Александър Гюров

ЕДИНАДЕСЕТВЕКОВНО БЪЛГАРСКО

ПРИСЪСТВИЕ В УНГАРИЯ

Будапеща  2001

„Родината се обича не затова, че е велика, а защото е своя”.

С е н е к а

„Дървото с дълбоки корени не се бои дори и от силния вятър”.

К о н ф у ц и й

1. ТРАДИЦИИТЕ - ПРОЗОРЕЦ КЪМ БЪДЕЩЕТО  Вместо увод 

„За мъдрия човек всяка земя е обитаема, защото отечеството на благородния човек е цялата вселена”. Демокрит

Мирният договор на хан Маламир от 832 г. като писмено свидетелство за българското присъствие в историческите и днешните унгарски земи е първо, то датира началото на дълъг единадесетвековен период. Това е време, когато многобройни български заселници вече са се установили или се установяват в Южна Унгария и Трансилвания, за да се превърнат в компас на последвалите ги техни сънародници от първата и втората преселническа вълна. Разлика между двете понятия правя не от хрумване за игра на думи или за избягване на тафталогията. Наистина литературата ги сочи като синоними, но едно е да се заселиш, да населиш пусто място, а друго е да се преселиш от едно на второ. Още повече по принуда, както и при трите преселнически вълни, независимо от конкретността на предизвикалата ги причина. Споменатите български заселници създават такива традиции, които столетия наред ще привличат техни сънародници, преселници. Мнозинството от тях именно по тази причина ще отседне в т. нар. исторически унгарски земи, главно в Трансилвания (по-позната като Седмоградско или Седмиградско, от немското ‘Siebenbürgen’), Банат и Бачка, а останалите в днешна Южна Унгария. Терминът на унгарската историография ‘исторически и днешни унгарски земи’ - като константно фигурираща допирна точка, свързана и с трите български преселнически вълни - налага конкретизиране още в самото начало. Междата е 1920 г., когато на 4 юни в големия Трианонски замък в околностите на Париж Унгария подписва мирния си договор след Първата световна война, означаващ и признание на излизането й от Хабсбургската двуединна империя. Както всички победени страни, воювали на страната на Централните сили, така и от Унгария са отнети територии (най-много, тъй като е тясно „прегърната” от държавите на Малката Антанта, между които току-що създаващите се Чехословакия и Кралство на сърби, хървати и словенци, а от 3 октомври 1929 г. Кралство Югославия). На коректното отражение на граничните промени служи следната таблица: Предадени територии Площ Н а с е л е н и е на км2 общо от това унгарско брой % Румъния 102.000 5.240.000 1.700.000 30,2 Кралство на сърби, 63.000 1.600.000 465.000 28,7 хървати и словенци Чехословакия 63.000 3.500.000 1.072.000 30,2 Австрия 4.000 292.000 26.000 8,8 Общо: 232.000 10.632.000 3.263.000 30,0 Посоченото тук смесване на население от различни националности е твърде характерно за империите, по традиция многонационални, каквато е била и Хабсбургската. В това роля са играли и непрекъснатите гранични „корекции”, продължили и през ХХ в., може би най-флагрантен пример са мнозината възрастни унгарци от Закарпатска Украйна, които от началото на столетието са били австрийски, руски, чехословашки, съветски, а понастоящем са украински граждани без да са напускали нито за час родните си места. От гледна точка на темата най-същественото е, че въпросните територии - от ранното средновековие до края на Първата световна война и последвалите я мирни договори - са били в границите на унгарската държава, т. е. в историческа Унгария. Именно на тях преселниците от първата и втората българска преселническа вълна намират свой втори дом и създават такива традиции, които в по-малка или по-голяма степен довеждат не само до относителното, естествено ерозирано от неизбежната асимилация, съхраняване на националното съзнание и принадлежност, но и до основаване и функциониране на собствено, изграждано на обществени начала и съответно на изискванията на дадената епоха самоуправление с неговите институции. С това, а още и с адаптирането си в унгарската среща и общество, с приноса си за обогатяване на тяхната култура и общо развитие нашите преселници са своебразни мостостроители в отношенията между българския и унгарския народи, несъмнено голям е вкладът им и в традиционно добрата дружба. В историческа Унгария са живяли много национални малцинства (понастоящем - включително и ромите - те са 13), всички незаварени, българското се различава от тях в два съществени, предопределящи развитието му аспекти. На първо място нашите три преселнически вълни са предизвикани от историческа принуда, чийто механизъм е задвижен, а сетне „включен на високи обороти” от турското нашествие и робство. Тази основна прилика обаче под влиянието на конкретната ситуация в дадената историческа епоха има широки амплитуди. При първата преселническа вълна ведно с турското нашествие роля изиграва и насилственото покатоличване в Северозападна България, проведено по разпореждане на унгарския крал Людовик І Анжуйски. Всъщност това е нейното начало, стигнало кулминацията си след падането на Търново (1393) и Видин (1396) в турски ръце и отглъхнало след въстанието на Константин и Фружин. Обръщането в друга вяра фактически довежда и до втората преселническа вълна, защото без натурализиране - макар и на ограничена територия - на католицизма в България вероятно нямаше да избухне Чипровското въстание от 1688 г., или поне щеше да има друг център, а жестокото му смазване да накара хиляди и хиляди българи да потърсят спасение на север от р. Дунав и то вече при заселилите се там преди повече от четири века свои сънародници, главно в Трансилвания. В последната без участието на българските римокатолици би било невъзможно последвалото създаване на самостоятелната българска францисканска провинция, превърнала се в едно от силните огнища на българското предвъзраждане и на националноосвободителните борби в Европа. При третата преселническа вълна политическата принуда за емиграция почти е неотделима от икономическата. Първите няколко хиляди българи идват от все още неосвободена България, от къснофеодалната и затова агонизираща Османска империя, водени от категоричния стремеж не само да изпълнят повелите на една нова икономическа формация и така да осигурят сносното си, човешко преживяване, но и да прекрачат прага на приобщаването си към новите стойности на една несъмнено по-развита цивилизация. Второто, в което българите основно се различават от преселниците от други националности не е по-малко съществено: саксонци, немци, сърби, босненци, словаци и др. са заселвани от унгарски крале и австрийски императори от Х до ХІХ в. с определена цел, предимно политическа, а в конкретни случаи и икономическа, преди всичко през средновековието както в интерес както на развитието на определени занаяти, така и за осигуряване на работна ръка в обезлюдени от епидемии селскостопански райони. Това винаги се е придружавало от гарантирането на конкретни привилегии от дадения владетел, естествено предопределящи цялостно живота и развитието на получилите ги. За разлика от тях българите и в трите случаи са се преселвали спонтанно и по тази причина във всекидневието и самоустройството си са могли да разчитат единствено на себе си и собствените си сили. От крехките корени на тези първи традиции до днес - образно казано - израстна едно огромно дърво, такова, каквото сме свикнали да наричаме як старопланински дъб. Никаква слана не е успявала да го попари, никакъв вятър не е смогвал да прекърши жилестите му клони. За Унгария това не е нужно да се доказва, бих дал само два примера от историческите унгарски земи. След Трианонския договор Банат бива разделен между Кралство на сърби, хървати и словенци и Румъния. През октомври 1943 г. със заповед № 5022 от 15.Х. с. г. на министъра на народното просвещение проф. Борис Йоцов в тях е изпратен инспекторът на частните училища Благой Златарев, за да направи обзор на българските училища и техните нужди, да се срещне с тамошните си съотечественици и опознае духовния им живот. След продължителна обиколка и в двата региона по негови данни броят на българите в сръбски Банат е около 3.000, а в румънски около 30.000 души. Първата му констатация в представения доклад е: „Потомците на старите, корави българи от Чипровци, които първи развяха знамето на бунта против зверствата на турците и произволите на фанариотите, днешните наши сънародници в румънски и сръбски Банат, преди цели 200 години напуснаха родни[те] огнища и намериха убежище във Влашко и Маджарско... Прокудените наши сънародници са били предимно католици и то от групата на новокатолиците, които носят името ПАЛКЕНИ или ПАЛЧЕНИ. Двувековното им пребибаване тук, далече от границите на България, не е заличило в тях спомена за напуснатата бащина земя и за техния български произход” (Курсивът мой - б. а.). Доколко това е било така, нека да говорят фактите. През 1920 г. сърбите закриват функциониралите почти две столетия български училища в пет селища, в Иваново, Скореновац, Модош (родното място на унгарския педагог Йожеф Рил, най-големият радетел на българската просвета в този регион през ХІХ в., автор на първия български правописен речник [1866] и директор на българското училище във Винга), Конак и Бело блато (Sándorfalva, Szekélykeve, Módos, Kanak и Nagyerzsébetlak), след присъединяването на региона към Унгария (1941) те отново биват открити и в тях са се учили 244 българчета. Всичките пет училища са били частни, което означава едно: издръжката им изцяло се е поемала от тамошните българи! Едва след посещението на инспектора Благой Златарев българската държава поема свързаните с тях разходи, впрочем и една от причините на командировката. Освен това - по инициатива на българския учител пенсионер Гаврил Софран и на учителя от Модош Георги Дамянов е създаден Съюз на българските просветно-културни сдружения, обединяващ последните, функциониращи във всички селища, в които са живяли българи. От там Благой Златарев се отправя за румънски Банат, където преди всичко е трябвало да посети пет поселища с компактно българско население, Стар Бешенов (10.000), Винга (8.000), Болгартелеп (3.000), Дента (2.000) и Фелшьоваран (3.000; от 1920 г. всички в Румъния: Dudeşti Vechi, Vinga, Colonia Bulgară, Denta и Vrăniuţ)и сондира възможностите за възобновяване на закритите в тях училища. Тази втора негова мисия - за съжаление - завършва с неуспех. Мисля, никакаква сила не е била и не е в състояние да угаси вековния пламък на националната идентичност на българските преселници, да срине твърдината на изградените и обогатявани от тях традиции. Безплодни са се оказали усилията както на националисти от различни типове и калибри, така и на идеологическите композитори, които четири и половина десетилетия по петолъчно петолиние писаха фалшивите мелодии и кантати на т. нар. социалистически интернационализъм, преводим единствено като национален нихилизъм. Един пример от съвсем близкото минало за нашите сънародници в румънски Банат е достатъчен, за да убеди когото и да е в истиността на казаното и липсата на каквато и да е високопарност в него. В брой 32 на седмичника за литература, култура и изкуство „Élet És Irodalom” (‘Живот и литература’)от 10 август 1990 г. унгарският писател Дьорд Беке публикува репортажа си на цяла голямоформатна страница „При българите в Банат”, резултат от посещението му в Стар Бешенов и Винга и разговори с тамошните българи. Няколкократното си твърдение за съхранения национален идентитет на последните подкрепя и с думите на Шандор Коня, унгарски поет, подпредседател на Националния съвет за единство в окръг Колож (Kluj) в Трансилвания, когато разговорът между двамата се насочва към проведената през март с. г. в Букурещ конференция на националните малцинства в Румъния: „Там бяха и българите. И от Банат, и от Влашко. Българските делегати говориха от името на двеста хиляди тамошни свои сънародници. Бяха много активни, в пълно единодушие с представителите на другите малцинства, всичко тринадесет, те също настояваха за даване на елементарните човешки и национални права, за създаване на свои институции и училища”. Да се пледира жизнеността на създадените от нашите предци преселници традиции и огромната им роля не само в миналото и съвремието ни смятам за излишно, несъмнено е, че те още са прозорец към бъдещето. И преди всичко от нас, българите в Унгария зависи доколко широко ще успеем да го отворим. За да може не само да съхраним, но и да обогатим столетните традиции, да им дадем ново бъдеще в името на българската национална идентичност на идните поколения.

2. ИЗСИЧАНЕТО НА ПЪРВИТЕ ПЪТЕКИ  Българи в Трансилвания и Южна Унгария преди първата преселническа вълна 

„Каквото е началото, такъв е и завършекът”. Пророк Йеремия

В книгата си „Регионално-историческа разпредялба на унгарския народ” авторите Ласло Коша и Антал Филеп още в самото начало отбелязват: „Завоюващите родината си унгарци намират в Трансилвания малобройно славянобългарско население”. С термина „завоюване на родината” унгарската историография нарича окончателното заселване на маджарите в Средна Европа след преминаването им през Верецкия проход на Карпатите от изток към запад през 895/896 г. Посочените години, както и споменатото „славянобългарско население” категорично сочат, че става дума за период след приемането на християнството в България и фактическото му обявяване за държавна религия на Преславския събор (893), т. е. в самия край на процеса на формирането на единна българска народност. Началото на българското присъствие в Средна Европа и в нейните рамки в историческите и днешните унгарски земи обаче трябва да се датира с две столетия по-рано. Още през 668 г. Кубер (Кювер), четвъртият син на хан Кубрат (?-след 663)) с предвожданото от него племе най-напред се установява в Панония и след около тригодишен престой там се отправя на юг, за да отседне на ново място в Македония. Наистина многобройните семена на българското присъствие в този регион са посяти от хан Крум (803-†814). По това време великите сили в Европа са били две: едната е Франкската империя, която при Карл Велики (768-†814), съвременник на българския владетел, е разширена от р. Ебро в Пиринейския полуостров до Средния Дунав, а втората е Източната римска империя, или Византия. Скоро към тях ще се присъедини и България. Франките - за да стигнат до Средния Дунав - почти разгромили съседния тогава на България Аварски хаганат. Хан Крум, преценявайки положението и осигурявайки тила си с установяване на мирни отношения с Византия, през 805 г. напълно унищожил Аварския хаганат (не е изключено това да е станало в съюз с Франкската империя) и присъединява към българската държава покорените огромни територии, простиращи се между Карпатите и левия бряг на р. Дунав. В тях е влизала и днешната унгарска пуста или голяма равнина до гр. Пещ(а), част от днешната унгарска столица на левия бряг на р. Дунав (самостоятелна крепост и град до обединението с Буда, Обуда [Стара Буда] и остров Маргит на 1.І.1873 г.). Именно тук преминаването на р. Дунав се оказало най-леко, така селището скоро се превръща в един от важните пунктове на българската транзитна търговия в западна посока по маршрута Плиска, респективно Преслав - София - Ниш - Белград. В проучванията си унгарският археолог проф. Лайош Над (1897-1946) сочи такива български следи в някогашната крепост Contra Aquincum в Пещ (още преди нашата ера тя се е намирала срещу римския град и военен лагер Aquincum [със значение на ‘вода’], столица на римската провинция Панония с 60.000 жители, цивилно население и легионери; на нейно място днес е площад „15 март”), които безспорно доказват дострояването й и направените частични изменения от българите. Няма основание да се поставя под съмнение подобен извод, тъй като унгарският учен не само посвещава целия си живот на проучването на споменатия римски градски и военен комплекс, но е и един от неговите общопризнати изследователи. Успоредно с това Историко-етимологичният речник на унгарския език е категоричен по отношение на българския произход на думата ‘пещ’ и дава следните нейни значения в унгарски:‘пещ’, ‘фурна’, ‘жижница’, ‘печка’, ‘топилня’, ‘пещера’, ‘дупка’. Несъмнено най-ценната придобивка за българската държава са били рудниците за каменна сол в Карпатите, в Трансилвания, които - заедно с всичко останало - са и първите пълноводни извори на масовото единадесетвековно българско присъствие в историческите и днешни унгарски земи, а самият регион с време ще се превърне във втори и истински дом на българите от първата и втората преселническа вълна. Хан Омуртаг, наследник на хан Крум още в началото на осемнадесегодишното си управление (814-†831) сключва мирен договор с Византия за 30 години, който бива спазен докрай, даже нещо повече, по време на траещото три години въстание на Тома Славянина (820-823) българския владетел оказва военна помощ на изпадналия в тежко положение византийски император Михаил ІІ Балба (820-†829). Мирното уреждане на българо-ромейските отношения позволило на хан Омуртаг да обърне погледа си и военните си сили на запад и на североизток. По свидетелство на пишещия на латински език франкски историк и писател Айнхард (ок. 770-840), Фулденските анали и други франкски хроники той на два пъти (824, 825) изпращал свои пратеници при император Людовик Благочестиви (781-†840)с предложение за сключване на мирен договор и определяне на границата на двете - тогава съседни - държави. По липса на извори не е ясно защо франкският владетел е протокал уреждането на двустранните отношения, по тази причина на два пъти, през 827 и 829 г. - по думите на Айнхард - българска военна флота била изпратена както по Дунава, така и по Драва в Панония. До големи въоръжени сблъсъци не се стигнало, но тези територии по поречието на двете реки, в които след около век ще се заселят маджари, били присъединени към българската държава. На североизток българите с военна сила е трябвало да възпират нахлуванията на унгарците, започнали през 819 г. и завършили при възшествието на княз Геза (971-†997) на престола, които унгарската историография нарича „набези за плячка, пленници и контрибуционни данъци”. Това всъщност е епохата, когато българи и маджари отново се оказват в непосредствено съседство, този път в Европа. През 826 г. по нареждане на хан Омуртаг българите започнали да строят т. нар. Път на солта в Трансилвания, водещ от рудниците за каменна сол в Дешакна, Кишакна, Колож, Марошуйвар, Мезьоакна, Сек, Торда, Фелшьошофалва и Шоварад (след 1920 г. всички в Румъния: Dejulni, Ocnişora, Cojocna, Ocna Mureş, Ocniţa, Sic, Turda, Ocna de Sus, Sârâţeni) в две посоки - едната към България през средновековната крепост Слон в Трансилвания и през Малък Преславец в Плиска и Преслав, другата по реките Олт и Марош (Mureş), а от там двупосочно, към Чонград и към Белград. Eзиковият анализ на четири от посочените названия несъмнено ще картографира етносите, които тогава са обитавали тези места. Срещаната в румънски съставка ‘ocna’ е безспорна заемка от унгарската дума ‘akna’ (имаща най-напред архаичните форми ‘akana’ и ‘okona’),която в днешното си значение обикновено се употребява като ‘шахта’, но още и като ‘рудник’,‘мина’(последното по-рядко). Успоредно с казаното световноизвестният унгарски ориенталист Армин Вамбери (1832-1913) счита, че името ‘Торда’ отговаря на прабългарската дума ‘тузла’, чието значение е ‘солно място’. Наименованието на намиращия се на десния бряг на р. Тиса гр. Чонград (днес в унгарски също Csongrád) и по единодушното мнение на унгарските езиковеди и историци произхожда от българското ‘черен град’, дадено му тъй като крепостта е била землена, т. е. черна (по-късно около него се формира окръг със същото име, но днес негов административен център е гр. Сегед). Не е изключено предположението, че тази твърдина е била съградена от българи.В третия случай става дума за днешния Белград, т. е. Београд. Първото негово познато наименование Singidunum е от келтски произход, тълкува се като ‘кръгла крепост’ или като ‘обградена от вода твърдина’, веднага след което се появява българската форма Белград (всъщност бяла крепост, за да се различава от намиращата се отсрещния бряг на р. Сава землена крепост Земун; и в двете имена е „вписан” строителният материал: при първото бели камъни, при второто пръст, земя). В унгарски това се променя в Нандорфехервар (Nándorfehérvár) почти до края на ХІV в. (1357), а в латински срещаме формите Castrum Nandoralbense и Albam Bulgarie. Явно, изходната точка за разтълкуване на споменатите унгарски и латински наименования може да бъде съставката ‘Нандор’ (‘Nándor’), която до ХІV в. в унгарски език се употребява за название на дунавските, т. е. Аспаруховите българи, тъй като в тази си форма тя е един от маджарските варианти на ‘оногур’(не бива обаче да се смесва с днешното мъжко унгарско име Нандор, чиято етимология е съвсем друга).Не може да не се спомене, че в многобройни названия на селища в Трансилвания (над сто) ще се срещнем със съставката ‘нандор’ или в по-късния й вариант ‘ландор’. Този езиков анализ допълва оскъдно стигналите до нас исторически сведения и категорично свидетелства за трайно и вековно българско присъствие в региона от Трансилвания до днешния Белград, включително и последния. Вероятно “Пътят на солта” е бил завършен след 830 г., което категорично се подсказва от станалото вече системно транспортиране на каменна сол. Тази солодобивна провинция остава под българска власт и след идването на маджарите в Трансилвания т. е. при „завоюването на родината” през 895/896 г., като по-късно, до 1003 г., а по други извори до 1029 г. запазва относителна самостоятелност. Значението на региона е било преди всичко в това, че каменната сол в цената си тогава е съперничела на златото, по тази причина изграждането на Пътя на солта на практика е било построяване на охранителни крепости със стража по неговото продължение на всеки еднодневен преход на кон или по вода. Вследствие на това още тогава в тази област започна масово заселване не само на военни отряди, но и на цивилно българско население. Трайността и характерът на тамошното българско присъствие е аналазирано обстойно от унгарския археолог проф. Ищван Бона, разширил проучванията си след разкопките в гробищата на трансилванските селища Марошкарна, Чомборд и Горбо (от 1920 г. Blandiana, Ciumbrud и Gurbeşti в Румъния, всички по течението на р. Марош (Mureş).Намерените в тях керамични съдове и накити от ІХ-Х в. са абсолютно идентични с откритите в Плиска, Мадара, Преслав и Кадакьой (от 1942 г. Малък Преславец на 30 км източно от Тутракан) и са техни „връстници”. Обобщавайки резултатите от изследванията си унгарският учен констатира, че при находките от Марошкарна, Чомброд и Горбо става дума не за някакво маргинално явление на нахлуваща в Трансилвания от юг „сложна археологична култура”, а за „материална култура цялостно преминала от южния бряг на р. Дунав с всички характерни за нея елементи”. Тази култура е оставила трайни следи и по двата бряга на р. Марош в един коридор с варираща широчина от 30-40 км, което е и един от маршрутите на транспортирането на каменната сол. Фактът безспорно потвърждава компактното заселване на българи от вече създадената българска държава в този район. Както отбелязва и акад. Дюла Немет (1890-1976): „Тук [в Трансилвания - б. а.] имаше и българо-тюрки [т е. прабългари - б. а.],които са живяли на това място още преди идването на маджарите, и такива, които са дошли заедно с маджарите”. Явно, етносното и културното присъствие на „отвъддунавските” т.е. на Аспаруховите българи в Трансилвания в периода преди маджарите да завоюват родината си следва да се отнесе към времето на построяването и експлоатирането на “Пътя на солта”. За другите акад. Дюла Немет отбелязва: „Имаше обаче и една друга група на българо-тюрките в района на Марош. Тази група дойде в Трансилвания заедно с Арпад и нейната история - както и историята на първата група - твърде добре може да се реконструира преди всичко въз основа на данните на Анонимус”. В скоби е нужно да се отбележи: в случая става дума за първата унгарска хроника на латински език Gesta Hungarorum, т.е. Делата на маджарите, известна в препис от втората половина на ХІІІ в. и за пръв път издадена в 1746 г. За нейния автор Анонимус, или както сам той е обелязъл ‘Магистър П.’, се спори, тъй като не е възможно да се определи времето, когато и живял и работил, най-вероятно е той да е бил хронист на крал Бела ІІ (1131-†1141). Основните доводи тук фокусират както в езиков, така и в исторически анализ - преди всичко следва да се отбележи, че центърът на тази територия (и седалище на управляващата там по това време прабългарска династия Дуло, до смъртта на хан Севар [738-†753 г.] и на българския хански престол е Белград в Трансилвания(от 1920 г. Аlba Iulia в Румъния, но преди това в румънски и Belgrâd), получил това название по същите причини както и вече споменатия преди малко негов „съименник”, крепостта му е била зидана от бели камъни. Отново може да се изходи най-напред от унгарското му название, от Дюлафехервар (Gyulafehérvár), имащо три съставки (Дюла, т. е. Дуло, а за последните две вече се изясни, че те ознават бяла крепост), а след това от латинското ‘Alba Juliae’, използвано в днешното румънско название ‘Alba Iulia’ (‘alba’ и в двата случая е в значение на бял цвят, което пък в унгарски е ‘fehér’). Ако и латинското, и румънското названия се преведат на български, то това е ‘Бял Дюла’, т.е. в случая очевидно - и доказано - става дума за многократно споменавания прабългарски владетелски род Дуло. Подобно тълкуване категорично се подкрепя от историческите факти - първият унгарски крал и създател на унгарската централизирана феодална държава Ищван І (въвел християнството в Унгария и затова през 1083 г. канонизиран за светец)през 1003 г., а по други извори през 1029 г., изпраща войска срещу Дуло (Дюла) ІІ, защото той е поддържал както борбите на Копан (в българската историография Купан), така и военните действия на Айтон (Ахтум, Охтун), насочени срещу унгарския владетел и стремежа му да изгради централизирана власт. След въоръжени сблъсъци трансилванският владетел бива пленен, а сам Айтон убит в едно от сраженията (през 1003 или 1029 г.). С това и така фактически се слага край на българската власт в Трансилвания, териториите постепенно се присъединяват към унгарското кралство. Успоредно с казаното повече от наложителен е и един „междинен” извод: българската ханска династия Дуло (в унгарски вариант Дюла)- и явно и воденото от него племе - всъщност още преди идването на Аспарух на Балканския полустров се разделя на две, втората част остава още в степите и заедно с маджарите, т. е. по-късно пристига в Средна Европа. Акад. Дюла Немет подчертава: „Основата на историята на династията Дюла е старият Именник на българските ханове. Неговата възраст не е определена. Този Именник започва така: Авитохол живя 300 години. Родът му [е]Дуло. [В скоби унгарският учен добавя ‘Džula’].Ирник [добавка: ‘любимият син на Атила’] живя 150 години. Родът му [е] Дуло”. Именникът е категоричен както по отношение на принадлежността на Аспарух към династията Дуло, така и за края на последния, когато отбелязва: след смъртта на хан Севар през 753 г. на българския хански престол се възкачва хан Кормисош от Вокилите. Историята на останалата в Трансилвания част от владетелската династия Дуло и предвожданото от нея племе е важна не само от гледна точка на българското присъствие там. Тя играе роля в покръстването в християнска вяра на първия унгарски крал Свети Ищван І (997-†1038;; езическо име Вайк), в което не може да има и ни най-малка доза от изненада, тъй като майка му Шаролт е дъщеря на първия български трансилвански вожд Дуло. Това акад. Дюла Немет счита за доказано: „Но маджарите имаха и една династия Дюла, маджарите си имаха и един народ на Дюла, едно племе на Дюла.Това са самостойни формации от Арпадовата династия, респективно от Седемте Маджари. [Под последното следва да се разбират седемте унгарски племена, които пред предводителството на Арпад се заселват в Средна Европа - б. а.] и съгласно техния произход са свързани с преди малко разглежданата балканска българска династия Дюла”. Всъщност тук става дума за прабългарите в района на Марош (от 1920 г. окръг Mureş в Румъния), които се установяват в Трансилвания заедно с Арпад, или малко преди него. Тяхната история - благодарение на споменатия Анонимус - може да се проследи достатъчно добре. Всичко би следвало да се въведе с това, че акад. Дюла Немет и редица други унгарски учени считат: съвременникът на Арпад вождът Тетен (Тьохьотом) е прародителят на всички останали прабългарски (в болшинството от унгарските изследвания ‘българо-тюркски’) вождове в Трансилвания, сумирано от Анонимус в глва 27 така: „Когато населението на земята [в района на Добока, от 1920 г. Maramureş в Румъния - б. а.] видя смъртта на господаря си [вожда Дялу - б. а.]... избра за свой господар Тетен, бащата на Хорка... Оттам нататък пък Тетен в мир и с щастие владееше тази земя, потомците я задържаха чак до времето на крал Свети Ищван. На Тетен се роди син Хорка, а на Хорка [синовете - б. а.] Дюла [всъщност Дуло І - б. а.] и Зомбор. Дюла имаше две дъщери, едната се казваше Каролду, а другата Шаролт [Шаролту, но за това по-късно - б. а.]. Шаролт бе майката на крал Свети Ищван. А синът на Зомбор, малкият Дюла, беше баща на Бойя [в оригинала ‘Bollya’ - б. а.] и Бонха [‘Bonyha’], по негово време Свети Ищван подчини на властта си земите отвъд горите [Трансилвания - б. а.]...” Явно, малкият Дюла е всъщност Дюла (Дуло) ІІ, станал вожд около края на Х век (от около 950 г. такъв е Дюла [Дуло] І). Интересно е, че в други извори синовете на Дюла (Дуло) ІІ фигурират като Бухна и Буха (‘Buhna’ и ‘Buha’), които имена според много унгарски учени са българо-тюркски и следва да се превеждат като ‘Бик’ и ‘Малък бик’. Приемливо е, тъй като е общоизвестна склоността да прабългарите да кръщават децата си с имена на животни. Необходимо е още да се отбележи: племето на Тетен - по данните на достоверни исторически извори - се преселва на два пъти - веднаж от Трансилвания в Тетен (селище, наречено на негово име и в негова собственост, днес ХХ район на унгарската столица), тогава в непосредствено съседство с именията на Арпад, а от там - обратно в Трансилвания. Не се знае кога е станало последното, но е сигурно, че избирането на Дюла (Дуло) І за вожд е станало вече в Трансилвания, а още по-точно в т. нар. Марошки (по течението на р. Марош) район на Унгария. Или с други думи по местата на “Пътя на солта”, по чието протежение след 830 г. масово са се заселвали българи, но вече от българската държава. Акад. Дюла Немет - ведно с редица други унгарски учени - подчертава следното: „Членовете на тази огромна владетелска династия [Дуло -б. а.]- както ще видим - са носили имена от българо-тюркски [прабългарски – б. а.] произход с унгарски суфикси”. И ги изрежда: Тетен, Хорка, Булчу, Дюла І, Каролду и Шаролту, Бойя и Бонха, Айтон. Казаното следва да се допълни с това, че още през 1913 г. унгарският учен-славист и българист акад. Янош Мелих (1872-1963; през 1911 г. пръв рецензирал ръкописните и старопечатните книги на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”) успя да докаже: имената на две дъщери на Дуло, на Каролду и Шаролту са от прабългарски произход и първоначалното им значение е ‘кафява’, т. е. ‘черна невестулка’, респективно ‘руса’, т. е. ‘бяла невестулка’. В хрониката си (Cronica Thietmari; 1012-1018) Тиетмар фон Мерзебург (975-1051) е отбелязъл и славянското име на Шаролту, това е Белекнегини, не може да се съгласим единствено с неговото тълкуване на последното, дадено от него като ‘бяла красива дама’ (вероятно не е знаел славянски езици). В значението си думата ‘княгиня’ и в тогавашния, и в днешния български език напълно е отговаряла на заеманото от Шаролту положение, както като дъщеря на вожда Дуло, така и като съпруга на унгарския княз Геза. Интересна е характеристиката, която й дава Тиетмар фон Мерзебург. Нейният баща Дуло приема православието в Контантинопол, така дъщерята израства и се възпитава в християнски дух. Новата култура обаче далече не е успяла да промени наследения от бойките й номадски предци характер. По дух тя е била мъжествена, почти амазонка, пиеща наравно и състезавайки с мъжете, яздейки по-войнишки. Не по-малко твърд е бил съпругът й княз Геза. По свидетелството на техните съвременици и хроники обаче единствено Шаролту е могла да властва над последния, „управлявала е не само това, което нейно, но и това, което е на съпруга й”. Същевременно бракът на Шаролту би следвало да се окачестви и като първа българо-унгарска династична женитба, което - ведно с редица други лица и събития - „се втъкава” и в двустранните отношения през вековете. Естествено е, защото единадесетвековното присъствие на българите в историческите и днешните унгарски земи е органично свързано с контактите между двата народа. Преди идването си в Трансилвания, а и след установяването си там, маджарите - освен народа на Дюла, т. е. Дуло - заварват и други български племена, родове и вождове. При набезите им плячка, пленници и контрибуционни данъци в средата на Х в. българският болярин Глад е бил принуден да води тежка борба против нахлуванията им. С българските вождове Кеан и Лаборц, а по-късно и с болярина Салан (Залан), наместник на българския владетел в междуречието на Марош (Mureş) и Тиса, е воювал Арпад, довел - както стана дума - маджарите в днешните им земи. Айтон (Ахтум, Охтум; ?-1003 или 1029), внук на Глад, пазел здраво северозападните български граници в Трансилвания, резиденцията му е била във Видин(поради произхода му не е състоятелно твърдението на някои, че по политически съображение е приел християнската вяра в тази крепост), но всъщност е управлявал земите в междуречието на Тиса и Марош (Mureş), владеел е и Зорин (в унгарски Szörényvár, от 1920 г. Drobeta-Turnu Severin в Румъния), а на брега на р. Марош (Mureş) е изградил града Морисена (Magyarcsanád). Акад. Янош Мелих - също през 1913 г. - доказа произхода на името на Айтон, несъмнено тюркски. Извежда го от българо-тюркската форма ‘altun’, в съвременния турски език ‘altin’,преминало в български като ‘алтън’, т.е. ‘жълтица’. Тук би могло да се отбележи: след въвеждането на християнството в България (864) споменаваните в унгарските извори българи фигурират с езическите си, т. е. с т. нар. вътрешноазиатски имена, въпреки че са имали по две, еднакно употребявани. Айтон – и със строежа на църкви и манастири, както например манастира „Св. Йоан Кръстител” - е разпространявал християнството в Трансилвания и естествено сред маджарите. Това е едното, което ни кара да предполагаме, че е съпричастен към основаването на православния женски метох във Веспремвьолд ( около 1000 г.; днес гр. Veszprém в Унгария), превърнал се в резиденция на Шаролту, православна по вяра, и на една от дъщерите й, чието име за съжаление не е известно. Тази сестра на престонаследника Ищван, на по-късния крал Свети Ищван се омъжва за Гаврил Радомир, син на цар Самуил. Младият българин обаче отново дава предпочитание на ромейката Ирина, негова плячка от Лариса (от нея е имал пет деца!), и изпраща обратно в Унгария вече бременната си бивша съпруга. Естествено, в такова състояние тя не е могла да остане в кралския двор, така е трябвало да отиде в женския метох във Веспрейм, където не след дълго ще се роди Петър Делян (ок. 1000-1041?), водачът на първото най-голямо въстание срещу Византия (1040-1041), избухнало в Белград. Това ново „вплитане” на българското присъствие в унгарските земи в двустранните отношения не само ги е влошило, но и е довело до военни сблъсъци. Самият Айтон е имал огромни имения, според унгарския историк Дьорд Дьорфи недалече от Коложвар (от 1920 г. Cluj в Румъния)е имало и село на неговото име, което показва големината на притежаваните от българския болярин земи. В началото на своето управление Айтон е поддържал добросъседски отношения с маджарите, сътрудничел си е с тях. По-късно обаче той е подкрепил борбите на Копан (Купан) и Дюла (Дуло) ІІ срещу крал Свети Ищван и стремежите му за централизиране на кралската власт. Унгарският владетел успява да спечели на своя страна Чанад (в българската историография Ханадин), близък приятел и съратник на Айтон, след което с войска го изпраща срещу последния. През 1029 г., по други извори още през 1003 г. Айтон бива убит, Дюла (Дуло) ІІ пленен, това означава и край на владичеството на династията Дуло в Трансилвания. През ХVІІІ в. Йохан фон Енгел (1741-1802) - въз основа на събрани от него извори - изразява становището, че както в Трансилвания, така и в басейна на р. Тиса, а още по-точно междуречието на Тиса и Дунав е живяла многобройна българска маса, като последният регион - според виждането му - е споменавата от византийските хронисти „Отвъддунавска България”, в която по нареждане на хан Крум са били депортирани стратиотите от темите (военно-административна област във Византия, въведена през VІІ в.) Тракия и Македония. Същевременно не е изключено и сам хан Крум да е произхождал от прабългарите, обитавали Среднодунавските земи по времето, когато те още са били в границите на Аварския хаганат, за което разполагаме с едно макар и късно свидетелство. Напълно допустимо е и друго: българският владетел - използвайки войната на франките срещу Аварския хаганат - да е организирал не само военен поход, но и въстание по поречието на Средния Дунав срещу последния, за да освободи тамошните си сънародници, а земите - да прсъедини към българската държава. Казаното е хипотеза, но реално възможна, макар и да не разполагаме с извори нито за отношението на хан Крум към неговия предшественик хан Кардам, нито за обстоятелствата, при които е възшествал на българския хански престол. Следи от щрихираното по-горе няколковековно българско присъствие в историческите и днешните унгарски земи са останали както в редица укрепления, така и в топонимията. Крепостта Contra Aquincum беше вече спомената, в нейно непосредствено съседство, при построения през 1964 г. будапещенски мост Ержибет са запазени основите на по-малко старо българско укрепление. Изграждането на други български твърдини (в отделни случаи възобновяване и разширяване на съществуващи) в основни линии е имало двойна цел - от една страна да се отбраняват границите на българската държава, а от друга да се осигури охраната на рудниците за добиване на каменна сол в Карпатите и пътят на нейното транспортиране. По тази причина те са били строени в четири верижни „коридора”, а може би по-точно „лимеси”, имащи протежение от няколко стотици километри. „Разнобоят” в тяхното споменаване в изворите по отношение на географско разположение и имена ме принуждава да ги систематизирам и тъй като те преминават от български в унгарски ръце при изреждането им на първо място фиксирам унгарското название. Три от коридорите служат за охрана на границите на тогавашната българска държава, а четвъртият трасира цялото протежение на споменатия Път на солта, селищата обикновено ще изброявам в посока север – юг. От първата верига са известни две крепости, северната е Земплен (в унгарски Zemplén, сега Zemplin в Словакия), строена от българите като землено-гредоредна, доказващо се и от етимологията на името. Унгарските учени - позовавайки се и на изследванията на Петър Коледаров и Николай Мичев за промените в имената и статута на българските селища - и през ХХ в. потвърдиха, че названието произхожда от ‘землен’, т. е. от материала, от който е вдигната твърдината. Според Анонимус в нея българския вожд Салан (Залан) - след поражението си при Алпар - е станал васал на унгарския вожд Арпад, датиращо се не по-късно от налото на Х. в. По мнението на акад. Дюла Немет името на Салан (за когото знаем твърде малко), имал седалище също в Трансилвания, е от българо-тюркски произход. В югозападна посока се е намирала другата крайна крепост Саболч (Szabolcs), днес твърде малко селище (547 ж.) в Унгария, но при унгарските крале от династията Арпад, т. е. до 1301 г. е било седалище на комитат. Интересно за отбелязване е, че Саболч е бил един от най-известните вождове на маджарите при „завоюването на родината”, но името има безспорен българо-тюркски произход, етимологията му обаче и до днес не е изяснена. Вторият лимес от погранични български твърдини - с изключение на последната - е на територията на днешна Унгария в междуречието на Дунав и Тиса, явно за защита от запад. Най-северната крепост е Ноград (Nógrád), строена от камъни на андензитен планински конус в източния край на планината Бьоржьон. Първото й споменаване като унгарска е от 1138 г., селището в течения на няколко столетия е център на едноименен комитат. Както Саболч, така и Ноград с време загубва стратегическото си значение, запада и днес има едва 1.712 жители. Произходът на името на крепостта е категорично славянобългарски, първоначално то е било ‘нов град’ (аналогично на ‘черен град’  ‘чонград’). Следващата крепост е тази в Пещ, това е вече познатата Contra Aquincum. Нататък в югоизточна посока е Солнок на р. Тиса (Szolnok, в по-стари извори споменаван още като Zounuk и Zolnic), вероятно останал в български ръце до втората половина на ХІ в., тъй като първото му унгарско споменаване е от 1075 г. Твърдината освен отбранителната е имала и друга функция, тя е била важен разпределителен център на търговията с каменна сол, от който в няколко посоки са се отделяли пътищата за нейното по-натъшно траспортиране. В никакъв случай не бива да се търси каквато и да е връзка между съществителното 'сол' и названието на селището, последното вероятно произхожда от жупана Сонок (Зонок), имал там големи владения. На юг от Солнок е била крепостта Алпар на брега на един от мъртвите ръкави на р. Тиса (от 1953 г. Tiszaalpár). Според унгарските легенди в мочурливото землище на крепостта през 895 г. вождът Арпад е обърнал в бягство войската на българския вожд Салан (Залан). Това събитие по-късно ще вдъхнови най-големия представител на цялата унгарска романтична лирика, епика и драма от ХІХ в., писателя Михай Вьорьошмарти (1800-1855) да напише епоса от 10 песни „Бягството на Залан” (1825), наричан от унгарците епос на завоюването на родината. По време събитието съвпада с войните на българския цар Симеон срещу маджарите, чиято победа над тях ги принуждава да се заселят в Средна Европа. Следващата българска крепост, пак на юг и също по пътя Солнок - Сегед е Чонград, това е била землено-гредоредна твърдина на Салан (Залан). Произходът на името е от славянобългарското название ‘черен град’, сочещо строителния материал. Вероятно тя е преминала в унгарски ръце малко преди или след възшествието на крал Свети Ищван на престола, който определя селището за център на едноименен комитат. Последната крепост е била съвсем на юг, след Сегед, между днешните Зренянин и Белград, при устието на р. Тиса в Дунав, това е Тител (днес град със същото име в Югославия). Третият лимес от български крепости, служил за защита на източните граници и тогава най-вече от нападенията на маджарите, се е намирал в историческа Унгария, а днес е в Украйна. Най-северната твърдина е Унгвар (в унгарски Ungvár, т. е. крепост на брега на р. Унг или Уж; днес Ужхород). Вероятно тази крепост най-рано е преминала в унгарски ръце, още вождът Алмош (819-895) я подарява на Арпад (?-997?), който пък я запазва като гранична. В югоизточна посока следва Мункач (в унгарски Munkács, днес Мукачеве). Няма данни точно кога е строена, но е известно, че още пр. н. е. там е имало населено място.По свидетелство на Анонимус превземането й от унгарците следва да се датира около 1000 г., когато влизайки в нея маджарите почивали цели 40 дни. На юг от последната българите са изградили твърдината Берегсас (в унгарски Beregszász, днес Берегово с употреба и на Берегсас). Маджарите са я завладяли окоро 1048 г., по това време крал Андраш І (1046-†1061) я подарява на брат си херцог Бела, наследил го на престола като Бела І (1061-†1063)и използувал крепостта и околността й за лов. В югоизточна посока е третата крепост Хуст (в унгарски Huszt, днес Хуст) при устието на р. Надаг (на унгарски Nagyág, днес Рика) в Тиса. Каменната крепост е строена на вулканичен планински конус над днешния град, няма известия за това кога е вдигната и е станала унгарска. Последната твърдина от веригата е Вишк (на унгарски Visk, сега Вишково) на левия бряг на р. Тиса. Кога е градена българската крепост не е известно, но тя трябва да е била разрушена, тъй като през 1281-1298 г. е строена отново. Последният лимес от български твърдини е служил за защита и охрана на Пътя на солта, той се е намирал на територията на Трансилвания, а от 1920 г. е в Румъния. Най-северната е Бихар (на унгарски Bihar, днес Biharia), седалище на българския вожд Менумороут (Менмарот), тя е от най-рано строените землено-гредоредни крепости с размери 115 х 150 м. Обградена е с ров с ширина 15-20 м и землен насип от 5-7 м,тя е давала защита и възможност за отбрана на около 2-3.000 бойци. От края на ХІ в., вече унгарска, е комитатско седалище. В югоизточна посока под нея е твърдината Добока (на унгарски Doboka, сега Dăbîca), строена от камъни и една от най-силните за времето си, затова и се запазила до ХVІ в. Някога е била седалище на комитатски жупан. На юг от нея е Торда (на унгарски Torda, сега Turda), вдигната на височината над р. Араньош (на унгарски Aranyos, сега Arieş), като пето от седемте секейски седалища. В пределите на унгарската държава вероятно е включена към средата на ХІ в.,тъй като в една от грамотите на крал Геза І (1074-†1077) от 1075 г. крепостта и селището се сочат като място за добив на каменна сол. На югоизток на брега на р. Марош (Mureş), е била твърдината Марошвар (на унгарски Marosújvár, сега Ocna Mureş), където също е бил разработван рудник за каменна сол. Последната крепост е била Дюлафехервар (на унгарски Gyulafehérvár, сега Alba Iulia), дотук спомената на няколко пъти. В Трансилвания и междуречието на Дунав и Тиса българите - наред с издигането на посочените крепости - са използвали, престроявали и строили нови землени съоръжения, това са били окопи, разположени в отстъп и дълбочина минимално на около 60 км от дадената граница, например от Пещ (Pest) през Уйпещ (Újpest) до Тисабура (Tiszabura) на р. Тиса, от Ниредхаза (Nyíregyháza) до Бихария (Biharia). Персийският историк Гардизи (ІХ-Х в.) в края на ІХ в. отбелязва, че между страната на нандорите, т. е. уногондурите или дунавските българи до моравците е имало десет дни път. Ако изходим от тълкуването на последното, направено от унгарския историк Дьорд Дьорфи, то това разстояние от около 250-300 км е отговаряло на унгарската пуста от Моравия до р. Темеш (сега Timiş в Румъния) и всъщност това е трябвало да бъде онази земя, която прюмският абат и хронист Регино през ІХ в. е наричал ‘Pannoniorum et Avarum soltituddines’. С тази пуста земя е свързан и един цитат от англосаксонския крал от Уесекската династия (също от ІХ в.) Алфред Велики (871-†899), преработил и допълнил съчинението от седем книги на родения в Португалия хронист и теолог Паулус Оросиус (ІV-V в.) ‘Historiae adversus poganos’ (История срещу езичниците), всъщност история на тогава познатия свят от неговото създаване (от Господа Бог) до 417 г. (оттам нататък допълнен от Алфред Велики): „... на запад от моравците са тюрингите, бохемите и част от баварците. Южно от тях, от другата страна на рена Дунав, се намира Каринтия, която се разпростира на юг до планините, наричани Алпи. До същите планини се простират и земите на баварците и швабите, а по-нататък, източно от земята на каринтийците, оттатък пустите земи е страната на българите, а на изток от нея лежи земята на гърците... На запад от Ахая [област в северната част на Пелопонес в Гърция, населена от ахейците - б. а.], която се простира до Световното [Средиземното - б. а.] море, се намира Далмация, която лежи на север от него, а на север от Далмация са българите и Истрия. Южно от Истрия е онази част от Световното море, която се нарича Адриатическо, на запад са Алпите, а на север и запад [погрешно - на изток - б. а.] са пустите земи, които се намират между Каринтия и българите...”. Цитатът не само очертава в общи линии местата със заселени в тях българи, но и подсказва етимологията на унгарската дума ‘puszta’, запазила до днес двете си основни значения: 1. ‘празен’, ‘гол’, ‘оголен’, ‘безплоден’; 2.‘голяма равнина’, без дървета, пригодна само за отглеждане на животни. Обобщеното „топографиране” на българското присъствие Трансилвания и в днешна Южна Унгария, т. е. района на междуречието на Дунав и Тиса позволява три съществени извода. Въпреки изселването на част от българите най-вече от Среднодунавските земи, например с вожда Кубер (Кювер) в Македония, а с вожда Алцек, петия син на хан Кубрат в Пентаполис (Равенски екзархат, днес областта Кампобасо в Италия), през следващите повече от три столетия в Южна Унгария и Трансилвания несъмнено е останало едно твърде многобройно - сродно по произход с Аспаруховите българи - българско население. С време последното е заживяло съвместно с проникналите на запад от Карпатите склавини. Именно на тази база могат да се направят следващите две важни заключения. Първото: тези българи безспорно са били привлечени от българските владетели, вероятно най-напред от хан Крум за охрана на границите на българската държава (в чиито предели впрочем са влизали и техните земи), а като такива са били и подчинени на всякогашния български владетел. На второ място е изводът, който пряко засяга разглежданата тук тема, неделимо се свързва с нея. Несъмнено е, че подобна многобройна маса от българско население не е могла да се изсели, да се претопи, „да изчезне” за ден или два, за няколко десетки години - великото преселение на народите е вече отдавна минало и уседналостта на народите и етносите в Европа е гаранция за преживяване и по-нататъшно развитие. Свидетелствата за трайността на посоченото българско присъствие са много, което - заедно с други унгарски учени - сочи и проф. Ищван Бона: „В земите, отвоювани [от маджарите - б. а.] от българите сред неунгарските народи трябва да се предполагат и тук останали българи. Тъй като в Х в. унгарците все още са наричали българите „нандори”, споменът за останалите по тези места [в Трансилвания - б. а.] българи е могъл да се запази в името на селището Ландор [от 1920 г. Nandra в Румъния!- б. а.] на левия бряг на р. Марош срещу устието на р. Араньош и на Нандор [от 1920 г. Nandru в Румъния! - б. а.] в окръг Хуняд. А понеже това название [‘нандор’ - б. а.] навярно ще се е предало на забрава, когато за почти две столетия към 1000 г.[1018 г. - б. а.] българската политическа независимост бива загубена, то намиращите се в южната част на Трансилвания български селища (Болгарчергед, Болгарсекеш, Болгарсег) вероятно ще са възникнали вече по време на кралския период”. Конкретно: споменатите селища (в унгарски Bolgárcserged, Bolgárszékes, Bolgárszeg, от 1920 г. Cergâu Mic, Sic, Poarta Schei в Румъния) са от началото на ХІ в., тъй като коронясването на крал Свещи Ищван е било на 25.ХІІ.1000 г. (1.І.1001 г.), приемано и за създаване на унгарската държава. За националната принадлежност на въпросните поселения свидетелства и етимологията на имената им като цяло. Общото и в трите е ‘болгар’, т. е. ‘българин, българско’. Но и втората им съставка представлява не по-малък интерес. Унгарската дума ‘черге’ в „Историко-етимологичния речник на унгарския език” е определена като европеизъм поради наличието й в много езици, дадено е и съответното българско значение на ‘черга’ със съответното обяснение ‘дебело тъкан килим’, ‘(циганска) шатра’. Във въпросното име ‘д’ е унгарски постсуфикс, означаващ местонахождение. Или с други думи - взимайки първоначалното и изходно значение (от османски) на ‘черге’ като ‘шатра’- названието Болгарчергед на български би означавало ‘място на български къщи или шатри’. Нататък: ‘székes ’ като прилагателно от ‘szék’ означава място, определено за седалище на нещо. Така названието Болгарсекеш на български е преводимо като ‘седалище на българи’. Болгарсег или Болгарсьог всъщност е бил квартал на гр. Брашо (от 1920 г. Braşov в Румъния), първоначалното някогашно значение на ‘szeg’ или ‘szög’ e ‘остров’, ‘кът’, а в днешния унгарски ‘ъгъл’, т. е. името трябва да се превежда като ‘Български остров’. Освен дадените от проф. Ищван Бона има и други ‘нандори’, споменавам само от сега съществуващите: Нандорвая, Нандорхед (на унгарски Nándorválya, Nándorhegy, от 1920 г. Valea Nandului, Oţelu Roşu в Румъния). Подобно явление - по споменатите причини - може да се наблюдава и в Южна Словакия, това например са селищата Нандорвьолд и Нандраш (на унгарски Nándorvölgy и Nandrás, от 1920 г. Vaľkovňa и Nandraž в Словакия). Вероятно от по-късно създаване е селището в днешна Южна Словакия Болгаром (на унгарски Bolgárom, т. е. ‘мой българин’, след 1920 г. запазило се и в словашката форма ‘Bulhary’). Съхраняването на компактен български етнически елемент в продължение на векове в трите споменати от проф. Ищван Бона селища се доказва и от малкия сборник с чергедски молитви, който най-напред бе публикуван от Франц Миклошич (1813-1891) и Любомир Милетич (1863-1937), а по-късно издадени и във факсимиле от Дюла Дечи. По-късно ще се оформят две селища, Голям и Малък Чергед, в които ще се заселват българи от първата и втората преселническа вълна. Силни следи и за векове в Южна Трансилвания остава и българското богомилско движение. Проф. Ищван Бона описва интересен ритуал на богомилите там, свързан с името на цар Калоян (1197-†1207; известен в региона и като Йонита). Те заменяли молебена за дъжд със свой обряд - правили глинена кукла, сетне я погребвали в пясъка на брега на някоя от реките и стоящите около този символичен гроб са пяли: „Калояне, яне, Калояне, яне, в небето иди и моли, моли, дъжд да завали”. Направеният обзор - колкото и бегъл да е той - безусловно подсказва: трансилванските и среднодунавските българи за векове са създали традиции, оказвали са безспорно влияние - най-вече културно и религиозно - върху маджарите, с които са живяли заедно. С това тези наши сънародници не само са своебразен мост в българо-унгарските общувания, но и изсичат първите пътеки, по които по-късно ще се отправят и трите български преселнически вълни в Унгария, за да намерят отново собствена стряха.

3. ИНОРОДНА ВЯРА И ДРУГОЗЕМНО НАХЛУВАНЕ  Семената на католицизма, първата българска преселническа вълна (1365-1426), началото на съвместните борби срещу османския поробител 

„Предвещаната съдба не може да бъде избягната дори и от Бога”. Херодот

Началото на първата българска преселническа вълна в Унгария безспорно и доказано е предизвикано от проведеното от унгарския крал Людовик І Анжуйски (1342-†1382) насилствено покатоличване на населението в Северозападна България, тогава Видинското царство, двете явления са „връстници”, тъй като започват от средата на 1365 г. С това за векове се налага неоспоримата констатация, че ролята на двете непрекъснато, понякога и безмилоство борещи се една с друга църкви, на източноправославната и римокатолическата, в създаването на нов дом, в общественото, религиозното и културното самоустройство на преселилите се на три вълни в Унгария българи е голяма и една от определящите, особено по отношение на съхраняването на националното съзнание и принадлежност, на запазването и по-нататъшното съграждане на пренесените от родината самобитна национална култура, обичаи и традиции. Същевременно преселилите се българи винаги са се държали и действали в духа на истински икуменизъм, което съвремието ни все по-остро актуализира. През 1980 г. папа Йоан Павел ІІ обяви Свети Кирил и Свети Методий за защитни светци на Европа, защото е непреклонен поборник за изкупление, тежестта на кръста на официално обявеното вече осем столетия окончателно разцепление или разкол на църквите е непосилна и вече не само за него. Стъпката му е повече от призив, тя е категорична повеля за следване на прага на общия европейски дом. Защото старият континент е един и неделим, всички опити срещу тази цялостност се оказаха безплодни, а народите на него без разлика са европейски и християнски. През март на двехилядната година папа Йоан Павел ІІ помоли за опрощение на всички някогашни грехове на римокатолическата църква - не само за инквизицията, но и за всички онези насилия и нетърпимост, които Ватикана е проявявала спрямо другите религии в течение на столетия. През май 2001 г. той се срещна с 'primus inter pares' ('първия между равните') с цариградския патриарх Алексий. Източната и Западната църква е трябвало да чакат такава среща цели 1132 години! И ако анализираме църковния живот, разгърналото се на негова основа духовно развитие и адаптирането в новата родина на нашите преселили се в Унгария сънародници - независимо от вероизповеданието и времето на постоянното им установяване - то не може да не установим, че те столетия преди папа Йоан Павел ІІ постигнаха онова, към което той се стреми сега. Сами, под ниско надвесения дамоклев меч на безпощаден поробител. Голямото значение на последното се умножава от онази историческа епоха, в която започва принудителното преселване на българите в Унгария. Точно столетие и половина преди това начало свиканият и ръководеният от папа Инокентий ІІІ (1198-†1216) ІV латерански събор (11-30 ноември 1215 г.)- с приетите 70 канона - облича в официална форма и за векове превръща в необратим последвалия през 1054 г. разкол между източната и западната църква като заедно с това на практика предоставя в ръцете на висшия римокатолически клир неограничена власт за намеса във вътрешните и външните работи на европейските държави. Пример за последното е третият канон, обявил инквизицията за законна. На 2 юни 1365 г. унгарският крал Людовик І Анжуйски превзема Видин и Видинското царство, заточва българския цар Иван Срацимир (1356-†1396?) в крепостта Хумник (днес Босилево в Хърватско) и превръща царството във Видинско банство. Едновременно с това с помощта на босненски францисканци и по свидетелството на тогавашните хроники „не плашейки се дори и от насилие” започва да покатоличва тамошното българско население, не е направено изключение и с неговия владетел (впрочем втората жена на последния, влашката принцеса Анна, дъщеря на войводата Николае Александру Басараб [1352-†1364], е католичка). Така унгарският крал Людовик І Анжуйски прави опит да осъществи замисъла на предшествениците си от Арпадовата и Анжуйската династии: с въвеждането на католицизма в България да осигури константността на влиянието на унгарските крале там, както и да присъедини България към европейските католически държави, естествено под егидата на апостолическия престол. Подобни претенции са се изявявали неведнаж, даже по времето на цар Калоян унгарският крал Имре (1196-†1204) - по отношение както на българи, така и на сърби - се ”самоопълномощява” и действа от името на папа Инокентий ІІІ, което - естествено - е довеждало до периодично влошаване на отношенията между двамата. Явно, крал Людовик І Анжуйски добре е знаел, че опитът на папа Инокентий ІІІ - независимо от сключената с цар Калоян уния и признаването на върховенството на папата в България - е бил неуспешен. Той обаче - макар и частично - успява да осъществи плановете си и посее семената на католицизма в България. Същевременно крал Людовик І Анжуйски едва ли е могъл да прецени някои твърде важни, останали за векове последствия, мисля, че и неговите съвременници не са могли да ги предвидят. Именно това покръстване ще предизвика първата и втората българска преселническа вълна в Унгария, а между тях и Чипровското въстание от 1688 г., а заедно с това и ще предестинира римокатолическото вероизповедание на преселилите се. Междувременно в този траещ повече от три столетия период ще бъде създадена самостоятелната българска францисканска провинция в Трансилвания и нейните институции, които - благодарение на обществено-политическата, културната, просветната и писателска дейност на тамошните български католици ще се превърнат в център на ранното възраждане, което без преувеличения би могло да се нарече и предпайсиевско. Крал Людовик І Анжуйски в никакъв случай не е могъл да постигне пълен, дори и значителен успех, което се дължи преди всичко на значителните разлики между ученията и догмите на православната и римокатолическата църква. За мащаба на различията може би е достатъчен само един пример. Според православната църква Дух Свети вечно и единствено изхожда от Отца и пребивава в Сина и Бог временно го изпраща в света и чрез Сина, като равен на Отца и Сина, Дух Свети се прославя наравно с тях, защото е единосъщен с тях. Съгласно учението на римокатолическата църква Дух Свети вечно изхожда от Отца и Сина, макар че и при нея Света Тройца е третото лице на Бога и е единосъщна с Отца и Сина. Това е учението на последната, наричано ‘филиокве’ (от лат. ‘filios’ -‘син’ и ‘que’ - ‘от’), възприето от Рим през 1041 г., източната църква никога не го е приемала, спорът между двете църкви по това е същностен и до голяма степен допринася за разрива им през 1054 г. (стои и в центъра на споменатия ІV латеранския всеселенски събор, окончателно „узаконил” разкола). Естествено, разликите са отразени и в Библията, така например броят на книгите в православната са 77 (Ветхият завет е от 50, а Новият от 27), в католическата те са с четири по-малко и то във Ветхия завет. Успоредно с казаното от гледна точка на темата и свързано и с трите вълни на изяснение подлежи наименованието, респективно понятието православна църква, защото в унгарския език и трудовете на него (още при Дюла Паулер, Янош Карачони, изброяването може да се продължи) то фигурира като гръкоизточна, което дори и да не е напълно дезориентиращо, все пак е достатъчно смущаващо, тъй като първата съставка на прилагателното внушава или субординация на цариградската партриаршия, или общност с гръцката. В противовес на последното автокефалията (от гръцките думи ‘αντο’ и‘κεφαλ’в значение на ‘самостоятелен’ и ‘глава’) на българската православна църква бива обявена от цар Симеон през 918 г., което е признато от цариградския патриарх и самата Византийска империя през 927 г., вече в първата година от царуването на Петър. Изхождайки от тези факти и в интерес на на каквото и да е криво тълкуване (и по-късно ще стане дума за това) може би е време да се въведе и в унгарски език ‘православен’, още повече, че последното в редица славянски езици и превод на ползваната и в унгарски гръцка дума ‘ортодоксия’ (‘ορθοδξια’, от ‘ορθς’- ‘правилен’ и ‘δοξα’-‘славене’, т. е. ‘правилно славене’), а освен това изразява и националната самостоятелност на дадена църква. На въпроса например преди седемдесет години се спря Лайош Симонидес (1884-1965), „радикалният историк-поп”:„Източната ортодоксална църква е една лабилна организация на заемащи по-малка или по-голяма територия самостоятелни църкви”, след което изброява всичките 16 между тях и българската.Същото в наши дни прави и световноизвестният изследовател на църквите Хелмут фон Глазенап. Въпросът за националната независимост е от основно значение и поради това, че всъщност и засяга българите в Унгария - намиращите се под главенството на българския патриарх и Светия синод, ръководени от митрополит епархии в България са 11 (Варненско-Преславска,Великотърновска,Видинска, Врачанска, Доростоло- Червенска [със седалище в Русе], Ловчанска, Неврокопска [със седалище в Благоевград], Пловдивска, Сливенска, Софийска и Старозагорска), а зад граница функционират три, Ню-Йоркската, Акронската (Канада) и Западноевропейската с център в Будапеща и ръководена от познатия ни митрополит Симеон. Все по-задълбочаващите се и все по-рязко изразяващите се различия, все по-изострящата се борба между православната и римокатолическата църква не само са затруднявали реализирането на целите на мисията на крал Людовик І Анжуйски, но и са пораждали прерастваща в съпротива неприязън у българския народ спрямо римокатолическата църква, тъй като неговата православна вяра е имала вече петвековно минало. Наистина по данните на хрониката на католическите енории в Кенделто и Крашовар, на излезлия през 1837 г. двутомен труд на Ласло Горове (1780-1839) „Отколешното и днешното състояние на банатските българи” (A’ Bánsági Bolgároknak hajdani ’s mostani állapotuk), на трите монографии на Геза Цирбус (1853-1920), а още и на сборника „Acta Bulgariae ecclesiastica ab a. 1565 ad a. 1799” (Български църковни документи от 1565 до 1799 г.) на родения във Винга българин, францискански монах и член на Загребската академия на науките Евсебий Ферменджин (1845-1897) тогава са били покатоличени 200.000 българи. Тази цифра глобално и отговаря на действителната, но мнозинството от покръстените, от „новокатолиците” са били привърженици на различни ереси, както споменах в началото даже и днес банатските българи наричат себе си ‘палкени’ или ‘палчени’, т. е. павликяни. В дефинирането на ересите обаче унгарските изследователи не са единни. По мнението на Геза Цирбус, един от най-ревностните унгарски изследователи на първата и втората българска преселническа вълна, покатоличените почти без изключение са били богомили, които авторът в скоби и в интерес на по-доброто разбиране на наименованието нарича още патарени, т. е. босненски и южноунгарски богомили, което явно подсказва непълно познаване на въпроса, най-вече по отношение на степента на деодуализма (наричан от мнозина историци просто ‘дуализъм’, считам първата дума за по-точна), тъй като босненските са смятали - като абсолютни деодуалисти - Бога и Дявола за равностойни, предвечни начала, които съществуват независимо едно от друго изконно. Успоредно с казаното обаче единствено Геза Цирбус се опитва да търси детайлни взаимозависимости между българските ереси, така при него става дума и за хетеродоксалните течения на манихеите и маркионистите. Цитирам по единственото българско издание на студията, която е преведена от немски език от Ив. А. Георгов (1867-1936),съгласно тогавашния оригинал: „В Х-то столетие появи се в България, като преобразовател на павликянската секта, един свещеник, на име Богомил. Преобразованието му се състоеше в това, че той оприличи размесения със сирийски, персийски и гръцки възгледи павликянизъм повече на словенските [разбирай славянските - б. а.] възрения и даде яко устройство на вероизповедните общини. Привържениците му, наречени богомили, бяха миролюбиви, въздържаха се от гласовито викане и смеене и се познаваха по бледното си лице - следствие от постенето”. Както и сам Геза Цирбус отбелязва, в случая той се позовава на излязлата през 1876 г. на немски език „История на България” (Geschichte der Bulgaren) на Константин Иречек (1854-1918), издадена след 13 години и на унгарски в Надбечкерек (Nagybecskerek, от 1920 г. Зренянин в Югославия). И нататък: „Повиканите от Лудовик І [Людовик І Анжуйски - б. а.] францискански калугери в Чипровец, Железна, Клисура, Бдин, Копиловец, Давушница, Каладия - в западния Балкан, гдето местността беше изпълнена от богомили - бяха преобърнати много богомили в католичество. Те се наричаха след покатоличването си павликяни и се изселваха разпръснато в Румъния, Седмиградско и Южна Унгария”. По-нататък ще изясня, че разселването е било не само „разпръснато”, но и организирано и то от унгарския крал Людовик І Анжуйски. Известно е, че най-задълбочен анализ на павликянството, на предхождащите го манихейство и маркионство, на влиянието на последните две върху павликянизма, както и на връзките между павликяни и богомили прави българският учен акад. Димитър Ангелов (1917-1996), чиито трудове по тези теми са световно признати. При анализа и обобщаването на втъкалите се в цялото българско средновековие различни ереси и тяхното влияние върху западноевропейските (албигойци, катари, валдепси) могат да се открият две общи и съществени черти. Първата е деодуализмът, т. е. вярата в два бога, които може би най-релефно се изявява при павликяните. Съгласно учението им във вселената има един лош бог (‘πονηρός δεος’), създал материалния свят, а в рамките на него държавата и църквата, при богомолите той всъщност е Сатанаил (Σαταναήλ, в Йоановото евангелие се появява в съкратената форма ‘Сатана’) и един добър бог (‘σ άγαδός δεός), под неговата власт е бъдещото и човешкия разум. По тази причина павликяните (от гръцката дума ‘παυλικαιυοί’, вероятно следва да се изведе от името на апостол Павел) са признавали само посланията на апостол Павел и евангелието от Лука. Изясняването на ересите - колкото и да е бегло - е закономерно необходимо, тъй като те са една от важните изходни точки за разбиране бързата натурализация на католицизма в България, а още и ключ към духовния свят и църковния живот на пристигналите с първата и втората преселническа вълна в Унгария българи. Покатоличването на населението от Северозападна България е било двупосочен процес: с него се слага началото на първата българска преселническа вълна, а успоредно с това започва и изграждането на нейните църковни институции, които ще станат не само организатори на Чипровското въстание от 1688 г., но и ще създадат самостоятелната българска францисканска провинция вече в Трансилвания, чиято съдба тясно ще се свърже с антиосманските борби на българския народ. Нататък приоритет ще имат главно неотдавна открити извори (поради обема на монографията без претенции за пълнота),някои от които - образно казано - поставят нови „пътни знаци” в тълкуването на събития и досегашни постановки, като вече познатото ще се редуцира до минимален размер, за да не бъде нарушена пълнотата на обзора. През последното десетилетие на ХVІІІ в. двама висши католически сановници, Ференц Палма 1735-1787) и Ищван Катона (1732-1811), а още и йезуитският послушник Якаб Лир (1681-1756) въз основа на многобройни някогашни документи и хроники написаха и издадоха такива трудове, от които се откроява една достатъчно точна и детайлна картина за началото на българската римокатолическа църква и нейното устройство, за разпространението на новата религия: „Богобоязливият крал Лайош [Людовик І Анжуйски - б. а.] веднага след овладяването [на Видинското царство - б. а.] заповяда на осем монаха от ордена Свети Франциск именно от Босна, конкретно от град Олово [и днес в Босна-Херцеговина на брега на р. Кривая - б. а.] да отидат на българска земя, които сетне въодушевено работейки в лозето на Господа Бога, за 50 дни обърнаха в католическа вяра 200.000 езичници-българи, и това покръстване съгласно подробните указания на Генерала на ордена и по желание на краля продължи и нататък”. Осемте монаха от ордена на Свети Франциск отнесли със себе си и „иконата на Пресвета Дева Мария, най-напред издигайки за нея олтар в малък молитвен дом в българския град Чипровец, където са започнали църковните си служби”. Същите извори информират за постройката и освещаването на една нова католическа църква в Чипровец, датират събитието към 1731 г., разглеждат учредяването на Никополската и Софийската епархии, изреждат част от онези селища, в които българските павликяни вече са били покатоличени, респективно местата с функциониращи католически църкви или манастири: в Чипровец от Софийската епархия, а в неговите околности в Копиловци, Железна и Клисура, още в София, Видин, Пловдив, Калачево, Дауджево, Хамбарлии (днес Житница); спират се на селищата в Никополската епархия, на Русе, Петокладенци, Силистра, Търново и Варна. Тогавашната структура на българската католическа църква всъщност е останала и до днес, и понастоящем тя има две епархии, Софийско-Пловдивската със седалище в Пловдив и Никополско-Русенската със седалище в Русе, ръководят се от епископи. Предмет на спорове е броят на католиците в България в наше време, обикновено това се определя в границите от 30 до 70 хиляди, но най-вероятната цифра е 50 хиляди, тъй като последните официални данни, дадени и на унгарската легация в София на 24 март 1948 г. сочат 60 хиляди. Сегашният незначителен брой на католиците в България основно също се корени в онези, през ХІV в. неизмеримо по-остри противоречия, разпъващи на кръст отношенията между православната и римокатолическата църква, респективно апостолическия престол. През следновековието този антагонизъм се вплита в държавната политика, в междудържавните контакти. Пример за това може да бъде и съдбата на Видинското царство: унгарският крал Людовик І Анжуйски го „връща” на цар Иван Срацимир не от някаква добронамереност. От негово време до нас са стигнали многобройни грамоти, свидетелстващи, че срещу унгарския владетел и в интерес на неговото прогонване от българските земи търновският български цар Иван Александър (1331-1371) влиза в православна коалиция с влашкия войвода Владислав Влайку (1364-ок. 1377; в унгарските грамоти Лайк, неговата доведена сестра Ана Басараб е била втора съпруга на Иван Срацимир) и деспота Добротица, походът им през 1369 г. завършва с успех. Явно, унгарският крал Людовик І Анжуйски ясно е съзнавал невъзможността да задържи тези земи за дълго време. Десет години по-късно, на 12 февруари 1379 г. във Видин е станало едно многозначително събитие, илюстриращо казаното. Петима монаси от ордена на Свети Франциск отказват да влезат в полемика по църковните догми с православни попове, поради което разярената тълпа на място пребива двама от тях, а другите трима хвърля в Дунава. Безспорно, крал Людовик І Анжуйски е бил осведомен за всичко, това се доказва от взетите от него мерки. В действителност още през 1365 г. той заселва босненски монаси от ордена на Свети Франциск не само във Видин, но и в Чипровец, успоредно с последното обаче още през същата година той вече бива принуден да започне преселването на новопокръстените българи-католици, или т. нар. новокатолици в граничните унгарски комитати. Така се слага началото на първата българска преселническа вълна, стигнала кулминацията си след падането на Търново (1393) и Видин (1396) в турски ръце и практически продължила, или по-точно запазила масовия си характер до 1426 г. Последната година следва да се счита за граница по две причини. Ще започна със слагащото край на първата преселническа вълна второ събитие, тъй като то - макар и по-малко значително - няма продължение, както първото, основното. След разгрома на първото въстание срещу Османската империя, организирано и водено от Константин (ок. 1370-1442), син на последния видински цар и Фружин Асен (ок.1380-1460), син на последния търновски цар, от 1408/1413 г., една малобройна група българи се заселва в Сентендре и намиращия се срещу него остров Рошд (днес Сентендренски), откъдето след тържественото влизане на султан Сюйлейман Великолепни (1520-†1566) в Буда на 2 септември 1541 г. се спасява на север, предимно в комитата Ноград. Дадените на тези сентендренски българи кралски привилегии (четири пъти - през 1428, 1458, 1491 и 1517 г.) заедно с всичко друго доказват, че те са могли да бъдат само католици, в противен случай едва ли биха получили кралски прерогативи. Въз основа на това вероятно ще се оправдае предположението: църквата Свети Петър и Павел в Сентендре за пръв път е била построена от тамошните български католици (проф. Петер Кирай е установил имената на 13 такива семейства), което се подсказва и от първото й име, Чипровацка (явно през латински), защото именно Чипровец дълго време е бил един от центровете на българската католическа църква. Предопределящо крайната граница на първата българска преселническа вълна основно събитие е друго. За безспорните си заслуги както във въоръжената борба срещу турците (и не само поради вече споменатото въстание), така и в усилията на европейските държави да спрат османското нашествие Фружин Асен на 11 ноември 1426 г. получава от унгарския крал и вече и немски император Сигизмунд Люксембургски имение в комитата Темеш, заедно с града Липа (от 1920 г. Lipova в Румъния) и района на Максондмезьо в комитата Кеве, където той масово заселва българи, спасили се след разгрома на въстанието. Твърде интересно е, че в някои унгарски извори името му се появява във формата ‘Фружина Цезар Максонди’ (‘Makszondy Czezar Fruzsina’), т. е. със западнобългарското , срещано и в сръбски окончание ‘-а’, което е имало и своите „последствия”. Несъмнено тази форма е повлияла за появявяването на унгарското женско име ‘Фружина’, произхождащо от ‘Ефросина’, но в нейния унгарски вариант ‘Eufrozina’. Впрочем ‘Фружин’ произлиза от протобългарското име ‘Пресиан’. Тук е наложително едно фактологично „отстъпление” най-вече по време, тъй като още през 1928 г. проф. Петър Ников, публикувайки и грамотата за дарените имения, отбелязва: „За по-нататъшните съдбини на Фружина няма повече сведения. Не е известно, бил ли е той женен, имал ли е деца и наследници. След неговата смърт [по някои извори тя е последвала през 1460 г. в Брашо (Braşov) - б. а.] неговите наследници и изобщо следите на Шишмановия род в Унгария се губят”. Ученият - естествено - изразява и надеждата си за намиране на нови следи. В този смисъл споменатото „отстъпление” е двупосочно. На първо място - преди и след въстанието Фружин Асен Шишман участва във всички войни и военни сблъсъци срещу турците, а през 1435 г. е изпратен от Сигизмунд Люксембургски - през Дубровник - в бунтуваща се Албания с цел да я привлече в един общобалкански съюз срещу османската опасност. Мисията е изпълнена блестящо - Фружин Асен със съдействието на дубровнишките управители се прехвърля в Албания, завръща се оттам пак през Дубровник с четирима албански нотабили, откъдето поемат за Унгария, за кралския двор. За съжаление, една силна османска коалиция не бива създадена, причините са много, може би приоритет имат междуособните борби между маджарските едри феодали и „апетитът” на крал Сигизмунд Люксембургски да установи надмощие в други европейски, немаджарски земи. За всичко невероятно голямата цена е заплатена от унгарския народ след столетие, 25 хилядната маджарска войска на 29 август 1526 г. при Мохач бива буквално изтребена, слага се началото на османското нашествие в страната. На второ място - поне засега - историята на Фружиновия, или Шишмановия род (в унгарските извори и документи ‘Sisman’, ‘Sysman’, ‘Susman’, дори и ‘Sismani’) може да бъде проследена за почти век нататък, до 1559 г. Имената наследниците, с които се срещаме са Стефан, Сандрин (Александър), Радослав, Ищван, още веднаж Стефан и по-късно Владислав, Ференц, а годините в същата последователност са 1453-1464, 1467, 1470, 1496, 1515, 1529, 1539, 1550, 1552, 1559. Бих казал, в съдбата на тази династия има и нещо символично - през 1552 г. подарената някога на Фружин Асен крепост Липа е била в турски ръце, в редовете на християнската войска, превзела я от тях, се сражава и потомъкът на Фружин Асен, вероятно внук, Ференц, ранен в сражението. Би следвало да се предполага, че с това не се слага край на династията, защото през ХVІ в. и нататък в комитата Темеш се среща фамилията ‘Sismanus’, ‘Sysmanus’, ‘Sismai’, но вече само с унгарски кръщелни имена. Грамотите и изворите от времето на унгарския крал Людовик І Анжуйски категорично документират, че владетелят е преселвал българските новокатолици в унгарските гранични райони не само масово, но и - казано на днешен език - планово. Същевременно те ясно датират началото на този процес към 1365 г., когато кралят издава първия си свързан с това едикт. Със закон постановява, че в комитатите Сьорен и Хуняд не може да получи имение онзи, който не изповядва римокатолическата вяра. Необходимо е било, тъй като например в грамотата си от 18 юли 1368 г. - като признание за преданна служба - кралят дарява на българския болярин Дьорд (Георги) пет села. В споменатия едикт унгарският владетел нарежда на миноритите в Караншебеш, Хатсег и Оршова (днес Caransebeş, Haţeg и Orşova в Румъния) да не допускат на нито един нотабил да държи в имението си православен поп, а ако някой от тях се върне към старата си вяра, т. е. православната, то тогава имението му следва да се изземе, дори и ако е благородник. Нататък Людовик І Анжуйски забранява смесените женитби, разрешава кръщаването на новороденото дете да се извършва само от католически свещеник, идентични са и свързаните с погребенията разпоредби. Неспазвалият ги е загубвал цялото си имущество и всичките си титли. Втория си едикт унгарския владетел издава през следващата, през 1366 г., съдържанието му е идентично с това на първия, но валидността бива териториално разширена, включени са комитатите Кеве и Крашо, т.е. така са обхванати всички унгарски административни единици по южната унгарска граница, разпоредбите остават в сила до 1500 г. Явно, тук не може да става дума за по-малко от няколко десетки хиляди българи, в противен случай излишно би било крал Людовик І Анжуйски отделно да се занимава с този въпрос и акцентирано да го регулира. Още повече, че цялото негово време е било посветено преди всичко на териориалното разширение на държавата му, или както сполучливо отбелязва историкът Дюла Крищо за тази цел той е „воювал по всички посоки на ветропоказателя”. Повече от вероятно е, че крал Людовик І Анжуйски ясно е виждал и масовия характер на инспирираното от него преселение, което се подсказва не само от споменатите едикти, но и подчертана планомерност в тази му дейност. С откриването на университет в Пейч (закрит малко след „загубването” на Видинското банство!) той е искал да осигури унгарското административно и римокатолическо църковно управление на Видинското банство, но същевременно не е изключвал и възможността за евентуален неуспех, изхождайки от големите трудности в изпълението на начинанието си. Направил е и необходимата подготовка, за което свидетелства - освен откриването на университета - и грамотата му от 20 юли 1366 г. В нея нарежда на нотабилите от комитатите Крашо и Кеве „да изпратят живеещите сред тях славянски, т. е. схизматични свещеници, ведно с жените и имуществото им, в такива места, които от негово име ще бъдат посочени от главния им жупан Бенедек, син на Хеем, или неговия брат Петер, а ако пропуснат да го направят, то тогава управителят им Бенедек е длъжен да събере поповете и със сила и изпълни по-нататъшното разпореждане на краля по този въпрос”. По този начин практически са били осигурени много-много места за преселилите се и преселващи се български католици и техните свещеници. Заселването на българските новокатолици в унгарските гранични райони е ставало с ясно определена цел, много от изворите сочат, че около 5-6 хиляди от тях са изпълнявали военна служба, поверена им е била охраната на южната унгарска граница, най-вече за предотвратяване на вече осезаемата османска опасност. Главно с това се обяснява сравнително независимото положение на преселилите се българи в условията на феодализма - като гранични стражари те са получавали земя, равна на около един крепостен парцел (fundus; с големина 200-300 дка, от които 150-200 орници, 50-100 ливади и пасища), практически не са били подвластни на феодала (макар и дадената им земя да е била собственост на последния), в мирно време е трябвало да плащат на краля само една трета от данъка, а при война са били освобождавани дори и от него. Изтъкнатите водачи, както например Фружин Асен, боляринът Георги, Пал Болгар Борнемиса Буда, са получавали кралски имения. Подобна практика не само е консервирала и е превръщала в постоянно пребиваването на българските католици в Унгария, но е и привличала нови преселници, особено след падането на българската държава в османски ръце. Това се илюстрира и от VІ параграф на хрониките на българските католически енории в Крашовар и Кенделто: „... през 1393 г. отново попадайки под турците [Датирането е погрешно - това е годината на падането на Търново, Видин е превзет три години по-късно, след поражението на крал Сигизмунд Люксембургски при Никопол; формулировката също не е точна, Търново е покорено само веднаж - б. а.], новопокръстените българи по-скоро пожелаха да оставят родината си, отколкото вярата си и заедно с поповете си потърсиха спасение при унгарския крал. Кралят им нареди да постъпят на военна служба и ги засели в градовете Липа, Караншебеш, Рекаш, Лугош [Днес Lipova, Caransebeş, Rekaş, Lugoj в Румъния - б. а.]...” Първоначалният своебразен военен облик на първата българска преселническа вълна с време избледнява все по-силно, за да изчезне окончателно след завършилата с поражението на унгарците битка с турците при Мохач на 29 август 1526 г. На преден план все по-властно и настоятелно излиза римокатолическата църква, по данни на Блазиус Клайнер още през 1384 г. босненската францисканска провинция, към която тогава са били и българските католици, е диспонирала над 35 манастира, функциониращи в рамките на 7 т. нар кустодии (от латинската дума ‘custodia’ в значение на ‘стража’, в случая това е по-малка от провинцията и подчинена на нея териториална единица), две от кустодиите са се намирали в Унгария (Трансилвания), една от които е на българските францисканци. Кустодиите са имали манастири и метоси около Железните врата, в Сирмиум (да не се идентифицира с днешната Сремска Митровица, тъй като градът е бил разположен срещу нея), Сьоренвар, Караншебеш, Гернесег (днес Drobeta-Turnu Severin, Caransebeş, Gorneşti в Румъния),с време най-голямо значение придобиват българските францискански манастири в Дева, Алвинц (където през ХVІІІ в. функционира българска католическа духовна академия а през 1761-1775 г. Блазииус Клайнер (?-1785) пише своята „История на България”) и Дюлафехервар (от 1920 г. Deva, Vinţu de Jos и Alba Iulia в Румъния). Българската кустодия в Трансилвания се отделя от босненската францисканска провинция в 1624 г. и от 1676 г. работи вече като самостоятелна провинция. Все по-релефно открояващият се римокатолически облик на първата българска преселническа вълна е закономерно последствие на две основни, предопределящи и него явления, едното е свързано с промените в политиката на апостолическия престол, а второто със започващия, но явно несъмнен упадък на Османската империя. Нахлуването на турците в Европа, покоряването на ред страни още в самото начало налага съвсем нова ориентация в папската политика спрямо поробените вече народи. Старата цел е била да се спечелят владетелите им, включително и българските, за да може да се посеят трайните семена на католицизма в тези дължави. Новата - както отбелязва проф. Йоанна Списаревска - е борбата срещу Османската империя, всъщност и безпощаден двубой между две аспириращи за абсолютен приоритет и господство иделоогии, на католическия Запад и мюсюлманския Изток, който с присъщия му религиозен фанатизъм (примерът на някои днешни близкоизточни и североафрикански страни показва неговата жизненост!) е полагал неуморни и непрестанни усилия да наложи своята религиозна, политическа и икономическа власт над народи от три континента. Казаното е намерило и своя твърде красноречив и конкретен израз. След Тридентския събор (1545-1563), насочен срещу реформацията и разгърналата на неговата основа дейност за ограничаване и пресичане на разпространието на протестантизма, вниманието на главите на римокатолическата църква почти изцяло се насочва към католическите общини в Османската империя и в намиращите се в нейното съседство държави, целта и тук е една, борба срещу последната. В рамките на само две десетилетия, при понтификатите на папите Пий ІV, Пий V и Григорий ХІІІ (1559-†1565; 1566-†1572; 1572-†1585) в балканските страни са изпратени осем апостолически визитатори. Шест от тях получават и конкретни указания за мисиите си в българската кустодия, част от която е в Трансилвания, или както сумирано е отбелязъл папа Григорий ХІІІ изпратените е трябвало да се информират и информират за положението на католиците и оттатък, и отсам Дунава и Сава. Основната и обща констатация е могла да бъде само една: католическите общини били в упадък, традициите на римокатолическата църква силно ерозирани, а нейното патство вече загубило вярата си в едно скорошно освобождение. Посоченото активизиране на политиката на апостолическия престол в по-малка или по-голяма степен се катализира от споменатото като второ явление, а именно от първите симптоми на отслабване на дотогава твърде мощната Османска империя, чието начало е битката при Лепанто на 7 октомври 1571 г., сложила край на турската хегемония в източния басейн на Средиземно море. Тази и последвалите ги победи са един от факторите, съдействащ на успеха на католическата пропаганда. На второ място абсолютната верска нетърпимост на исляма спрямо православието е било използвано за извоюване на макар и ограничена свобода за католицизма в рамките на Османската империя, което намира конкретен израз в сключената през 1615 г. и разширена през 1616 г. конвенция между император Матиас Хабсбургски (1608-†1619) в унгарската историография Матяш ІІ) и султан Ахмед І (1603-†1617), по силата на която изповядващите католическа вяра християни получили правото за свободно изпълнение на ритуалите си, а още и разрешение за строеж на църкви. Третият фактор, приобщаващ поробените нации към католицизма е непрекъснато усилващият се и поради икономическия упадък и изостаналост на Турция феодален гнет. За илюстрация на сериозните намерения на апостолическия престол в разгръщането на споменатата католическа пропаганда мисля че са достатъчни два примера. През 1622 г., при понтификата на папа Григорий ХV (1621-†1623), първи глава на римокатолическата църква, възпитаван в създадения от Игнаций Лойола езуитския орден (от ‘Iesuites‘ - ‘Исусов’), бива създадена Конгрегация за разпространение на вярата Congregatio de Propaganda Fide, наричана още от мнозина български историци съкратено и Пропаганда), поела ръководството на мисионерите и грижата на разпространението на римокатолическата религия в балканските и другите страни. Вторият е свързан с възпитанието, образованието и подготовката на млади католици, ръкополагането им в духовен сан и бъдещето изпълнение на мисионерска и църковна дейност в редица европейски и намиращи се и на други континенти държави, в тези рамки не само в поробена България, но и сред вече преселелите се в околните страни, влючително и Унгария, българи. Реализатор на този наистина мащабен замисъл е папа Григорий ХІІІ, с чието име е свързана и отдавна нужната и остро зрееща реформа на юлианския календар. Изработеният по негово поръчение и поради това наречен григориански (в България популярно стар и нов стил) наистина не бива приет веднага от некатолическите страни, защото е въведен с папска була на 4 октомври 1572 г., но днес се ползва от всички културни страни в света. При понтификата на папа Григорий ХІІІ през 1577 г. е открит Гръцкият колеж, а три години по-късно в Лорето Илирийският колеж, чието предназначение е определено в устава му: да възпитава, да дава най-обширни и солидни знания и така да подготвя за римокатолическа църковна дейност младежи специално от „седемте велики и някога честити царства” на юг от Дунава, сред които на първо място е споменато „il Regno di Bulgaria”, т. е. Царство България. При откриването възпитаниците са 40, между тях имало и българи, което по-късно ще се превърне в традиция. От последните ще израстнат ръководителите на българските католици както в поробена България, така и сред българските преселници в Унгария. По отношение на българската национална принадлежност на тези водачи в унгарските земи няма и не може да има никакво съмнение, защото за унгарците и немците папа Григорий ХІІІ - също през 1580 г. - открива отделен колеж, превърнат по-късно в университет. За мащаба на реформите и стремежите на тогавашния глава на римокатолическата църква свидетелстват още два факта: съдава кардиналска комисия за ръководене на отвъдморските мисии и започва системна организация на постоянните папски представителства, т. е. на нунциатурите. Всичко това не е могло да остане без съответното влияние върху българските католици били те в България, или в Унгария. На макар и кратко обяснение подлежи и обстоятелството за приоритета на ордена на Свети Франциск в процеса на католизиране. Основан е през 1209 г. от Франциск Асиски (1181-1226; канонизиран за светец две години след смъртта си, на 16 юли 1228 г. от папа Григорий ІХ [1227-†1241]), в центъра на дейността му стои мисионерство и не само в Европа. Базира се единствено на евангелието, следвайки неговия основен съвет и препоръка „Продай всичко и ме следвай” , интерпретирайки го като духовна целомъдреност, вътрешна свобода (пълно скъсване с материалните блага, титлите, страстите и греховете), обич към създадения свят, евангелистки, лъчезарен мироглед, готова да служи на всичко обич и безпрекословно послушание на волята на Господа Бога. В Унгария францисканците идват по времето на крал Ендре (Андраш) ІІ (1205-1235), първия си манастир в Естергом строят около 1228 г. В разглеждания тук период мисионерската дейност на францисканците фокусира в борбата срещу ересите, особено разпространени на Балканския полуостров и преди всичко в България. С този религиозен проблем крал Людовик І Анжуйски се сблъсква най-напред в Босна, а сетне и в превзетото от него Видинско царство. По тази причина насилственото покатоличване на населението там той поверява на имащите вече значителен опит в това отношение францисканци от босненския викариат, разширявайки мисията им и в съседните на Северозападна България земи по течението на р. Дунав. Последвалото „консервиране” на францисканството и неговото влияние сред българските преселници още от първата вълна се дължи преди всичко на обстоятелството, че монасите от този орден след турското нашествие не само напълно споделят съдбата и участта на поробените народи, но и с оръжие в ръка се борят със завоевателите, примерите могат са се започват с калочанския епископ Пал Томори ок. 1475-1526), предвождал унгарската армия в гибелната битка с турците при Мохач на 29 август 1526 г. и паднал там, за да стигнем до Чипровското въстание и неговите водачи. Именно от тогава унгарците започват да наричат фрацисканците ‘barátok’, натурализирало се в български като ‘братя’(в буквален превод ‘приятели’). Казаното е особено важно по отношение на т. нар. крашовански българи, които доказано са няколко десетки хиляди български преселници от първата вълна. Твърдението тук прави не само оспорими, но и оборими като цяло следните две становища на акад. Любомир Милетич, първото от тях е „... вече на 1740 г. нашите францисканци получили под свое духовно ведомство крашованската епархия” [т. е. четири години преди края на втората преселническа вълна; изхожда от данни на Евсебий Ферменджин - б. а.]. Второто: „Колкото се отнася до тъй наречените „крашованци” или „крашовски българи”, за живота и нравите на които у Цирбуса подробно се разправя, не е тук мястото да се установява кога са се настанили в днешните си седем села: Крашова, Ябълча, Нермет, Клокотич, Рафник, Водни и Лупак, защото въпреки твърденията на мнозина писатели [под линия акад. Любомир Милетич сочи три имена: Чоерниг, Иречек и Миклошич - б. а.] те не трябва да се смесват с банатските българи не само защото не са от българска народност, но и защото тяхното заселение в Банат датува от много по-старо време (виж у мене „На гости у бан. бълг.” и пр. Б. пр. ІІІ, 2). Че техният език е сръбско-хърватски, това чудо признава даже Цирбус, като казва, че „наречието им е сръбско” (Пер. Сп. ХІІ, 78), ако и при все туй не престая да ги смята за българи”. В случая още е необходимо - в интерес на съхраняване на целокупността на разглеждания въпрос и на коректността - да се види на кой от предишните си трудове всъщност се позовава българският учен, това е следният цитат от студията му в две части „На гости у банатските българи. І. Във Винга. ІІ. В Бешенов”, с първа публикация в книжка 1 и 2 на списание „Български преглед” от 1896 г.: „Моят план беше след Бешенов да се упътя в гористите местности къде Карансебеш, гдето живеят тъй наречените крашовани или крашовски българи. Аз подозирах по тия данни, които дава за тях Цирбус, че те не ще да са от българско потекло, но като чух и във Винга от свещеника Вадас, който е бил у тях две години свещеник, че те, ако и да говорели малко инакъв език, „вероятно” произхождат от България, реших да ги посетя и да се осветля на мястото. Те живеят в селата Крашова, Ябалча, Нермет, Клокотич, Рафник, Водник и Лупак. Но една случайност ми помогна в Бешенов, та се осветлих дотолкова по този въпрос, че можах да отложа намисленото пътуване за друг път. В Бешенов именно се срешнах с по-младия син на кантора Топчов, брат на младия учител Топчов, който сега от две години насам учителствува в крашованското село Крашова; той беше дошел в Бешенов да прекара ваканциите. От него узнах положително, че крашованите по език са чисти сърбохървати и че те не се наричат „българи”, а просто „крашовани”. У тях е имало традиция, че са дошли от Турция. Всичко това потвърди и брат му, бешеновският учител Топчов, който по-преди е учителствувал няколко години между крашованите и там се е оженил. Аз видях учебниците, които се учат в техните училища; те са чисто хърватски; помолих и двамата братя да говорят пред мен тъй, както говорят крашованите, и пак се уверих, че крашованите са хървати. И семейните им имена, както ми каза Топчов, се съгласяват с това: Лацкић, Бабић, Какић, сетне Манул, Уйкица, Милоiа и пр. Крашованите наполовина са променени. Децата в Ябълча, гдето учителствувал по-големият Топчов, у дома говорили само ромънски, а в училището, и то само с учителя, хърватски. Че те нямат нищо общо с банатските българи, види се и от босненските документи, които недавно издаде отец Ферменджин (Acta Bosnae etc.). Тук се споменуват крашованите в началото на ХVІІ в. в едно писмо от Марко Бандулович, „missionarius in Karaševo”. Аз имах сетне случай да видя крашовани в Липа, гдето те имат колония от старо време. [Споменах вече, че този град - доказано - е едно от подарените на Фружин Асен от унгарския крал и немски император Сигизмунд Люксембургски имения, в който синът на последния видински цар масово заселва свои сънародници –б. а.] Те носят презимена на Маковљевић, Мисетић, Симетић, Голилешевић и говорят хърватски. В един по-стар документ, който намерих у францисканците у Будим, те се наричат „rasciani” (сърби), а езикът им „lingua rascianica” и пр. След всичко туй наистина е чудно как се е разпространило и утвърдило в науката мнение, че крашованите са българи”. От цитата е видно, че информациите явно са взети от „втора ръка”, конкретно казаното от Иван Топчов, от кантора или църковния певец, и от родения през 1868 г. негов син, Владислав Топчов, учител. Съобщеното от посочените е заредено с твърде голяма доза съмнение по отношение на автентичността, тъй като всъщност техният род пристига и се заселва в Стар Бешенов с втората преселническа вълна (бащата на Иван Топчов, Георги през 1764 г. е избран за съдия в това селище), така те едва ли са могли да имат поглед върху събития, станали преди три и половина столетия, а с автентични извори за тях не са разполагали. Вероятно и поради такива случаи проф. д-р Симеон Дамянов в предговора си в издадения през 1987 г. сборник „Изследвания за българите в Седмиградско и Банат” от българския учен, един от най-значителните изследователи на банатските българи, сочи: „Някои от изводите на Л. Милетич, формулирани доста отдавна, са коригирани от някои по-нови изследвания за банатските българи”. Аргументите, диктуващи несъгласие с посоченото мнение на акад. Любомир Милетич относно етноса на крашованците и началото на присъствието на български францисканци сред тях са от съвсем друго естество, това са новоиздирени извори, на част от които и сам имах щастието да попадна. В едно обаче българският учен е несъмнено прав - „тяхното заселение в Банат датува от много по-старо време”. Същевременно следва да се отбележи, че изследването на акад. Любомир Милетич „Заселението на католишките българи в Седмиградско и Банат” за пръв път е публикувано през 1897 г. в книжка ХІV на „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”, обстоятелство дотолкова важно, доколкото и самата унгарска наука тогава е на своебразна „мимолетна безпътица” по въпроса за произхода на крашованските българи. Илюстрация на последното е изданието „Статистически кореспондент” (Statisztikai Tudósító), сумиращо данните от три преброявания: през 1890 г.са показани само 2 653 крашовански българи, през 1900 г. те са 7 862, а през 1910 г. 7 495 души. Амплитудата е твърде значителна и било абсурдно да се обяснява с фактологична грешка, прирастът може да се дължи единствено на сборуването на преселниците от двете вълни. Ключът на разгадката се дава от посоченото издание: изрично се упоменава, че при първото преброяване по отношение на всички национални малцинства в монархията някои от показателите за събиране на данни са давали възможност за различно тълкуване, така част от крашованците (от документа не е ясно коя) - поради употребявания от тях т. нар. илирийски език и упражняваното римокатолическото вероизповедание - „автоматично” са били причислени към хърватите. При преброяванията от 1900 и 1910 г. грешките са коригирани, така във въпросния случай броят на хърватите съответно намален за сметка на българите. В случая истинското „кукувиче яйце” несъмнено е споменатият илирийски език, за който проф. Боян Пенев отбелязва: „Всъщност този писмен език не е бил чист сърбо-хърватски, понеже е съдържал значителни елементи от народната българска реч; самата практика е заставила католишките проповедници и учители в България [естествено, и сред българските преселници в унгарските земи - б. а.] да си служат с език, достъпен и разбран за широката маса - в своята учителска и книжовна практика те са се виждали принудени да изоставят всички онези изрази и обрати на хърватската реч, които са били неясни за българите. Обаче като проповедници те са си служили, както казах, винаги с живата българска реч - религиозната проповед винаги се е извършвала на говоримия народен език. Значи, трябва да се прави разлика между писмения и говоримия език на българските католици - сърбо-хърватски елемент е съдържал само техния писмен език, а говоримият език на нашите католици е бил чисто български”. Цитираното е и отговор на казаното от акад. Любомир Милетич за езика и учебниците на крашованските българи, но въпросът реално надхвърля “училищните” граници. Би могло да се каже, че установяването на католицизма в България е довело и до възникването на един „нов” език и то не само в страната, но и сред българите в Банат, Бачка и Трансилвания, представляващ - поради мисионерската дейност на босненските францисканци - своебразна смес от български и хърватски. В последно време все повече изследователи го наричат банатски български диалект, което според мен днес е по-точно по две причини. Преди всичко поради това, че след като през учебната 1864/1865 г. в банатските български училища официално се въвежда тогава говоримия в България български език, илирийският започва гравитирането си към литературния, пълно „покритие” обаче едва ли би се постигнало поради създаваните в течения на столетия традиции. На второ място посоченият език и днес се употребява, на него и сега комуникират, създават своя литература тамошните български национални малцинства. Накрая не е излишно да се отбележи: последните употребяват латиница, което може да бъде странно само на пръв поглед, тъй като повече от елементарното обяснение на този факт се крие именно в мисионерската дейност на босненските францисканци. По-късните опити за въвеждане на кирилица не са имали какъвто и да е успех. Същевременно посочените статистически данни са важни и от друга гледна точка - безспорно свидетелстват, че в течение на три и половина столетия почти осем хиляди българи са запазили националното си съзнание и принадлежност. Тази констатация обаче не извежда до точно или някакво приблизително дефиниране на времето, когато е станало тяхното преселване. Кои са основните и определящи доводи - освен казаното дотук - крашованците категорично да се считат за българи и то за преселници от първата вълна? Акад. Любомир Милетич е този, който откри ръкописа на труда „Архив в три части на преславната провинция България, именуема на непорочното зачатие на блажена Дева Мария, на братята минорити, спазващи правилото на светия наш отец събран от различни достоверни автори за бъдещо възпоменание, със съгласието на предостопочтения отец Франциск Суботин, бивш дефинитор, лектор по пресветото богословие и наново днес провинциален настоятел, от достопочтения отец Блазий Клайнер, бивш дефинитор и лектор по пресветото богословие в Алвинцкия манастир „Св. Ап. Павел” в лято от рождение Девическо 1761-во, преписан пък от достоп. От. Андрея Випфлер, проповедник на същия орден и провинция, както и игумен на речения Алвинцки манастир в лято Христово 1764-о”, писан латински под заглавие „Архивуим Трипартиум” (Archivium tripartium, всъщност ‘тройна книга’), известен още като Алвинцка хроника, чиято първа част в български превод беше издадена като „История България от Блазиус Клайнер, съставена в 1761 г.” (1977). Българският учен обаче не е намерил завършека на втората част и цялата заключителна трета, някои предполагаха, че не са написани, а други ги считаха за загубени. Липсващото беше открито през 1988 г. от историка-българист Ищван Ленард Мадяр във францисканската провинция Свети Янош Капистран в Будапеща, в чийто архив е и началото на въпросния ръкопис. Завършекът на втората част и цялата трета част са написани също на латински, но по-късно, поради което биват подвързани заедно със съставяната по това време история на резиденцията (метоха) в Кьорьошбаня (от 1920 г. Baia de Criş в Румъния), или с други думи е направен т. нар. ‘colligatum’, т. е. това е свезка на две или повече сравнително самостоятелни произведения, в дадения случай ръкописи. На 69 страници (с номерация от 49 до 105, с добавени 13 страници и две приписки) е завършекът на втората и цялата трета част, естествено в препис (както е и отбелязано на титулната страница), защото оригиналът е изпратен в Рим. Проследява се пълната история на българското францисканство от 1366 г. (от втората година на разгледаното вече покатоличване и първите преселения на българите в унгарските гранични комитати) до 1775 г. Най-напред този нов извор коригира цитираното от акад. Любомир Милетич, че „вече на 1740 г. нашите францисканци получили под свое духовно ведомство крашованската епархия”. Тогава то само е възстановено, практически като компенсация за големите загуби, които българските францисканци понесли във войната срещу турците от 1737/1739 г., независимо от неблагоприятния не само за Хабсбургите, но и за българските преселници от втората вълна Белградски мирен договор (1.ІХ.1739 г.), защото последните е трябвало да напуснат предадената на Османската империя Олтения (Влахия) и потърсят убежище в т. нар. Темешварски Банат (това е всъщност една от споменатите от мен вътрешни миграции). На страница 51 от третата, останала в ръкопис част на Алвинцката хроника е отбелязано: „През 1433 г. [папа - б. а.] Евгений ІV в своята була с начало „Romanus Pontifex B. Petri Coelestis clavigeri successor”, адресирана до по-малките братя от Босненската викария в началото на октомври от споменатата година 1433, открито заявява, че подчинените на Сигизмунд [Люксембургски - б. а.] места, част от които през сегашния век към границите на България и принадлежат на провинция България, са били владение на Обединена Босна. И тъй папата казва следното в параграф 6: „Доколкото разбираме от съобщението на възлюбения в Христос наш син Сигизмунд, именития император на римляните, понеже в Хараблех, Резен, Табол, Ковин, Харам, Орсва, Кевешд, Кери Шебеш и Хацезе - земи подвластни на същия крал, пребивават еретици, много схизматици и въобще население без истинско познаване на Бога, горещо настояване... да се проведе евангелизация”. Тук заслужават внимание Орсва (днес Оршова) и Кери Шебеш (днес Караншебеш). На 13 август 1438 г. провинцията загубва резиденцията и храма си в Орсва, понеже островът по средата на Дунав, превърнат от Карл VІ [в Унгария Карой ІІІ; 1711-†1740 – б. а.] в крепост, бил завладян от турците. Основанието, което изтъкнали братята в молбата си до върховния генерален военен префект Мерци за проникване в новата крепост за изграждане на нова резиденция, било следното: отците от провинция България още по времето на турците били притежавали там обиталище”. Описаното в последното изречение става след 16 октомври 1716 г., когато Мустафа паша - срещу безпрепятствено изтегляне на турската войска от крепостта Темешвар (от 1920 г. Timişora в Румъния) - я предава на Карл VІ Хабсбургски (Карой ІІІ), така се слага край на траещото 164 години турско иго в Банат, за върховен генерален префект на региона бива назначен ген.-лейт. граф Клаудиус-Флоримонд Мерци. Османците завладяват региона на 27 юли 1552 г., когато местният жупан Ищван Лошонци - срещу безпрепяствено изтегляне на унгарския гарнизон от крепостта Темешвар - с войските си го напуска. Турците обаче не спазват даденото обещание и подлагат на сеч защитниците заедно с коменданта им. Само три дни по-късно в османски ръце пада и имението на Фружиновия род, град Липа и околностите му, може би това е причината, че от 1559 г. следите му се губят. Във връзка с възстановяването на споменатата францисканска провинция Блазиус Клайнер продължава със следното: „Положителната резолюция на молбата им гласи така: полковник барон Енгелс Хофен да посочи терен на древното място на българските отци предвид на неоспоримия факт, че българските отци още преди освобождението на Оршова от турско иго през 1716 г. са притежавали място в Оршова. За Караншебеш, който и досега е обитаван от нас, ще говорим по-долу”. Събраните документи и извори, книги от акад. епископ Янош Карачони (1858-1929), фратер Юлиян Йеленич (“Културата и босненските францисканци”, Сараево, 1912), патер Базилиус Панджич (за историята на мисиите на миноритите на Балканите в ІV част на издадената му по темата книга в Рим през 1974 г.) и др. помогат за една точна датировка по отношение на началото и същевременно още веднаж потвърждават, че крал Людовик І Анжуйски наистина е планиран едно масово преселване на български новокатолици. Едва ли не едновременно с превземането на Видин и Видинското царство на 2 юни 1365 г. по разпореждане на унгарския владетел били построени пет манастира за францисканците, три в комитата Тешеш, в Ермен (в унгарски Ermény, от 1920 г. Gherman в Румъния), Кевe (в унгарски Keve[vára], от 1920 г. Kovin в Югославия) и Харам (в унгарски Palánk, от 1920 г. Banatska Palanka в Югославия) и два в комитата Крашо-Сьорен, в Оршова (сега Orşova в Румъния) и Сьоренторня (в унгарски още Szörénytorony, Szörényvár, най-напред Drobeta, а днес Drobeta-Turnu Severin в Румъния), всички в Банат.Това е и споменатото преди малко в Алвинцката хроника „древно място на българските отци”. Първоначално именно от тези пет манастира е учредена онази вече посочена българска кустодия (Custodia Bulgarica Vicariae Bosnae), която - отделяйки се от провинцията Босна-Аргентина (Provincia Bosna Argentina) през 1624 г.е самостоятелна, а от 1676 г. фукционира като автономна францисканска провинция (Provincia Bulgariae), т.е преди Чипровското въстание от 1688 г. и началото на втората преселническа вълна. Вероятно след около десетина година монасите от българската кустодия били принудени да се насочат на север и поемат ръководството на мисията в Крашо (Крашова) и Северин сред преселилите се тук български новокатолици, наричани - както стана дума - съвсем неоснователно „крашовани”. Точната дата поне засега не може да се определи по липса на извори, но това трябва да е станало преди смъртта на крал Людовик І Анжуйски (последвала на 11 септември 1382 г. в Надсомбат, сега Trnava в Словакия), тъй като по негово разпореждане за българската кустодия биват построени още три манастира в Караншебеш, Кьовешд и Хатсег (в унгарски Karánsebes, Kövesd и Hátszeg, от 1920 г. Caransebeş, Cuieşd и Haţeg в Румъния). Акад. Любомир Милетич изрежда седем селища с български крашованци, преди заключителния за тях извод по отношение на етноса на последните би било целесъобразно да ги подредя по азбучен ред и започвайки с българските им имена, да дам както унгарските, така и сегашните румънски, което до голяма степен ще улесни читателя и по-натъшната работа и анализи: Водник Vizes Vodnic Клокотич Krassócsörgő Clocotici Крашова Krassóvár Caraşova Лупак Kiskrassó Lupoac Нермет Nermed Nermed Рафник Kengyeltó Rafnic Ябълча Krassóalmás Iabalcea Посочените селища без изключение са почти съседни един на друг в околията Решица а последната е в комитата Крашо-Сьорен (днес Reşiţa([-Montanâ], респективно Caraş-Severin в Румъния). Тази административната единица по времето на крал Людовик Анжуйски е граничела с България, унгарският владетел ще нареди именно и там да се преселят първите български новокатолици, чийто брой значително се увеличава след падането под турско робство. Във връзка с българския произход на преселниците, техния брой и вяра е достатъчно да си припомним за вече споменатите два кралски едикта от 1365 и 1366 г. Отбелязано беше още, че тогава се създава и българската францисканска кустодия в този регион, до 1517 г. субординирана на босненския викариат (наместничество), а след това до 1624 г. - вследствие на обособяването на т. нар. обсервантско (от ‘обсервант’ - монах от ордените на кармелитите, августинците и францисканците, строго спазващ монашеските правила) и конветното (от ‘конвент’ - събрание, в случая конгрегация на имащите право на участие и глас монаси от католическите ордени) течение - преминава към провинцията Босна Аргентина до превъздигането й от папа Климент Х в самостоятелна францисканска провинция на България и Влахия (1676). Доказателство за несъмнено българския произход на крашованите ще се намери и на страниците 247-248 от непубликуваната все още нито на латински, нито на български език втора част от Алвинцката хроника. Във връзка с Крашова и околностите му Блазиус Клайнер отбелязва: от втората половина на ХІV в. там са установили се в тези земи още преди османското нашествие. Подчертава изрично българския произход на преселниците (по-късно вече наричани от някои крашовани), независимо от обстоятелството, че „илирийският им майчин език” до голяма степен се различавал от тогава широко употребявания и обичайния за българските преселници. В тази констатацията няма нищо странно, защото Блазиус Клайнер - бих казал - „сравнява” говора на крашованците с този на преселниците от започналата през 1688 г. втора преселническа вълна, а за период от почти три столетия и половина всеки един език неизбежно претърпява развитие. Тук на обяснение по-скоро подлежи друго: по каква причина крашованските българи са запазили една несъмнено архаична форма на езика? Разгадката е в принудата да живеят един наистина затворен живот и то в мъчно достъпни места, в планински клисури, тесни проходи и дълбоки долове на Банатското плато (с най-висока точка 1145 м.), както например отбелязват Феликс Фюльоп Каниц (1829-1904) и Геза Цирбус. Изборът им е бил наложен от събитията в този район, наистина „неспокойно” място, поради чести войни и нахлувания, присъединяване към различни държави и княжества, турското нашествие, войните срещу Османската империя. Обособявайки се на трудно достъпните места и занимавайки се изключително със земеделие крашованските българи „консервират” не само езика си, но и всичко онова, което са донесли от България при преселването във втората половина на ХІV в. Впрочем те имат и своя своебразен паралел при маджарите в лицето на народностните групи от около 110-120 хиляди души под общото название чанго, обособили се от секейците. Понастоящем по-голямата част от тях живее в Молдавия, а по-малката в Трансилвания и околностите на Брашов. Произходът им е не само спорен, но и до голяма степен неизяснен. живяли български католици, Общоизвестно е, че най-задълбочени изследвания за българите в Трансилвания, Банат и Бачка е направил проф. Геза Цирбус, учен-географ от ордена на пиаристите, издирвал материалите си не само в архивите, но и по места. В отделна, публикувана през 1883 г. монография „Крашованските българи” той по населени места дава следните етносни данни за населението в „българския крашовански регион”, при него селата са с две повече, отколкото при акад. Любомир Милетич, тъй като две от тях са от друга околия, от Бокшанбаня,(днес Bokşa Montanâ Румъния; но в същия комитат Крашо-Сьорен), които по тази причина поставям под линия: Селище Население Общо Унгарци Немци Румънци Сърби Крашо- вански българи Водник (У.: Vizes; Р.: Vodnic) 461 -- -- -- -- 450

Клокотич (У.:Krassócsörgő; Р.: Clocotici) 1192 6 15 -- -- 1146 Крашова (У.:Krassóvár; Р.: Caraşova) 3353 16 102 57 -- 3119

Лупак (У.: Kiskrassó; Р.: Lupac) 878 -- -- -- -- 878

Нермет (У.: Nermed; Р.: Nermed) 745 -- -- -- -- 738

Рафник (У.: Kengyeltó; Р.: Rafnic) 792 -- -- -- -- 782

Ябълча (У.: Krassóalmás; Р.: Iabalcea) 422 -- -- -- -- 407

Кьонигсгнаде (У.: Királykegye; Р.: Tirol) 1415 20 922 -- -- 348

Надсурдук (У.: Nagyszurduk; Р.: Surducu Mare) 1010 30 160 706 -- 72

Общо: 10268 72 1199 763 -- 7872

Забележка: При сборуване ще се окаже, че сборът по националности е с 362 души по-малко (съответно по селища 11, 25, 59, 68, 7, 10, 15, 125 и 42), отколкото общия на населението. При въпросните проф. Геза Цирбус не е могъл да установи народност. От таблицата е видно, че в разглеждания тук регион през 1883 г. българите - явно както от първата, така и от втората преселническа вълна - са представлявали 76,6 % от цялото население там. За ориентация и в интерес на по-нататъшното конкретно и точно проследяване както на заселването на първата и втората българска преселническа вълна, така на дейността на българската католическа кустодия, респективно провинция, а още и на обществената, културната, просветителска и писателска работа на водещите българи-католици, особено в периода на предвъзраждането и тяхното участие в националноосвободителните борби се налага едно макар и бегло топографиране на географските региони, за които се спомена или ще става дума. Банат (в унгарски Bánság) е рамкиран от реките Марош (север), Тиса (запад) и Дунав (юг), а на изток от разклоненията на Южните Карпати. Административно е бил разделен на три окръга, Торонтал, Темеш и Крашо-Сьорен. След Трианонския мирен договор северната и източната, съвкупно по-голямата част е предадена на Румъния, а западната и южната на тогавашното Кралство на сърби, хървати и словенци. По тази причина все повече се натурализират названията Сръбски Банат и Румънски Банат. Бачка (в унгарски Bácska) е онази част от междуречието на Дунав и Тиса, която е разположена на юг от линията Сегед-Бая, още през ХІІІ в. тук се оформят два комитата, Бач и Бодрог, от 1876 г. обединени в Бач-Бодрог (тук например в селото Бач [от 1920 г. Bač в Югославия] е погребан един от водачите на Чипровското въстание Георги Пеячевич, починал на 18 март 1725 г.). След Трианонския договор тази територия е включена в границите на Кралството на сърби, хървати и словенци. Трансилвания (на латински Transsylvania, в унгарски Erdély, в румънски Ardeal, а в немски Siebenbürgen, от което идват и употребяваните в български Седмоградско или Седмиградско) е разположена на площ от 99 600 км2 и обхваща дъгата на Източните и Южните Карпати, Трансилванското плато, а в самия център е т. нар. Трансилвански басейн. Изобилието от наименования на региона недвусмислено подсказва, че той е своебразно „кръстопътно средище” на нации и етноси, дължащо се преди всичко на историческото развитие. Същевременно правените в течения на столетия опити на политическите алхимици, били те крале, държавни или партийни ръководители, неведнаж са го зареждали с взривоопасната смес на раздори между живеещите там народи, чиито трусове в не един случай са надхвърляли и локалните граници. От първата глава е видно, че до 1029 г. Трансилвания всъщност е в прабългарски и български ръце, южната й част е и в границите на българската държава. Периодът след създаването на последната (681) е и изходната точка на правения тук изключително бегъл, но повече от необходим исторически обзор. Всъщност прегледът на един по-ранен период едва ли е необходим, тъй като след като Римската империя през 271 г. е принудена изостави тази своя провинция, тогава Дакия, след което тя е почти напълно обезлюдена поради нахлувания на хуни, гепиди, авари пр. и до ІХ в. е един непрекъснат водовъртеж от идващи или напускащи народи и етноси. В самото начало на ХІ в. в региона се заселват унгарците (завоюват родината си), първите румънци (власи) са се се появили там две столетия по-късно, главно в планинските райони. Същевременно за пръв път унгарският княз Геза още в края на Х в. заселва и саксонци, необходими му в рудодобива и създаване на различни манифактури, още по-разгърнато този процес - при различни унгарски крале - продължава още четири столетия. В случая названието ‘саксонец’ не означава етносна принадлежност, натурализацията му се дължи на обстоятелството, че при заселването на баварци, немци, австрийци и пр. се е прилагало т. нар. Саксонско огледало, неофицален сборник от две части за обичайното феодално право, съставен от Айке фон Репков (1221-1225). За българите от първата преселническа вълна вече стана дума. Вследствие на турското нашествие след 1541 г. Унгария бива раздробена, малко по-късно, в 1570 г. е създадено васалното на Османската империя, но независимо от Хабсбургите Трансилванско княжество, съгласно подписаното на 16 септември с. г. т. споразумение в Шпайер между крал Янош Жигмонд ІІ и император Максимилиан ІІ. Унгарският владетел се отказва от кралската си титла и така той е първият княз на Трансилвания. Последната се превръща в средище на националноосвободителните борби на княз Ищван Бочкаи (1604-1606), княз Габор Бетлен (1613-1629), а след присъединяването към Хабсбургската монархия и на княз Ференц Ракоци ІІ (1703-1711). Междувременно на 16 октомври 1690 г. император Леополд І издава грамотата си, регулираща държавно-правовата уредба на Трансилвания (Diploma Leopoldinum), същата с известни изменения е публикувана на 4 декември следвата година, което практически означава включването на региона в границите на Австрийската империя. Факт дотолкова значителен, че тогава става заселването на българските преселници от втората преселническа вълна, а предхождащите събития не са могли да не дадат своето отражение върху първата. След Съглашението от 28 юли 1867 г., т. е. от създаването на двуединната Австро-Унгарска монархия Трансилвания е включена в границите на Унгария, най-напред се създават 15 комитата, промени се правят през 1876 г. с въвеждане на ново административно деление. От гледна точка на темата обаче следва да се изброят всички онези 28 комитата, които са функционирали в процеса на историческото развитие на Трансилвания, това е бил и техният максимален брой: Алшо-Фейер, Арад, Белшьо-Солнок, Бестерце-Насод, Бихар, Брашо, Добока, Заранд, Киш-Кюкюльо, Колож, Крашо, Марамарош, Марош-сек, Марош-Торда, Над-Кюкюльо, Сатмар, Себен, Силад, Солнок-Добока, Сьорен, Темеш, Торда-Араньош, Угоча, Удвархей, Фогараш, Харомсек, Хуняд, Чик (Alsó-Fejér, Arad, Belső-Szolnok, Beszterce-Naszód, Bihar, Brassó, Doboka, Zaránd, Kis-Küküllő, Kolozs, Krassó, Máramaros, Maros-szék, Maros-Torda, Nagy-Küküllő, Szatmár, Szeben, Szilágy, Szolnok-Doboka, Szörény, Temes, Torda-Aranyos, Ugocsa, Udvarhely, Fogaras, Háromszék, Hunyad, Csík). И от простото изреждане на наименованията на комитатите е видно, че - през различните периоди - те са били сливани, разделяни, търпяли са различни административни промени. Особено важно е, че през ХVІ в. в Трансилванското княжество със закон - единствено в Европа и по изключително специфичен начин - е била осигурена пълната религиозна търпимост между четири от западните църкви, на католическата, реформатската, евангелистката и унитарната, а на дейността на източноправославната не е срещала никакви пречки. Това също е било определящ жалон за двете български преселнически вълни. Съгласно многократно споменавания Трианонски мирен договор от 1920 г. Трансилвания е включена в границите на Румъния. Понастоящем административно тя е разделена на следните области: Алба, Арад, Бистрица-Нъсод, Бихор, Ботошани, Брашов, Вранчеа, Клуж, Ковасна, Mарамуреш, Муреш, Сату-Маре, Сибиу, Тимиш, Харгита, Хунедоара (Alba, Arad, Bistriţa-Nâsâud, Bihor, Botoşani, Braşov, Vrancea, Cluj, Covasna, Maramureş, Mureş, Satu-Mare, Sibiu, Timiş, Harghita, Hunedoara). От 1950 до 1968 г. е функционирала и Марошка унгарска автономна област (в унгарски Maros Magyar Autonóm Tartomány; в румънски Regiunea Autonomă Maghiară Mureş; с територия от 13.500 км2 и население 757.000 души, от тях унгарци 565.510, румънци 146.000, немци 3.214 и 16.636 души от други националности, между които и българи; административен център e бил Марошвашархей [в унгарски Marosvásárhely, в румънски Tîrgu Mureş]. Фактически с нейното разформироване по време на партийното и държавното „царстване” на кондукатора Николае Чаушеску (1918-1989) беше започнат „кръстоносен поход” не само срещу унгарското, но и срещу останалите национални малцинства, включително и българското. Както отбелязах в увода българите, наистина не само в Трансилвания и Румънски Банат, но и в останалата част от страната (всъщност Влахия) и днес са поне 200 хиляди. Бегло споменах, че една по-малобройна група български преселници от първата вълна се установява в намиращите се северно от Буда, от тогавашната унгарска столица градове Сентендре и Вишеград на брега на р. Дунав (т.е. в днешните унгарски земи), сетне мнозинството от тях - тъй като този регион няколкократно преминава от турски в унгарски ръце и обратно - се разселва не само в тамошния комитат Пещ, но и в съседния Ноград. Развитието на Вишеград започва след възкачването на Анжуйската династия на престола (1301), крал Роберт Карой (1308-†1342; бащата на Людовик І Анжуйски) през 1316 г. установява там двора си, двадесет и девет години по-късно, през първата седмица на ноември 1335 г. в този град той се среща и преговаря с полският крал Казимиерж ІІІ Велики и чешкия владетел Ян Люксембургски (това е събитието, почиващо в основата на сегашните срещи на т. нар. вишеградски трима, а след включването на Словакия четирима). Тази историческа ретроспекция в случая е дотолкова необходима, доколкото градът и крепостта Вишеград са кралско имение, а в техните рамки и остров Рошд (днес Сентендренски), на който през ХVІІ в. се е намирало вече изчезналото селище Болгафалу (Българско село), а протокът, отделящ остров от лявата страна от сушата, дори и от турците е бил наричан Български (‘Bolgar boğazi’). Казаното дотук същевременно се „вписва” в хрониката на българския род Болгар-Будаи-Борнемиса (в различните документи името „варира” в едно от посочените три, най-чест е тандемът Болгар-Борнемиса). Нататък ще бъде споменаван само като Болгар, в значение на ‘Българин’), защото ако изходим от етимологията на старите унгарски фамилни имена следва да се предположи, че то е означавало национална принадлежност, за същото има не един пример. Не може да се изключи изцяло и предположението, че зад Будаи, т. е. ‘Будински’ се крие първоначалното заселване на рода именно в Буда. Изворите за казаното не са особено обилни, но достатъчни както да се проследи историята на феодалния знатен български род Болгар в течение на почти две столетия и половина, така и да се направят няколко възлови изводи за тази група от първата българска преселническа вълна в днешните унгарски земи. Датировката на първата кралска грамота за даване привилегии на българите от 30 декември 1428 г. категорично жалонира два основно важни факта, позволяващи съществени изводи, също два. Преди всичко е безспорно, че преселването на българите трябва да е станало в първите години (десетилетия) на ХV в. и към посочената година те вече трайно са се установили в региона, създали са всички предпоставки за живот в новата родина. От друга страна в момента на издаването на кралската грамота числеността на тези български преселници не ще да е била малка, в противен случай император Сигизмунд Люксембургски, или както са го наричали „средноевропейския монарх”, едва ли би дал привилегии само на няколко хиляди души и то тогава, когато непрекъснатите сблъсъци с турците „са вързвали постоянно ръцете му”, а вниманието му е било насочено едва ли не изцяло към реализирането на собствена абсолютна власт в Средна Европа (от 1410 г. вече е немско-римски император, сетне и крал на Чехия; впрочем за кратко време и цар Иван Срацимир е негов васал). Успоредно с казаното обстоятелството, че и двете селища са били кралски имения, може да означава едно: единствено владетелят е имал правото не само да дава привилегии на живеещите там, но и да разрешава заселване в тях. Някои от изворите сочат, че тази българска група от преселници е дошла във Вишеград и Сентендре, респективно в намиращите се в непосредствена близост селища от граничните трансилвански области, което категорично презумира: поне болшинството от преселващите се е трябвало да служи в граничната стража и именно османското нашествие ги е принудило да напуснат първоначалното си местоживеене. Това се потвърждава и от записаното още в първата грамота от 1428 г. - спасяващите се от османските завоеватели и гаврите им българи дошли в този регион заедно с жените и децата си, т. е. със семействата си. От своя страна дейността и пряката намеса на немския и унгарския владетел в църковните дела, заеманите от него позиции по тези въпроси налага безусловния извод, че по вероизповедание българските преселници в днешните унгарски земи са могли да бъдат само католици, в противен случай би било изключено те да получат споменатите тук привилегии. Конкретно: именно по инициатива на император Сигизмунд Люксембургски при понтификата на папа Йоан ХХІІІ (1410-1415; †1419; от т. нар. антипапи; като пират взел участие в морската война за неаполитанския престол) в Констанц на брега на Боденското езеро бива свикан ХVІ вселенски събор (открит на 3 ноември 1414 г. и на практика прекъснат на 22 април 1418 г., вече при понтификата на папа Мартин V [1417-†1431]). Целта на средноевропейския монарх е била да си осигури ефективната подкрепа на вече консолидирана църква в дадената историческа ситуация, когато във все по-силния водовъртеж на феодалната анархия над Германия и Унгария заплашително надвисва една вътрешна и една външна опасност, еднакво сериозни - хусизмът, респективно турското нашествие. Освен това в западната, конкретно римокатолическата църква е царял дотогава невиждан разкол, папите са били трима. Император Сигизмунд Люксембургски - преодолявайки редица трудности - успява да постигне относителна консолидация: папа Йоан ХХІІІ е свален, на негово място бива избран италианският аристократ Оддо Коллона, известен като папа Мартин V (приел това име, тъй като е избран в деня на Свети Мартин), а Ян Хус, примамен да присъства на вселенския събор, бива осъден и изгорен на клада. Обстоятелството, че Вишеград, Сентендре и островът до него са били кралски имения са позволили на българските преселници не само да ползват дадените им за пръв път на 30 декември 1428 г. от крал Сигизмунд Лксембургски данъчни и други привилегии, но и да продължават валидността на получените прерогативи при последователната смяна на трима владетели в годините 1458, 1491 и 1517, конкретно след възкачването на престола на кралете Матяш (1458-†1490), Владислав ІV Ягело (1490-†1516) и Людовик ІІ Ягело (1516-†1526) (Mátyás, II. Ulászló, II. Lajos) (всички грамоти са стигнали до нас в автентичен препис от 1538 г.). Османското нашествие, разгърнало се пагубната и трагична за маджарите битка при Мохач на 29 август 1526 г., в която загива и двадесет и тригодишният крал Людовик ІІ Ягело, практически не променя оформилото се в рамките на унгарското кралство положение, защото след около столетие и половина от заселването си българските преселници вече имат своя водеща феодална аристокрация в лицето на фамилията Болгар, запазила придобитото и след идването на османските нашественици. Първото потвърждение на вече дадените привилегии от 1458 г., от крал Матяш всъщност е началният жалон за проследяване на съдбата на рода Болгар, тъй като в този случай са изброени имената на българските пълномощници, явили се на аудиенция при унгарския владетел. В написания традиционно на латински език документ те са Stephani Bolgár, Petrus Fodor, Nicolaus и Musyna Nicolaus Rarvus. Видно е, че две от имената са поунгарчени (‘Bolgár’, ‘Fodor’; второто вероятно или от ‘Тодор’, или - ако се изходи от значението на думата в унгарски тогава - ’къдрокос’), едното е латинизирано (‘Parvus’, предпологаемо - тук по външен белег - в значение на ‘нискоръстен’ или ‘млад’). В посочената „трансформация” на имената виждам не някаква вече разгърнала се асимилация (за това е още твърде рано!), много по-вероятно е да е следвана наложилата се от средата на ХІV традиция в административната практика на кралската канцелария съгласно която чуждите имена са били предавани с унгарска транскрипция или направо помаджарчвани (последното и до днес оставя своите следи, например името на испанския крал Хуан Карлос е натурализирано като János Károly, а на папа Йоан Павел ІІ като II. János Pál). От сина на Стефан Болгар, от Иван ще стигнем до последния представител на рода Пал Болгар, за когото сведенията са най-много. През 1649 г. той залага имението си, конкретно Болгарфалу срещу паричен заем от 150 форинта, даден му от Ищван Тенкей, тогава живеещ в Торда, село също на остров Рошд (Сентендренски), между Ороси и Тотфалу. Днес едва ли би могло да се изясни, как кралското имение е преминало в ръцете на посочената фамилия и дали изобщо това е станало, факт е обаче, че Пал Болгар, който е владеел отлично латински език, превежда преписа на грамотата от 1538 г. и също така много добре ориентиран в правните процедури, използва отнасящ се до собствеността corpus iuris articulus (член от сбора от закони, издадени през VІ в. от император Юстиниан), за да докаже правата си на собственик. Независимо от факта, че не е могъл да не знае - въпросната грамота като документ в никакъв случай не е доказвала последното. Това обаче не е попречило на Пал Болгар да поиска и получи обезщетение от военния управител на Ревкомаром за щети от 400 форинта, нанесени му от живеещи в Монощор крепостни селяни. А в своето завещание-мемориал изтъква: „Имотът е дарение от древните крале, преди всичко от крал Жигмонд, на нашите древни предци, пустата, наречена Болгарфалу, на остров Ваци [Рошд или Сентендренски - б. а.], който (по времето на моето робство) дадох в залог на Ищван Тенкей, живущ в Торда, за което има писмо, и тя може да се възвърне само срещу пари, които моите деца трябва да откупят като мое наследство, останало от нашите предци, и да не оставят за мой позор [в чужди ръце -б. а.] това древно наследство от моите предци”. Обяснението на подобни претенции има своята двупосочна обективна основа. От една страна, в резултат както на наследствения си авторитет и правото си да бъде съдия, така и на тогава настъпилата феодална социално-класова и икономическа диференциация, родът Болгар е придобивал все по-значителни привилегии, най-вече стопански, и използвайки арсенала на икономическата принуда се превръща в господстващ и то не само в „тесния” кръг на българските преселници. Данни за Пал Болгар са публикувани, например, и в уникалния труд от 12 и един допълнителен том на акад. Иван Над (1824-1898) „Родовете в Унгария и техните родословни дървета”, издаден през 1857-1868 г. Не е излишно да се отбележи, че в книгата се изреждат само знатните и благородни родове. Другата страна на обяснението: претенциите се предявяват (и по-късно, но в комитата Ноград) от вече абсолютно утвърдени господстващи позиции, тъй като след превземането на Буда (1541) и на Вишеград (1544) от турците, унгарските областни управители не са били в състояние да упражняват какъвто и да е контрол, принудени са да се изтеглят от региона и фактически всичко се е решавало от местния силен феодал. Вероятно около 1614 г. Пал Болгар, вече живеещ в Сечен (Szécsény; днес с 6.490 жители) в комитата Ноград, се венчава с Анна Толди, второродно дете и първородна дъшеря на Ласло Толди от брака му с Ката Давид. Ноградският род Толди не бива да се смесва с едноименния от комитата Бихар, единствената прилика между тях е, че са богати и знатни. Първото свидетелство за този от комитата Ноград е от 1328 г., последното от 1759 г., когато отмира поради липсата на мъжки наследници. Пал Болгар (в някои документи фигурира още и като Янош) - благодарение на брака си - се сдобива с нови имения, например даже и по-късно, през 1651 г., когато владенията на Толдиевци в Алшотолд и Фелшьотолд (днес Alsótold и Felsőtold с по 360 жители в комитата Ноград; от втората съставка идва и името на фамилията) биват разделени между Пал Болгар и балдъзата му Ката, на която впрочем - поради ранната смърт на по-възрастния брат Ласло Толди - е и официален опекун. От 1655 г. Пал Болгар е и вицегубернатор на комитата Ноград, а богатствата си е умножавал нататък по всички възможни и допустими начини. Например, заплащал е на наемни войници от крепостта Фюлек (днес Fiľakovo в Словакия) и от други селища на комитата Ноград, за да обикалят пръснатите из цяла Унгария негови имения от Фоктьо на брега на р. Дунав (Foktő, на 4 км западно от унгарския град Калоча,днес с 3.335 жители) до Чан (Csanytelek, в окръг Чонград, на 10 км южно от гр. Чонград, днес с 4.231 жители). Задачата на витязите и била една: да събират данъци от пастирите под предлог, че земята, на която те пасат стадата си, е собственост на Болгар. Зоркостта на вече дошлите турци, впрочем не особено остра, е била „приспивана” по твърде ловък, но изключително елементарен начин със заявлението: всичко това се прави за местния паша. Бериите на последния са обаче били значително по-малки от събираното, „горницата”, оставаща за Пал Болгар е била многократно по-голяма. Следва да се отбележи, че и виенският двор също не е обръщал особено внимание на подобни „операции”, тъй като в повечето от случаите е ставало дума за пустеещи, а може би по-точно тогава необработвани земи, изоставени най-вече поради турското нашествие. Натрупаното богатство обаче не е било в състояние да спре неизбежното - поради липсата на мъжки наследници със смъртта на Пал Болгар се слага и край на рода. Имал е две дъщери, Анна и Шара, всъщност първата с омъжването си за Пал Ватаи полага началото на един такъв нов клон в древната унгарска фамилия от нотабили (първите сведения за Ватаи са от времето на крал Андраш [Ендре] І, т. е. от самото начало на ХІ в.), в чийто семеен архив в с. Помаз (Pomáz в комитата Пещ, на половината път между Будапеща и Сентендре, днес с 12.474 жители) е запазена онази част от документите за рода Болгар, които бяха открити през 1917 г. от проф. Елемер Маюс (1898-1989). Досега издирените извори обаче сочат, че Сечен и околностите му не са най-северните региони, в които се установяват български преселници от първата вълна. По данни от архива на рода Телеки селото Чичман (в унгарски Csicsmán или Csicsmány, от 1920 г. Čičman в Словакия), последното селище в долината на р. Райец, е било основано от български преселници в 1411 г. Следва да се изключи възможността за някаква пряка връзка с българите от Сентендре и Вишеград или с Пал Болгар, тъй като въпросното селище е било в комитата Тренчен (от 1920 г. Trenčin в Словакия в непосредствено съседство с Жолна (Zsolna, от 1920 г. Žilina в Словакия) и полската граница (Галиция), т. е. между него и Ноград е имало още два комитата, Зойом и Туроц (Zólyom и Turóc, от 1920 г. Zvolen и Turčianske в Словакия). Графската фамилия Телеки, една от най-старите и известни унгарски, играла столетия наред немалка роля в съдбата на народа си, има своето място тук и по друга съществена причина. Нейните корени са в българския род Гаразда, тя е идентична с него, или както акад. Иван Над, най-крупният унгарски историк-генеалог отбелязва: „Родът Г а р а з д а, придобил значителен авторитет по време на крал Сигизмунд Люксембургски, произхожда от България”. Нататък той проследява неговата история, разделянето му на три клона и стигайки до ХVІ в. прави заключението: „Така трите клона на рода Гаразда отново се обединиха във фамилията Телеки с благородническия префикс Секи”. Българския род Гаразда, както и разгледаният вече Болгар, идва в унгарските земи с първата българска преселническа вълна, но между двата има една твърде съществена разлика. Първият - както сочат редица извори - участва в непрекъснатите войни срещу османските нашественици, т. е. в началния период на съвместните българо-унгарски борби, вероятно и във въстанието на Константин и Фружин, което е възнаградено от император Сигизмунд Люксембургски с даряването на имения. Посочената своебразна „войственост” на фамилията се подсказва и от етимологията на името й, на думата ‘garázda’, която в съвременния унгарски език наистина е с пейоративен пълнеж и основно следва да се превежда като ‘скандалджия’, ‘раздорник’, в правната литература ‘garázdaság’ е вече ‘хулиганство’, чието преследване е фиксирано в раздела „Провинения и престъпления против реда и общественото спокойствие” от Наказателния кодекс. При първото писмено споменаване на думата (унгарските езиковеди я причисляват към неизвестните по произход) тя обаче е означавало съвсем друго: ‘буен’, ‘необуздан’, ‘напорист’, ‘настойчив’, което по-късно е гравитирало към ‘насилник’ и т. н., за да стигне до днешното си значение. Възможно е въпросният род да е носил някакво друго име (извори засега няма) и всъщност именно поради участието си в непрекъснатите стълкновения срещу османските нашественици да се е „сдобил” с известното на нас, което впрочем е окачествимо и като своебразен прякор. Едно от първоначалните имения на рода е било в Мацешд (на унгарски Macesd, от 1920 г. Zăvoi в Румъния), това също - но вече двупосочно - подсказва участие в антиосманските съвместни борби. От една страна то е дадено от краля именно поради последното, а от друга сред тамошните собственици на владения - и по мъжка, и по женска линия - ще намерим трима от потомците на вече разглеждания род на Фружин Шишман, т. е. може да се предположи и съпричастието на фамилията Гаразда във въстанието на Константин и Фружин (за същото поне засега извори не са открити). Родът от български произход Гаразда, а от ХVІ в. Телеки обаче доказано и още от самото начало е взел участие в антиосманските борби. През 1407-1414 г. воюва срещу босненския войвода Хервоя, съюзник и васал на турците, за което получава там имения от император Сигизмунд Люксембургски. Неблагоприятният изход от войните принуждава фамилията да изостави последните и се пресели в комитатите Бихар, Арад, Бекеш и Заранд, където владетелят дарява нови в селищата Загорхид, Сек и Телек (на унгарски Zágorhíd, Szék и Telek, от 1920 г. в Румъния Zagăr, Sic и Teleac), така всъщност родът се разделя на три клона, на Загорхиди, Секи и Телеки, за да се обедини отново през ХVІ в. под последното име. Посоченото обстоятелство е натурализирало общоприетото в унгарската историография становище, че фамилията Телеки е от трансилвански произход. Употребата на благородническия префикс Секи от ХV-ХVІ в. налага едно малко, но необходимо отклонение. Самото селище Сек - както вече се спомена - е едно от местата, в които българите са добивали каменна сол, или един от пунктовете на т. нар. Път на солта и е било в границите на българската държава до ХІ в. Казаното дотук по време съвпада с появяването на първите осезаеми резултати от провежданата от апостолическия престол политика по отношение на балканските народи, включително и българския. Ватикана наистина е постигнала целта си, католицизмът е пуснал трайни, макар и не особено гъсти корени в Югоизточна Европа, но всичко това - както при насилственото покатоличване на българите в северозападната част от страната - отново ще доведе и до непредвидени за самата католическа църква последици. Към средата на ХVІІ в. от училите се в малкото чипровско училище и българските католически училища в Трансилвания (първите сведения за последните са от 1643 г.) мнозина ще продължат образованието си в италианските колежи и университети, за да се превърнат в наистина високообразовани за времето си обществени и културни дейци, чието будно българско народностно съзнание ще ги изведе на орбитата на националноосвободителните антиосмански борби, а качествата им ще ги издигнат в първите редици на борещите се за освобождение на родината. Макар и да са били католически мисионери, нито един от тях никога не ще да е забравял, че преди всичко е българин и трябва да даде колкото се може повече на съотечествениците си, лишени тогава от дом и родина, от най-елементарните човешки права. Именно те са и най-първите представители на зараждащата се българска интелигенция в днешния смисъл на това понятие, независимо дали са работили в Чипровския край или в унгарските земи. Процесът на посоченото духовно съпричастие със съдбата на българския народ и на прокудените в Маджарско, на активна и в не един случай и ръководна дейност в националноосвободителните борби ще се разгърне необратимо след Чипровското въстание от 1688 г. и няма да се намери такава сила, която да угаси вече лумналия огън. Заедно с това осъществяваната от ръководните български католически дейци приемственост между първата и втората преселническа вълна ще превърне унгарските земи в едно от основните огнища на българското предвъзраждане, първото духовно стъпало към така жадуваното освобождение от вековния потисник.

ЖИВАТА ВОДА НА ВЯРАТА Борбите на българския народ за освобождение и втората преселническа вълна (1688-1744)

„Не предавайте свободата си нито за горчив, нито за сладък залък, орелът загива в клетка, макар и всеки ден да му хвърлят мърша”. Поп Богомил

До 1683 г. - образно казано - Европа не е вярвала на сълзите на народите, вече поробени от османското нашествие. От този химеричен и повече от опасен сън тя се пробужда на 14 юли, когато 175-хилядна армия от турци, татарски дружини и унгарски отряди на трансилванския княз Емерих Тьокьоли (1657-1705), предвождана от султан Мехмед ІV (1648-1687; †1692) и великия везир Кара Мустафа Кюпрюлю-Заде (?-1702), плътно обсажда Виена, просто „чука на вратите й”. Седмица преди това император Леополд І Хабсбургски (1657-†1705) с придворните си е потърсил спасение в град Линц. Формалният повод за османското настъпление в Централна Европа е именно молбата на унгарския трансилвански владетел, който в борбите си срещу Хабсбургите потърсва чужда подкрепа, намерила отзвук единствено при Високата Порта (преговорите му с Франция за това са безуспешни). Междувременно на 31 март 1683 г. полският крал Ян Собиески ІІІ (1674-†1696) - макар и много трудно - е успял да принуди сейма да вземе решение за сключване на съюзен договор с Хабсбургската монархия, задължаващ двете страни да действат заедно при едно евентуално нападение на османските войски срещу Виена или Краков. От своя страна Австрия е получила и парични субсидии от Апостолическия престол. Тези и последвалите ги събития, всички в европейски мащаб и реализиращи се в дипломатически и военни действия срещу Османската империя за спускане на стабилна бариера пред нейната експанзия, предопределящо се вплитат както в борбите на българския народ за освобождение, така и в съдбата на втората преселническа вълна, която именно по тази причина ще трае цели 56 години. След жестокия урок на двумесечната обсада император Леополд І Хабсбургски несъмнено е разбрал, че - както казва народът - мечка стръвница от дюдюкане не бяга, затова без каквото и да е забавяне нарежда да се започнат дипломатически сондажи и преговори за създаване на широка антиосманска коалиция. Така на 5 март 1684 г. под покровителството на папа Инокентий ХІ (1676-†1689) между Хабсбургската монархия, Свещената Римска империя, република Венеция и Полша бива сключен съюзен договор са съвместна борба срещу общия неприятел, Османската империя, създава се т. нар. Свещена лига. Два тайни параграфа предвиждали привличането в съюза на „всички християнски господари и преди всичко на московските царе”. Пътят за осъществяване на последното е минавал през двустранния договор за „вечен мир” между Полша и Русия, сключен на 6 май 1686 г., означаващ и присъединяване на последната към Свещената лига, активното й участие във войната против Османската империя и нейния васален съюзник Кримското ханство. Особено важно е, че двете държави се споразумели в никакъв случай да не сключват поотделно мир със султана. В траещите 16 години (1683-1699) съвместни войни на християнската, а може би по-точно кръстоносната коалиция на европейските държави срещу Османската империя, още в самото начало, към средата на 1685 г. несъмнено може да се констатира една такава нова ориентация в плановете на Хабсбургската монархия, която косвено или пряко, в по-близко или по-далечно бъдеще е засягала българските провинции, съдбата на поробения български народ и в крайна сметка и довела до организиране и избухване на Чипровското въстание от 1688 г., до бунта и военните действия на Карпош през следващата година, чийто жесток разгром от страна на Високата порта предизвиква втората българска преселническа вълна в унгарските земи. Новата насока в политиката на император Леополд І Хабсбургски практически е резултат от вече окончателно оформения проект на папа Инокентий ХІ, папския нунций във Виена кардинал Франческо Буонвизи и отец Марко д‘Авиано за сломяване господството на Османската империя в Европа и прогонването на нейните войски от заетите територии, включително и от Балканския полустров. Съгласно това съюзническите християнски войски е трябвало да навлезат в Унгария и Склавония, във васалните на Високата Порта Влахия и Молдавия, да освободят Белград (тогава винаги считан за важна стратегическа крепост) и стигнат дълбоко в сърцето на Балканския полустров. За сериозността на подобно намерение, мисля, най-добре свидетелства фактът, че неособено щедрата Ватикана през пролетта и лятото на 1685 г. за тази цел субсидира съюзниците с около 200 хиляди флорина. Това всъщност слага началото на нов, по-късен етап в националноосвободителните борби на българския народ, защото неговото второ голямо раздвижване (след въстанието на Константин и Фружин) в борбата му срещу османския поробител следва да се датира към 1443-1444 г., към двата „дълги” долнодунавски походи на Янош Хуняди (ок. 1407/1409-1456). Колкото и да е странно по време на похода на Янош Хуняди учстието на българите е значително по-малко, което се дължи преди всичко на два основни фактора. Кръстоносната християнска армия тогава се движи по маршрут, гъсто осеян с големи османски гарнизони и крепости, а самата Североизточна България, през която е минавал нейният път, не само е била обезлюдена, но и вече е променила и етнико-религиозния си облик вследствие на турската колонизация и насилствена ислямизация. Безспорно е също така, че хиляди българи и тогава търсят спасение на чужда земя (но не на унгарска!), това обаче е последвало една година след тежкото поражение на Янош Хуняди при Варна на 10 ноември 1444 г., когато и където загива и едва двадесетгодишният крал Владислав ІІІ Варненчик от династията на Ягелоните (1440-†1444). През септември 1445 г. християнска флота, предвождана от бургундеца Валери дьо Ваврен (1398-1469) и подкрепяна от трансилванския княз Янош Хуняди и влашкия войвода Влад Дракул (1436-1442; 1443-†1447; Дракула!), откъм Черно море навлиза в Дунав и безуспешно атакува османските гарнизони в дунавските крепости Силистра, Тутракан, Русе и Гюргево. Поражението им принуждава 12 хиляди българи с добитъка и покъщнината си да потърси спасение отвъд реката и се установи във Влахия. Те не продължават пътя си по две причини: взетото с тях имущество е затруднявало движението им, а може би по-важно е второто обстоятелство - там те са приети и настанени именно от трансилванския княз Янош Хуняди. Жестът на последния вероятно е обясним с доказания му смесен произход (с албано-българо-сръбско-влашки елементи). От края на ХVІ в. обаче настъпват значителни промени както в обстановката на стария континент, така и в съотношението на силите в полза на християнската коалиция, които имат и своя своебразен български „отговор”, реализирал се във въстания, практически явяващи се прелюдия към Чипровското, към бунтовете на Карпош (Македония) и Страхил войвода (Пловдивско-Пазарджишкия регион). Малко след битката при Лепанто (7 октомври 1571 г.), т.е. прекършването на османската хегемония в района на Средиземно море, в България избухва Първото търновско въстание (1598). Поражението на Османската империя при Виена (12 септември 1683 г.) несъмнено е бил един от реалните катализатори за Второто търновско въстание от 1686 г. Жестокото смазване и на двете обаче не е успяло да угаси огъня на националноосвободителните борби на българския народ. Една от основните причини отново следва да се търси във военните поражения на Турция, две от които непосредствено предхождат Чипровското въстание. На 2 септември 1686 г.- след повече от двумесечна обсада - съюзническите християнски войски освободили тогавашната столица на Унгария Буда, образно наричана от коменданта на турския гарнизон в нея Абди паша (загинал на 2.ІХ.1686 г., на последния ден от обсадата) „ключът на Османската империя”. След година, на 12 август 1687 г. при с. Надхаршан в непосредствена близост с р. Драва (днес също Nagyharsány в Унгария; неизвестно защо някои български историци поставят сражението при Мохач, отстоящ на 35 км в източна посока) под предводителството на херцог Карл Лотарингски (1643-1690) християнските войски нанесли такова тежко поражение на турците (убити са били около 20 хиляди), което довело до военен бунт в османския лагер. Вдигналият се в цялата Османска империя кървав вихър, съпроводен от грабежи, насилия, разрушения и опустошения и помел почти всички първенци на Високата Порта, не е могъл да бъде спрян нито от детронирането на султана (на 2 ноември 1687 г. на престола е въздигнат брат му Сюлейман ІІ; †1691), нито от обезглавяването на великия везир, екзекутирането на редица висши сановници и раздаването на почти 9.000 кесии пари на разните метежници. В този хаос на безогледна жестокост (при отстъплението си през 1686-1688 г. пред съюзническите християнски войски османците изтребили над 300.000 души от гръцката, румелийската, морейската (пелопонеската), сръбската и българската земи и отвели почти толкова млади жени и мъже в робство) съпротивата на българския народ се е конкретизирала и в една необичайна форма. Хиляди българи в организирани военни отряди са участвали във военните походи на отцепилия се от Високата Порта халепски паша Йеген Осман, практически най-крупен метежник по това време. При така създалото се положение в Османската имприя съюзените християнски държави не са скривали своето злорадство и убеденост в успеха си, а балканските народи с нетърпелива готовност очаквали пристигането на австрийската (в нея се сражавали и унгарци) и венецианската армии, за да се присъединят към тях. Успоредно с казаното от полските историци определено се откроява замисълът на полския крал Ян Собиески да привлече като сигурни съюзници българите във военната си кампания на Балканския полуостров през 1686 г. и пролетта на следващата (независимо от преследваната от него цел). Вероятно или обстановката след жестокото потушаване на Второто търновско въстание не е била преценена реално, или се е разчитало на някакво щедро, но трудно изпълнимо обещание от страна на влашкия войвода Константин Бранковеану (в българската историография Бранкован; 1654-†1714). Не е изключено крал Ян Собиески да е изхождал и от друго: пълното униние и объркване, броженията в Османската империя, предизвикани от различните непоносимо тежки данъци, тегоби и насилия, включително и набирането на 15-годишни момчета за войската. Полският владетел не е могъл да не знае за многочислените български хайдушки дружини, кръстосващи страната и причиняващи страх и паника у считащите се за ненаказуеми потисници. Преписки на католически свещенослужители информират за двехилядна такава чета край Дунава, за „изчезналите” 15 турски гемии с барут, изпратени от Цариград за османския гарнизон в Буда (осем били заловени от български хайдути, седем потънали при силна буря). Колебание за включване във военните действия срещу Османската империя проявявали влахо-молдавските владетели и особено влашкият войвода Шербан Кантакузин (1678-†1688). Същевременно сериозни опасения те будели и при Високата Порта, независимо от обстоятелството, че били васали на султана и поради това и участвали в похода му срещу Виена. Активни преговори с тях - вероятно още от втората половина на 1684 г. и по поръчение на император Леополд І Хабсбургски - започнал българският католически никополски епископ Антон Стефанов (знае се, чее родин в Чипровци, починал 1693 г.). Както сам той сочи на 30 януари 1869 г., вече на влашка земя: „Три пъти ходих от Влахия във Виена, макар и болнав, но го правя от любов към Бога и от полза на цялото християнство”. На австрийския владетел той е представил и „специален план за освобождението на Сърбия, Босна, Херцеговина и България от турците”. Сам Шербан Кантакузин не престанал да лавира до края на живота си (октомври 1688 г.), но преговорите на Антон Стефанов с него са направили възможно влизането на християнските войски и във Влахия, от гледна точка на изгонването на османците от Трансилвания особено важно. Върху намеренията на император Леополд І Хабсбургски, свързани с Балканския полуостров, освен българския католически епископ несъмнено са влияли деспота Джордже Бранкович, при унгарците Дьорд Бранкович (дори и с неговите акции от името на балканските народи без каквито и да е пълномощия, но това едва ли е интересувало австрийският двор, тъй като получава от владетеля и графска титла), унгарският полковник от императорската армия граф Ласло Чаки (1641-1708) и естествено Апостолическият престол на различни равнища. В действителност сигналът за избухване на Чипровското въстание е даден на 6 септември 1688 г., когато императорските войски под командването на баварския курфюрст Максимилиан ІІ Емануел (1662-1726) превземат Белград, наричан „врата към ядрото на Османската империя и символ на турската заплаха за Запада”. Участието на балканските народи в тази антиосманска война е имало своето важно място както в политиката, така и в стратегическите планове на Хабсбургите. Например преди включването на сърбите във войните, също и с вдигане на местно въстание, през пролетта на 1688 г. в Призрен императорският генерал-майор граф Йохан Норберт Пиколомини и Арсенје Џарноевич (1633-1706), сръбски ипекски патриарх (гр. Ипек, днес Peć в Косово) сключват споразумение по силата на което император Леополд І Хабсбургски ще даде привилегии на преселващите в маджарските земи сърби, ако те с около 20.000 въстаници подкрепят войските му. Въпросните прерогативи след тяхното даване по-късно векове наред ще имат своето място и влияние сред православните български преселници в Унгария. Тук е мястото да се направи едно повече от задължително отклонение във връзка с австрийския генерал, тъй като с него ще се срещнем и по-нататък, а още е нужно да се поправи една досадна, даже дразнеща грешка. В том 4 на академичното издание на История на България в показалеца на личните имена е отбелязано: ПИКОЛОМИНИ, ЕНЕАС СИЛВИЙ, италиански хуманист, австрийски генерал, по-късно папа Пий ІІ”. Ако се вярва на това отъждествяване посочената личност би следвало да е живяла почти 300 години, а епохите са смесени невероятно. Тук става дума за две съвсем различни личности, както са различни и кръщелните им – макар и двойни – имена. Роденият през 1405 г. в околностите на Сиена Енеас Силвий Пиколомини още от най-младите си години посвещава живота си на църквата и хуманизма, на 53-годишна възраст, нещо съвсем рядко тогава, е избран за папа (1458-1464). Граф Йохан Норберт Пиколомини (1651-1689) е един от талантливите австрийски висши офицери, на 38-годишна възраст, когато и умира е вече генарал-майор, а животът си е прекарал изцяло в армията. Неговата преждевременна смърт също е изиграла роля в това, че след влизането си в Скопие австрийската войска загубва настъпателната си сила в южна посока. Необходимо е да се подчертаят три основни момента в събитията от последните дванадесет години на ХVІІ и от първата половина на ХVІІІ в., тъй като те определят както характера на националноосвободителната борба на българския народ, така и движението, заселването, вътрешната миграция и облика на втората българска преселническа вълна. Преди всичко време е окончателно да се скъса със становищата, че Чипровското въстание е подготвяно само година или две, а потушаването му е било бързо и то фактически слага край на въоръжената борба на българите срещу османския поробител. На второ място то наистина е било организирано от български католици и както показват изворите в течение на десетилетия, но в него взимат участие и хиляди православни българи. Не може да не се съгласим с акад. Любомир Милетич, който още в края на ХІХ в. посочи: „Съгласно с всички съвременни известия трябва да приемем, че във въстанието взели участие и мнозина православни българи от чипровската област. За някакво отмятане на православните в последната решителна минута няма доказателства. Напротив, те изпълнили дълга си и понесли всички горчиви сетнини на бунта: които се спасили живи, избягали във Влашко, откъдето някои сетне дошли с католишките си братя дори и в Банат, както ще видим по-надолу”. Многобройни извори категорично свидетелстват, че българските католици от Северозападна България въстанали като са разчитали и на помощта на православните си сънародници, също вдигнали се на два бунта. Най-напред е този на Страхил (както споменах започнал в Пловдивско-Пазарджишкия регион), който поради превъзходството на насочените срещу него османски сили продължил в Ниш и околностите му, където в редовете на въстаниците са се сражавали австрийци и унгарци, самият град бива превзет от императорските войски на 24 септември 1689 г. Въстанието на Карпош в Македония вероятно е било потушено едва към началото на 1690 г. Казаното определя и пермаментния характер на началото на втората българска преселническа вълна в унгарските земи. Третият основен момент са военните действия на християнските войски на Свещената лига: австрийците и унгарците в Централна Европа и на Балканския полуостров, венецианците в Далмация и Гърция, а руската войска извършила два похода срещу кримските татари, съюзници на Османската империя, което обаче не попречило на ордите на Селим Герей да преминат през Северна България, подлагайки я на нови опустошения, за да стигат до Сърбия, където се присъединяват към султанската армия, за да спрат настъплението на императорските войски. Досега обикновено се твърдеше (а от някои и се твърди), че проследяването на сраженията в Централна Европа и на Балканския полустров е трудно, а понякога и невъзможно поради липса на извори.Въпросът е възлов, тъй като без тяхното маркиране се губят редица дири както от Чипровското въстание, така и от втората българска преселническа вълна, събития остават без мотивация и обяснения. През последните десет години посоченото становище е оборимо твърде лесно: благодарение на редица новооткрити документи в Мюнхенския таен курфюрстки архив, Баварската национална библиотека, Главния териториален архив в Карлсруе, Виенския държавен архив и др. (дневникът на фелдмаршал херцог Карл Леополд V Лотарингски, военният дневник на курфхюрст Максимилиан ІІ Емануел, дневникът на неговия изповедник от Триест патер Гаетано Бономо [1639-1702], военният дневник и книга за заповеди ген.-майор барон Хайнхрих Тобиас фон Хаслинген [1640-1716], документи на унгарския хусарски полк от контингента на баварските войски; писма, разменяни между крале, висши военни, преписки на същите със султана; преписки за военните походи към Белград, в Босна, България и Македония, маршрутни карти за тамошните сражения под командването на фелдмаршал граф Донат Хайслер [1629-1696) и т. н.] военните действия могат да се фиксират максимално подробно и точно. Още повече, че през 1988 г. в Унгария бе издаден и отделен том по темата (От Буда до Белград) с определящите изследвания на унгарските историци д-р Ласло Сита и Лайош Надь. В неуспеха и разгрома на Чипровското въстание, в мащабите и посоките на последвалата го преселническа вълна несъмнена - и то решаваща - роля е изиграл и един на пръв поглед страничен фактор, изкласил от все по-разрастващите се корени на съперничеството между Бурбонската и Хабсбургската династии, намерило израз и в завоевателните войни на крал Луи ХІV (†1643-1715), започнали след малко повече от десетилетие от сложилия край на Тридесетгодишната война вестфалски мир (24 октомври 1648 г.) и кулминирал в т. нар. война за испанското за наследство (1701-1714). Регенсбургският договор за примирие (15 август 1684 г.) категорично свидетелства, че „Кралят Слънце” изгодно се е възползвал от войната на Свещената лига срещу Османската империя, но с действията си срещу съюзените християнски държави всъщност е облекчавал реализирането на експанзията и агресивните цели на Високата Порта и в крайна сметка - макар и косвено - също става причина за неуспеха на освободителните борби на българския и останалите поробени балкански народи в края на осемдесетте години на ХVІІ в. Посочената френска позиция също допринася за обрата във войната с Турция. Нарушавайки регенсбургското примирие, войските на крал Луи ХІV на 24 септември 1688 г., т. е. само 18 дни след освобождаването на Белград от османците и началото на Чипровското въстание, нахлуват в Рейнската област в похода си срещу император Леополд І Хабсбургски. Австрийският владетел - еднакво страхуващ се от едновременна война и на два фронта срещу „наследствения враг на християнството от Изток” и „всехристиянския крал” на Франция от Запад - бива принуден да изтегли по-голямата част от войските си от Балканския полуостров, където оставил само около 25.000 войници и офицери, а главното им командване след заминаването на електора на Бавария Максимилиан ІІ Емануел било поето от фелдмаршал маркграф Лудвиг Вилхелм І Баденски (1655-1707). Българите още преди избухването на Чипровското въстание масово се присъединявали към австрийско-унгарските войски, най-напред към хусарския легион на унгарския полковник граф Ласло Чаки и така участвали в превземането на Браничево. Други българи, вече под командването на ген.-майор Фридрих Амброс Ветерани (1650-1695;по-късно комендант на Трансилвания) и ген.-лейт. граф Карл Мария Паче (1648-1701), се сражавали за освобождението на Оршова. Междувременно „вечният метежник” Емерих Тьокьоли (борещ се срещу Хабсбургите и намерил единствено подкрепа от страна на Високата Порта, както вече се спомена) влязъл с отрядите си във Видин, откъдето непрекъснато извършвал грабителски и опустошителни набези в Дунавската равнина, стигайки до Стара планина. Именно поради последното и вероятно с посредничеството на Георги Пеячевич 1655-1725) архиепископ Стефан Кнежевич (1621-1691) - с цел да предотврати евентуално нападение срещу Чипровци и околностите му и се гарантира тяхната надеждна защита - се обърнал с молба за помощ към император Леополд І Хабсбургски, като подчертал, че „целият народ ще грабне оръжие, след като императорските орли заблестят на българската граница”. Владетелят наредил на фелдмаршал граф Енео Силвий Капрара (1631-1701) до есента да навлезе с войските си в България и превземе София, за да осигури там място както за презимуване, така и за по-нататъшната дисклокация на императорските войски. Все по това време, без закъснение император Леополд І Хабсбургски изпратил благосклонния си отговор на архиепископ Стефан Кнежевич, в който го приканил да следва примера на сражаващия се във Влахия Георги Пеячевич, за да може „оръжието на неговите съотечественици да подпомогне успешното напредване на императорската войска”. Австрийският фелдмаршал обаче - изхождайки вероятно от неимоверните трудности в снабдяването с провизии, оръжие и муниции в постоянно опустошаваните от отрядите на Емерих Тьокьоли, османците и на отцепника Йеген Осман паша български земи - не изпълнил заповедта на императора и оставил войските си на зимен лагер извън границите на някогашна България. Успоредно с това ген.-майор граф Фридрих Амброс Ветерани с подразделенията си се оттеглил северно от р. Дунав, в Дакия, а фелдмаршал граф Донат Хайслер подготвил конницата си за презимуване на брега на р. Морава. Казаното от една страна жалонира промяна в първоначалните намерения на Австрия спрямо българските провинции, а от друга несъмнено и предрешава съдбата на въстанието. Голямата християнска формация не успява да навлезе в българските земи, така въстанията на българите (Чипровското, на Карпош и Страхил по-малки в Софийско, Никополско и другаде) остават локални, не могат да се превърнат в масови както по територия, така и по участие, това улеснява Османската империя, която с участието на отрядите на Емерих Тьокьоли жестоко ги потушава. Видно е, че усложняващата се едва ли не ден след ден обстановка и войни в Европа са сложили една просто непреодолима бариера пред борбите на българския народ за освобождение. Междувременно въстанието в Чипровци било в разгара си, предводителите на въстанието, осемте чипровски и копиловски първенци, или както някои документи ги наричат капитани, с пехотните и конните си отряди се обединили с хусарите на полковник граф Ласло Чаки и частите на Георги Пеячевич и капитан Богдан Маринов (по-късно полковник в императорската армия). Те се разположили на боен лагер в Кутловица и околностите й, където към тях се присъединили онези хиляди българи от другите краища на страната, които вече били уведомени за бунта. Там обаче въстаниците претърпели поражение от отрядите на Емерих Тьокьоли и били принудени да се оттеглят в набързо укрепения град Чипровци. Последният отстоявал на атаките, не се предавал, както и не се поддавал на увещания и обещания до този момент, когато към отрядите на унгарския метежник не се присъединили османски пълчища и татарски орди. С тяхното влизане хора и имущество били подложени на сеч, разграбване и унищожение, за кратко време целият район обезлюдял. Умножаващите се новооткрити извори и документи все повече утвърждават мнението, че Чипровското въстание е избухнало преждевременно, тъй като Високата Порта със сигурност е знаела за подготовката му. Споменаваният Блазиус Клайнер като ревностен католик сочи за издайници някои православни, вероятно под това е разбирал някои гръцки йерарси, били винаги в сложни, а още по-точно неприязнени отношения с българските католици. Напълно е възможно обаче тази информация да е стигнала до Високата Порта по ред други пътища, например от нейни агенти във влашкия или виенския двор, от дипломатически представители в Цариград, та дори и от някои страхуващи се от предстоящите промени богати чипровчани и пр. Като преждевременно избухването на въстанието може да се окачестви и поради друго: когато то започва, императорските войски са били на три дни път Чипровци, а пътят им е бил „насечен” от силни турски крепости и гарнизони (например в Ниш влизат едва през следващата година). Във връзка с така избухналото и потушено Чипровско въстание - поне засега - най-меродавен и пълен източник е релацията на софийския архиепископ Стефан Кнежевич до Пропагандата, изпратена на 20 октомври 1688 г. от Търговище във Влахия и открита от проф. Йоанна Списаревска. Тук поради важността ще си позволя един по-дълъг цитат, в който тя сочи: „Посредством нея (релацията - б. а.) се уточняват не само причината за внезапното връхлитане на османците върху Чипровец и околните селища, но и приблизително с точност до 1-2 седмици време, когато това е станало, както и неоспоримият факт, че унищожаването на градеца и другите три съседни села е било извършено по изричното нареждане на върховната османска власт. Няколко пасажа (от релацията - б. а.) разкриват цялата душевна покруса и отчаяние, обхванали стария прелат при страшната гледка на разорението и гибелта, постигнали неговите енориаши. „Бедствието което сполетя моя клет диоцез, вярвам, че от много столетия насам не е случвало, тъй като е напълно разорен от общия ни неприятел. Виждайки, че християнските войски напредват успешно, врагът издаде заповед да бъдат посечени всички християни от римо[католическото] вероизповедание, които се намираха в негова власт в тази област. Понеже императорската армия се бе приближила на три дена път до нашите краища [врагът]... подозря, че нашите ще се обединят ... срещу него”. Пределно кратки, но потресаващи са сведенията за сечта, в която загинало цялото мъжко население освен момченцата до шестгодишна възраст и всички стари хора, за злочестата съдба на отвлечените в робство млади жени и девойки: „Само от децата и жените - пише архиепископът - има заробени повече от 1000 души, да не кажа повече, защото още не са пресметнати всички, които липсват, и то извън посечените. А изтръгналите се от ръцете на безмилостния враг избягаха във Влахия, прекосявайки Дунава, и там сега са нищи, злочести и окаяни, умиращи от глад”. Като се има предвид твърдението на папския агент в Дубровник абат Ричард, че получил писмо от архиепископа от Чипровец и че вече бил завзет Белград (това става на 6 септември), за да могат императорските войски да бъдат само на три дни път от българските граници, т.е. на не повече от стотина километра в Поморавието, от една страна, а от друга – датиращото от 20 октомври горецитирано писмо на софийския архиепископ, има достатъчно основание стремглавият развой на нещастните събития да се постави в интервала между 15-20 септември и 10-15 октомври. Бих продължил с труда на Блазиус Клайнер Алвинцка хроника, тъй като информацията му във връзка с посочените събития се намира във втората, все още непубликувана част на триделния летопис: „Тъй като вече бива разкрито преминаването на българите на страната на императорските войски, жестокостта си турците изливат върху българите: подлагат на огън и меч незащитените български селища така, че не се спират нито пред пол, нито пред възраст. Измежду всички само Чипровац е укрепен относително по-здраво и оказва незначителен отпор на развиляналата се кръвожадност, но след последователни турски атаки бива завладян, пада поразен заедно с цяла католическа България и ведно с останалите градове се превръща в трагичен паметник на турската жестокост”. Втората причина да се спра на тази част от хрониката е, че Блазиус Клайнер дава сравнително мащабна и същевременно подробна картина на огромните опустошения, постигнали Софийския архидиоцез и Никополското епископство на българските католици, косвено свидетелстващи и за големия брой на българите, принудени - и успяли - да потърсят спасение северно от р. Дунав: „Малко на брой католически семейства избегнали това клане, две седмици се лутали из Хемус и благодарение на дадения пред Света Богородица обет намерили някаква пътека, добрали се до Дунава, преминали го и стигнали във Влахия, където едни били взети благосклонно под закрилата на княза, а други продължили към Трансилвания. След тази катастрофа от нашата провинция се спасили само 14 отци, а какъв е броят на онези, които били посечени в България, или били отведени в безотрадно заточение, може да се предположи по броя на манастирите, резиденциите и епархиите, подложени на разруха по време на това поражение”. Изброяването, което прави в тази връзка Блазиус Клайнер, има своето значение, тъй като дава съвсем вярна представа за онази българска католическа привинция, която именно поради описаните събития ще се принуди да продължи функционирането си в Трансилвания и ще се превърне в едно от основните огнища на българското предвъзраждане, в опора на преселниците от втората преселническа вълна. Според него унищожено е било следното: В Софийския архидиоцез най-напред манастирът “Успение Богородично” в Чипровци със седалище на архиепископа, обслужвал 500 заможни български католически семейства.От него “врагът [османците – б. а.] откарал около 100 пълни каруци с ценните имущества на българите”. Унищожена била библиотеката, “причината, поради която разполагаме с толкова малко данни за първоначалното развите на тази провинция”. 2. Манастирът „Св. Апостоли Петър и Павел” в Копиловац, обитаван от близо 500 католически семейства, но не така заможни като чипровчани. 3. В Железна манастирът „Св. Абат Антоний”. 4. В Клисура манастирът „Св. Архангел Михаил”. 5.Манастирът „Св. Никола” в София. 6. Във Филипопол резиденцията „Св. Йоан Кръстител”. 7. В Каладия резиденцията „Св. Йоан Евангелист”. 8. В Хамбарли резиденцията „Св. Калист”. 9. Епархия Давучево. В Никополското епископство: 10. В Никопол манастирът „Св. Блазий”. 11. В Русчук, или Русси, манастирът „Всички Светци”. 12. Във Видин манастирът „Св. Апостол Павел”. 13. В Петокладенци резиденцията „Св. Силвестър”. 14. В Беглиян епархията „Св. Михаил”. 15. В Силистра епархията „Явление на Св. Михаил”. 16. В Търново епархията „Св. Димитър”. 17. Във Варна епархията „Св. Петър и Павел”. Блазиус Клайнер греши единствено в датировката на Чипровското въстание, поставяйки го през 1690 г., но както е видно от цитираното становище на проф. Йоана Списаревска „има достатъчно основание стремглавият развой на нещастните събития да се постави в интервала между 15-20 септември и 10-15 октомври”, естествено 1688 г. Датировката се потвърждава и от редица други исторически извори. Въстание обаче - както вече се спомена - е избухнало и в югозападните български земи, след превземането на Ниш на 24 септември 1689 г., т.е. една година след Чипровското, негов предводител е Карпош. То е свързано преди всичко с движението на войските на ген.-майор граф Йохан Норберт Пиколомини, насочено към Косово поле, Скопие и Албания, за да се пресече пътя на турските войски, намиращи се тогава в Босна и Херцеговина. Когато императорските войски влизат в Скопие, то градът е бил вече освободен от българските въстаници. Потушаването на въстанието от османците става възможно след оттеглянето на християнските военни поделения на север и това го превръща във втори извор на втората българска преселническа вълна, по-голямата част от населението на региона - спасявайки се от жестокостта на турците - напуска родните си места почти едновременно с отстъпващите войски. Бежанците намират спасение във Влахия и Трансилвания. Третият, по време и масовост заключителен извор на втората българска преселническа вълна са българските доброволци, сражавали се срещу османците и техните съюзници, татарите и отрядите на метежника Емерих Тьокьоли, или в контингента на съюзническите християнски войски като организирани военни поделения, или самостоятелно. За последните и в момента се знае твърде малко, но за първите - благодарение на споменатите нови извори - има все повече достоверни свидетелства. Бих започнал с най-голямото военно подразделение на българските доброволци. Веднага след превземането на Белград в града все още неоздравял напълно пристига фердмаршал херцог Карл Леополд V Лотарингски. По предложение на ген.-лейт. граф Антон Карафа (1648-1693) се започва организирането на един конен корпус за нахлуване в българските земи. Разузнаването е трябвало да се извърши от един конен полк български доброволци, а освен това на разположение са били и още 200 чипровчани, познаващи отлично местността. Акцията не бива проведена поради подновяване болестта на фелдмаршал херцог Карл Леополд V Лотарингски, но в случая инициативата дава точна и конкретна информация за българските доброволци в Белград и неговите околности, както и за духа им. На 18 януари 1689 г. два български кавалерийски ескадрона в корпуса на ген.-лейт. граф Йохан Норберт Пиколомини участват в превземането на босненския град Зворник, след което един унгарски и един български батальон са прегрупирани в авангарда на императорския корпус. През юни 1689 г. намиращият се на лагер под Белград фелдмаршал маркграф Лудвиг Вилхелм І Баденски изпраща 4 български роти, за да проследят движението на приближаващата се османска войска под командването на Ареб Реджиб паша. На 24 септември 1689 г. фелдмаршалът с войските си превзема Ниш и в доклада си за сражението изрично подчертава смелостта и бойните качества на българските доброволци, служещи в конните отряди на унгарските полковници граф Ласло Чаки и граф Миклош Палфи (1657-1732) и в полка на унгарския полковник Пал Деак 1661-1708). В началните дни на същата година фелдмаршал маркграф Лудвиг Вилхелм І Баденски, подготвяйки се за обсадата на Видин, изпраща на разузнаване една българска рота и един унгарски хусарски полк, допринесли както с това, така и с участието си в щурмуването на видинската крепост за превземането на града на 14 октомври, последните от османския гарнизон се предават пет дни по-късно. В доклада за бойните действия по посока на Новибазар - Митровица - Прищина - Скопие фелдмаршал маркграф Лудвиг Вилхелм І Баденски нарича участващото българско военно подразделение ‘corps vollan’, което по личен състав отговаря приблизително на един боен полк. Задачата на последния е била преди всичко разузнаване във фронтовия тил. Същевременно ако внимателно се проследят списъците на кавалерийските полкове от баварския контингент, ще се намерят имената на няколко хиляди българи, без тези, чиито фамилии биха могли да се смесят със сръбски или албански. В споменатия дневник на фелдмаршал маркграф Лудвиг Вилхелм І Баденски може да се намери важно свидетелство както за времето, когато българите са се включили в бойните действия, така и за един от регионите, от който са дошли:”... По време на напредването към Грабовац към нас се присъедини Александър Кутловиц със 140 бойци. Те бяха включени в едно подразделение със сърбите. Отличиха се при обсадата на Белград”. Явно, голяма част от българските доброволци още преди Чипровското въстание воюва ведно с австрийци и унгарци срещу османците. На второ място, изхождайки от фамилията на българския командир, имам всички основания да считам, че е родом и дошъл именно от Кутловица (споменах вече за раздвижването на българите много преди избухването на въстанието). През ноември 1690 г. в контентингента на защищаващия крепостта Осиек гарнизон под командването на фелдмаршал граф Ернст Рюдигер Щархемберг (1638-1701) българските доброволци не само отстояват с успех обсадата, но леката им кавалерия - заедно с хърватската - преследва турците, обгражда ги и с по-късно присъединилите се към тях австрийски кирасири подлага османците на поголовна сеч. От новооткритите извори може да се направи и едно друго категорично заключение: преобладаващото мнозинство от българските доброволци са били в леката кавалерия, а бойните им качества сумира фелдмаршал граф Донат Хайслер, който сочи, че българите „засвидетелстваха сериозно бойно умение. Добре владеят оръжието и по време на маневриране се държат също така добре, както и хърватската кавалерия, прочула се още от началото на войната”. Проследявайки досега откритите извори следва да се приеме: над 3.000 българи са се сражавали в различните поделения и части на съюзническата християнска армия. В заключение е необходимо да се добави: българите обикновено са воювали рамо да рамо с хърватски конници и унгарски хусари, обстоятелство, сочещо че да се говори само за австрийска армия в бойните действия на Балканския полустров не отговаря на историческата истина. Преобладавали са австрийските военни подразделения, но заедно с тях са се сражавали хиляди и хиляди синове на балканските народи и на Унгария. В действителност и в този случай става дума за съюзническа християнска войска. Тежкото поражението на фелдмаршал граф Донат Хайслер на 21 август 1690 г. при Зернещ в Трансилвания (в унгарски Zsernest, от 1920 г. Zărneşti в Румъния) от командваните от Емерих Тьокьоли турски, татарски и унгарски войски (сам фелдмаршалът попада в плен) предрешава съдбата на военните действия и поробените земи южно от р. Дунав. Османците само за месец и половина превземат обратно Видин (24 август), Ниш (8 септември), Семендрия (29 септември; днес Смедерево в Югославия) и Белград (8 октомври), а на императорските войски се заповядва да се оттеглят северно от реките Дунав и Сава. Историческите извори са единодушни, че българските доброволци са се изтеглили от Балканския полустров в контингента на съюзническите християнски войски, несъмнена е била невъзможността за завръщане по родните им места. С тях обаче на север се отправят хиляди българи, за да се установят предимно в Трансилвания и в онези тогавашни унгарски земи, които са били по-малко засегнати от военните действия, продължавали още почти 60 години. Така към началото на 1691 г. завършва процеса на миграция от поробените български земи, но се започва едно вътрешно мигриране, масово траещо до 1744 г., неговата основна причина също следва да се търси във войните срещу Османската империя. Към началото на 1691 г. във втората българска преселническа вълна в унгарските земи се констатира несъмнен и почти пълен отлив, кулминирал с подписването на мирен договор за 25 години на 26 януари 1699 г. в Сремски Карловац под Белград между страните от Свещената лига (Австрия, Полша и Венеция) и Османската империя (Русия тогава сключва само двегодишно примирие). Съгласно клаузите му крал Леополд І Хабсбургски получава Трансилвания и Бачка, а на Високата Порта е дадено междуречието на Марош (Муреш) и Тиса заедно с Темешвар (от 1920 г. Timişoara в Румъния). Султан Мустафа ІІ (1695-21.VІІІ.1703; †31.ХІІ. 1703) бива задължен както да не оказва подкрепа на „вечния метежник” Емерих Тьокьоли, така и да го въдвори заедно с най-близките му съратници, около 1.500 души, във вътрешността на Мала Азия (Анадола). Като място за заселване е определен градът Никодемия на брега на Мраморно море, където бившият трасилвански княз на 58-годишната възраст умира през 1705 г. Посочените събития още означават, че по-голямата част от втората българска преселническа вълна през следващите 12 години практически е попаднала под властта на Хабсбургите, независимо от установяването си в унгарските земи. На 5 февруари 1699 г. Виенският военен съвет взима решение за разформироване на определени унгарски полкове и други военни поделения и за взривяване на част от крепостите във вътрешността на Унгария, така мнозина български доброволци е трябвало да търсят цивилно занятие и препитание. Процесът на своебразната анексия на Унгария от Австрия завършва на 30 април 1711 г. с подписването на мирния договор в Сатмар (от 1920 г. Satu Mare в Румъния) между представителите на съюзените унгарски съсловия и на току-що коронования император Карл VІ Хабсбургски (1711-†1740) в унгарската историография Карой ІІІ), това означава и край на освободителната борба на трансилванския княз Ференц Ракоци ІІ. И анексирането на Унгария от Австрия. Обстоятелството е важно, защото от този момент втората българска преселническа вълна реално е вече в границите на Хабсбургската империя, засяга и третата българска преселническа вълна, независимо от пристигането й във вече в двуединната Австро-унгарска монархия, създадена съгласно т. нар. съглашение, потвърдено на 28 юли 1867 г. с височайшия едикт на император Франц Йосиф І. Четвърт век след Карловацкия мирен договор преселилите се в унгарските земи, - и както е видно вече в рамките на Хабсбургската империя - българи биват принудени към нова, този път вътрешна миграция, предизвикалата я причина отново са войните срещу Османската империя. На 13 април 1716 г. император Карл VІ Хабсбургски (Карой ІІІ) влиза в антиосмански съюз с Венеция и в края на месеца обвинява Високата Порта в нарушаване клаузите на Карловацкия мирен договор, а на 5 август императорската армия под командването на генералисимус принц Евгени Савойски (1663-1736) вече разгромява 60-хилядната турска армия при Петерварад (от 1920 г. Петроварадин в Югославия), нейният командващ великият везир Али паша загива в сражението. На 21 юли 1718 г. в Пожаревац представителите на император Карл VІ Хабсбургски (Карой ІІІ) и султан Ахмед ІІІ (1703-1730; †1736)сключват мирен договор също за 25 години. Съгласно последния Високата Порта предава обратно на Австрия окупираните от нея унгарски земи по поречието на Темеш (днес Тimiş) в Румъния, Серемшег (днес Сремско в Югославия) и Белград, като същевременно е задължена да въдвори княз Ференц Ракоци ІІ и сподвижниците му във вътрешността на империята (бившият трансилвански княз остава в Родосто до смъртта си на 8 април 1735 г.). Пожаревацкият мирен договор също бива нарушен - осигурявайки си съюза с руската императрица Ана Ивановна (1730-†1740) император Карл VІ Хабсбургски (Карой ІІІ) подновява военните си действия срещу Османската империя на 11 юли 1737 г., но те далече не са така успешни, както започнатите преди 17 години. Съгласно клаузите на сключения предварителен мирен договор в Белград на 1 септември 1739 г. Хабсбургската монархия бива принудена да отстъпи на султан Махмуд І (1730-†1754) Белград, Шабац и цяла Сърбия, Оршова и цяла Влахия, а още и т. нар. императорска част от Трансилвания. Несъмнено подобен развой на събитията, връщането на турците в посочените региони e бил изключително неблагоприятен за втората българска преселническа вълна, преобладаващата част от нея бива принудена да се изтегли на север и северозапад, краят на тази нейна втора масова вътрешна миграция, довела и до окончателното й установяване в тогавашните унгарски земи - съгласно изворите - следва да се датира към 1744 г., тъй като с указа си от 1 август с. г. императрица Мария Терезия (1740-†1780) за последен път дава императорско разрешение за заселване в нови селища със съответните привилегии (конкретно Винга и околностите й), отнасящо се както до българите в границите на Хабсбургската монархия, така и до новопристигнали техни сънародници от Османската империя. По предложение на тамошните българи в чест на изразената бласкослонност от страна на императрицата Винга бива преименовава в Терезиополис, друг е въпросът доколкото историята „зачита” подобни увековечавания, самите ние сме свидетели на многобройни примери за бързо, даже мълниеносно „преминаване на световната слава”. Преди да проследя установяването на втората българска преселническа вълна в унгарските земи ще направя опит за определяне на приблизителния, но във всички случаи относително реален брой на българските преселници. Според софийския архиепископ Стефан Кнежевич „спасилите се в паническо бягство отвъд Дунава били около три хиляди души”, тази цифра обаче трябва да бъде отнесена само към Чипровци и неговите околности. Наистина първоначалото убежище е Влахия, но тя е била опустошавана непрекъснато, а населението и избивано не само поради споменатите войни, а и от татарските набези. Несъмнено това не е позволило едно трайно заселване на българите там. В унгарските земи след изтеглянето на императорските войски от Балканския полустров ще се заселят още хиляди българи след въстанието на Карпош и Страхил, от други краища на някогашна България, а също така и доброволците, сражавали се във войните срещу Османската империя. Към този техен брой следва да се прибавят и съобщените от Блазиус Клайнер, Якаб Лир, Йожеф Бенкьо (1740-1814), Ласло Горове, пратеници и пълномощници на Апостолическия престол, католически свещенослужители, Евсебий Ферменджин, акад. Янош Хунфалви (1820-1888), Елек Фенеш (1807-1876), акад. Фридеш Пещи (1823-1889), Тихамер Турчани (1874-1930), Шандор Марки (1853-1925), Шаму Боровски (1860-1912), Калман Юхас, Геза Цирбус, Золтан Ач и др. цифри, след съпоставка им с данните от средата на ХІХ в. (до 1865 г., т. е. до началото на третата преселническа вълна) броят на българите от втората преселническа вълна в унгарските земи би следвало да се определи между 25 и 30 хиляди души. В тези рамки не влизат няколко хиляди български търговци, които в течение на две столетия ще търсят и намират свой нов дом, но тяхното заселване нито е масово, нито групово, ще ги разглеждам отделно, тъй като и по вероизповедание преобладаваща част е източноправославна за разлика от основното католическо ядро на втората преселническа вълна. До средата на ХІХ в. от пристигналите с последната и търговците българското национално съзнание и принадлежност - съгласно официалната статистика на Геза Херцег за 1851 г. (и единствена досега, сочеща отделно българите като националност!) - са запазили 22.987 души. Според българските статистики броят само на банатските българи, изселили се през ХVІІ-ХVІІІ в., е около 25 хиляди. Тези цифри подсказват два основни извода: явно установилите се в унгарските земи са били много повече поради естествената и неизбежна асилимилация, същевременно ходът на последната е бил забавен. Причината и обяснението е в това, че българите почти веднага след установяването си изграждат свой вътрешен колективно-обществен живот и намират подходящите форми за неговото самоуправление, като тяхната интелигенция не само успешно „се вгражда” в кръвообръщението на унгарската, но и не в един случай извоюва и ръководна роля. За установяването на втората българска преселническа вълна в унгарските земи е писано и издадено немалко, обобщаващо изследване обаче и до днес няма, трудът на акад. Любомир Милетич Заселението на католишките българи в Седмиградско и Банат е наистина класически и изключително ценен, но задача му е била - мисля - нетолкова стремеж към историческа пълнота и нейните взаимозависимости, колкото задълбочен анализ на съществените моменти от един трагичен за българския народ период, по време ограничен. Впрочем и другите изследвания също фокусират преди всичко върху и около Чипровското въстание, а в географски аспект върху Банат. Тази констатацията би следвало да се отнесе и до унгарския изследовател Геза Цирбус, публикуваните през 1882, 1883, 1903 и 1913 г. негови монографии (на тях ще се спра по-късно) - успоредно с подчертания им етнографски характер - твърде често не излизат от границите на комитатите Темеш и Торонтал (заедно с комитата Крашо-Сьорен това е регионът на Банат, от 1920 г. цялата последна административна единица и по-голямата част от първата е в Румъния, по-малката част в Югославия, а втората почти изцяло във Войводина, Югославия). Същевременно - поне засега - академик Любомир Милетич е единственият български учен, който споменава труда на Йосефо Бенке (в действителност Йожеф Бенкьо, за него по-нататък), но за съжаление в един относително незначителен аспект, конкретно оборва несъстоятелното становище на унгарския изследовател, че населението на Чергед, Баумгартен и Рoйсдорфхен (при последните две селища използва немските имена, в унгарски трите са Cserged, Bongárd и Oroszcsűr, от 1920 г. Cerghid, Bungard и Rusciori в Румъния) е от малоруси (рутени), а не от българи. В унгарската историография във връзка с разглежданата от мен тема Йожеф Бенкьо е споменат за последен път от Ласло Горове през 1837 г., последният също забравен. Едва ли би могло да се приеме обаче обяснението, че разглеждащият втората българска преселническа вълна труд както на първия, така и на втория са повече от библиографска рядкост, а може би вече просто недостъпни. Наистина, някои български историци се позовават на книгата на Ласло Горове Отколешното и днешното състояние на банатските българи (A bánsági bolgárok hajdani s mostani állapotuk, 1837), но вероятно от втора ръка, тъй като без изключение сочат двутомното издание (65, съответно 63 страници) за еднотомно. По време на търсенията ми обаче се оказа, че Йожеф Бенкьо не е първият унгарски изследовател, който е проучвал и писал за втората българска преселническа вълна. Това откритие изненада и мен, но както казват когато Господ дава късмет, не пита чий син си. През 1747 г.в Коложвар (от 1920 г. Kluj в Румъния) споменатият йезутски послушник Якаб Лир на латински език издава летописна история на българите (Lux Mariana relucens), разглеждаща както събитията до падането на България под турско робство, така и втората българска преселническа вълна в унгарските земи, естествено през призмата на съдбата и развитието на българския католицизъм (конкретен повод е описанието на прочутата икона на просълзената Света Богородица от Чипровци). Този труд е притежавал, например, българският съдия във Винга Антал (Антон) Бибич, през 1836 г. го дава на заем на Ласло Горове, когато последният пише споменатия вече двутомен труд. Значението на монографията на Якаб Лир, първа по рода си, е, че тя е издадена само три години след окончателното установяване на последните български групи от втората преселническа вълна на постоянно местожителство в унгарските земи, т.е несъмнено той е бил и очевидец на редица събития. В книгата си дава още пълният текст на прокламацията на император Леополд І Хабсбургски от 6 април 1690 г. към народите от Албания, Сърбия, Мизия, България, Силистрия (Силистра), Илирия, Македония и Русия да вземат въоръжено участие във войната му срещу Османската империя. Може би обаче по-важно е друго: според Якаб Лир „би било по-добре духовенството (става дума за католическите свещенослужители - б. а.) да не оповестява манифеста на император Леополд в България дотогава, докато победоносните му войски не навлязат дълбоко в България; защото така духовните пастири повярваха, че вече е дошъл часът на освобождението”. Това е и израз на потрисащото разочарование на българския народ от изчаквателната позиция на императорските пълководци и развоя на събития, превърнали така жадуваната свобода в мираж. Тридесет години по-късно, през 1777 и 1778 г. протестантският свещеник Йожеф Бенкьо във Виена в два тома издава труда си Трансилвания (Transilvania), също разглеждащ - заедно с всичко друго - заселването на втората българска преселническа вълна в унгарските земи. Съвременниците му са го познавали добре, тъй като той става (и остава) известен като ботаник, занимаващ се с изследвания и описания на лечебните растения, публикувани обикновено във виенския вестник Унгарски вестител (Magyar Hírmondó). Вероятно това е причината да се забрави неговата книга за Трансилвания, във вариант е преведена и издадена на холандски език, за което Йожеф Бенкьо през 1781 г. бива избран за член на Харлемското научно дружество (академия). Видно е, че авторът в действителност също е бил почти съвременник на установяването на втората българска преселническа вълна в Трансилвания, където е и роден (с. Бардоц, на унгарски Bardóc, от 1920 г. Brădiţ в Румъния) и работи до края на живота си - като професор по богословие в семинарията в Секейудвархей (на унгарски Székelyudvarhely, от 1920 г. Odoheiu Secuiesc в Румъния) и главен църковен съветник. В своя труд Отколешното и днешното състояние на банатските българи Ласло Горове е черпил основно от два извора, както от книгите на Якаб Лир и Йожеф Бенкьо, така и от архива на българската община във Винга. Още в началото на монографията си в характерния за тогавашната епоха архаичен и малко обстоятелствен стил отбелязва: „Изследването на историята на многобройните нации, уседнали в нашето Отечество е приятно занимание не само защото те така или иначе са свързани с родната ни история, а още и поради това, че всеки наш съотечественик е длъжен да знае кога и по какъв начин, с даването на какви свободи [разбирай кралски привилегии – б. а.] бяха приети в просторната ни страна и как тези чужди нации се замогнаха, какви заслуги имат за напредъка на собственото си просвещение и общото благо, а накрая по какъв начин се вляха в нашите обичаи, промишленост и занаяти, закони, та с една дума как се натулизираха и станаха едно със страната ни”. Повече от банална е констатацията, но тук не може да се избегне - Хабсбургската монархия по броя на живеещите в нея националности и национални малцинства е била на второ място след Русия, мисля, не само в Европа, но и в света. На въпроса защо Ласло Горове избира именно българите, отговаря сам той: „Подтикваше ме патриотизмът, подтикваше ме очакването, че между документите за така малко познатата нам българска нация бих могъл да открия много такива нови неща, които заслужават да станат обществено достояние. Радвах се, че светът ще опознае по-широко една малка нация, която откакто уседна в страната ни положи на нейния олтар, особено през размирните военни времена, огромен вклад и с проливане на собствената си кръв се жертваше, винаги заявяваше своята непоколебима привързаност към Владетеля, помогна за цъфтежа на отечественото ни трудолюбие и търговия, никога не опетни себе си с каквато и да е мърсотност”. Нека не се забравя: тази относителна приповдигнатост е била характерна преди повече от 160 години, в случая, мисля, важно е съдържанието, намеренията и чувствата на автора към българите, а още, че казаното наистина е трябвало да се заслужи. Подтикван от така категоричните си и чисти намерения Ласло Горове пише писмо на главния съдия Антал (Антон) Бибич във Винга, получава отговор и съобщава датата на пристигането си там, това е 21 юни 1836 г. В книгата си отбелязва: „сам присъствах на проведенето на 22-я ден от Месеца на Свети Иван [в католическия календар юни - б. а.] общо събрание на общинския съвет във Винга, заявеното от мен намерение за работа [трудът е издаден само след година! - б. а.] предизвика приятни и радостни чувства у главните българи [общинските съветници - б. а.]...” Ласло Горове тутакси бива заведен в архива на общината, тогава съдържал - по неговите думи - кралски грамоти (включително и от влашкия войвода Константин Бранковеану), хроники на католически епархии, събития и др. Заедно с това от Антал (Антон) Бибич унгарския изследовател получава и книгата на Якаб Лир. Така на място Ласло Горове е имал възможността да сверява и допълва дотогава събраното от него, а честите позовования на труда на Якаб Лир несъмнено подсказват достоверността на последния. Между изследванията на двамата има и трипосочна прилика. Най-напред те правят бегъл обзор на историята на българите от самото начало до падането под турското робство, за да стигнат до Чипровското въстание и втората преселническа вълна, а на второ място в това те се позовават на дотогавашните трудове на редица европейски историци по темата. Освен казаното при двамата ще намерим текста на по-важните кралски грамоти, дадени на установяващите се в унгарските земи българи. Посещението и работата на Ласло Горове във Винга на практика определя и географските параметри на изследванията му, техен предмет са Винга, Алвинц, Обешеньо, Ловрин и отчасти Дева и областта Банат (където всъщност тогава българските колонии са най-многобройни). Тази „оскъдност” в случая е твърде привидна, тъй като трудът на Ласло Горове съдържа многобройни и до днес неизвестни данни и факти. Може би „центробежната сила”, отблъсквала историците от неговото наследство, е недостатъчното познаване на самия автор, на мястото му в тогавашното унгарско общество и културно-научен живот. Наистина за него в т. нар. социалистическа историография - вероятно от кумова срама - унгарците отделят едва няколко изречения, нещо естествено за фамилия, получила дворянска грамота с право на герб от имератрица Мария Терезия. Ласло Горове е първият унгарски изследовател, научно разработил историята на българските преселници в Унгария и описал историята на България до падането й под турско владичество. Това обстоятелство, както и досегашното му премълчаване просто повеляват бегло отстъпление за него. Семейството му - вследствие на войните с Османската империя и непрекъснатите татарски набези - е принудено да се установи в Трансилвания и то почти в едно и също време с втората българска преселническа вълна, т. е. в края на ХVІІ в. Тук, в гр. Самошуйвар (от 1920 г.Gerla в Румъния) на 2 юни 1780 г. се ражда Ласло Горове, първороден син между четири деца. От 1810 г. работи в Пеща, за историческите му трудове Превратната съдба на крепостта Солнок, Немският рицарски орден, Историята на град Егер, Гробното място на Аба Шамуел в комитат Хевеш (унгарски крал през 1041-†1044) през 1835 г. е избран за дописен член на Унгарската академия на науките, година по-късно пише вече тук разглежданата си монография за банатските българи, публикувана в два сборника на Унгарската академия на науките. През 1839 г. Ласло Горове заедно с брат си Ласло учредява една от наградите на Унгарската академия на науките за изследвания в областта на етиката, естетиката и унгарската културология, осигурявайки за същата годишна сума от 1000 форинта. Синът му Ищван (пребивавал и в България заедно с Кошутовата емиграция, а по-късно последователно министър на земеделието, промишлеността и търговията и на обществените работи и транспорта) повишава сумата така, че от нейните лихви паричната награда да бъде 100 златни форинта. Този някогашен учен в Унгария е недооценен и недостойно забравен, а в България непознат. Всъщност това са и моите унгарски три изходни извори, основа, върху която вградих отнасящото се до темата както от трудовете на Блазиус Клайнер, Евсебий Ферменджин, Янош Хунфалви, Елек Фенеш, Фридеш Пещи, Тихамер Турчани, Шандор Марки, Шаму Боровски, Геза Цирбус, Золтан Ач и др., така и новоиздирени документи. Естествено, не забравих и четирите монографии на Геза Цирбус (1853-1920), отделното им споменаване тук се дължи на обстоятелството, че те - с изключение на изброеното в тях за заселването на втората българска преселническа вълна - на практика фиксират едно малко или повече „консервирано” състояние, последвало като резултат от почти двувековното развитие на българските общности в Банат и Трансилвания, особено по отношение на тяхното институиране. От класическото изследване на акад. Любомир Милетич черпя дотолкова, доколкото е необходимо да не се нарушава цялостността на обзора, тъй като то вече има няколко издания. Въз основа на казаното за изследванията и на досега откритите извори около и над десет български семейства (тази приблизителна цифра е барометърът ми за масовост при заселването, респективно за споменаване) от втората преселническа вълна са се установили в 153 селища, 146 от които в историческите (83 в Банат и 63 в Трансилвания), а 7 в днешните унгарски земи. Подобно сборуване и на първо време глобално региониране считам за необходимо, тъй като беше, а може би и все още е прието от и за някои да се говори за 20-30 селища, далече не отговарящо на истината. Същевременно колкото и да е неприемливо посоченото становище, то - макар и до някъде - е обяснимо. Причините са няколко, преди всичко фактът на относителността на българското присъствие, което не във всички случаи е било трайно (поради вътрешната принудителна миграция), но винаги е продължавало поне няколко десетилетия (такива селища не са много!) и така е оставило следи и до днес. На второ място сам се убедих колко трудно е идентифицирането на селищата, споменавани в източници и изследвания - там те фигурират с унгарски, румънски, сръбски, словашки, украински, неведнаж и с латински имена, а някои български учени понякога употребяват побългарените от местните преселници техни варианти, за което в никакъв случай не бива да се упрекват. За улеснение при търсене и справки в приложение давам - на унгарски и български език - пълния списък (засега поне) на въпросните селища. Изхождайки от разположението им в някогашната унгарска държава те фигурират с унгарските им наименования, в квадратни скоби е даден техният срещащ се досега вариант, а в обикновени - държавата (съкратено), в която се намират от 1920 г. и сегашните им имена на съответния език. В следващата графа е посочена годината на заселване (на места последното е няколкократно и също се отбелязва), а в третата са посочени тамошните български институции за самоуправление, вероизповедание, просвета и образование, показателни както за общественото и духовно самоустройство, така и за запазването на българското национално съзнание и принадлежност. По общ брой те са: манастири 15; метоси 5; църкви 13; параклис 1; католическа духовна семинария 1; училища 23 (всички дотук римокатолически); фондации 4; общини и общински съвети 3; съдилища 3 и 1 настоятелство за стопанисване на българските имоти (в Алвинц). Тези институции в посочената целокупност не винаги са функционирали по едно и също време, те са били създавани и работили, преустановявали са дейността си в течение на повече от две столетия, някои остават и до 1920 г., за първа между тях - освен вероизповедните - би следвало да се приеме училището в Крашовар (Крашова), споменато като действащо през 1643 г. Своебразното „изпреварване” на Чипровското въстание не бива да изненадва, както споменах в това селище са се установили и католически българи от първата преселническа вълна, които в самото начало на ХVІІ в. имат и свои български пастори. По свидетелството на Якаб Лир и Ласло Горове: „През 1620 г. българските францискански монаси вече бяха толкова много, че стана възможно не само отделянето им от Босненската провинция, но и изпращането на мисионери от тях, например на много места във Влахия, като Къмполунг, Питещ, Търговище, Арджеш, Римник, Оршова; даже нещо повече - те изпратиха свои мисионери и в тогава намиращите се под турско робство банатски градове, поименно в Караншебеш, Липа, Крашова, Слатина и Мехадия, като първият и последният са разположени в граничната военна зона. На тези места постепенно бяха вдигнати и манастири”. Датировката е потвърдена и от Блазиус Клайнер - българската кустодия се отделя от Босненската през 1624 г., след което нейната дейност се разраства до такава степен, че през 1676 г. е въздигната в самоятелна францисканска провинция. Затова например никак не е случайно - както сочи и акад. Любомир Милетич – посещението на марцианополския (от името на древното българско селище Марцианополи, близо до гр. Девня) архиепископ, българския католически просветител и книжовник Марко Бандулович (Бандини; 1583-1655) в Крашовар (Крашова) през средата на 40-те години на ХVІІ в., откъдето бива поканен и от българските жители на Караншебеш също да ги посети, което е и направил. Защото той през 1613 г. вече е издал труд за тълкуване на основните християнски (под последното следва да се разбира римокатолически) книги с разни добавки (въпросът е разгледан от Павел Йозеф Шафарик [1795-1861; Šafářik] в неговия труд Geschichte der Südslawischen Sprache und der Literatur nach allen Mundarben; 1869). Именно от посоченото съчинение на Марко Бандулович през 1650 г. Петър Богданов е направил поръчка за нуждите на чипровското училище. Изброяването на селищата - както в приложението, така и тук - правя по комитати, базирайки се на тяхното последно фиксиране със Закон № ХХХІІІ от 1876 г. (направените от последния изменения са повече от незначителни) и с вече споменатото отделяне на административните единици в историческите, респективно днешните унгарски земи. По този начин се придобива пределно ясна представа за регионите на заселване на втората българска преселническа вълна, кои от тях са били предпочитани и защо, могат да се направят съответните изводи, улеснява се търсенето и идентификацията им. От друга страна могат да се избегнат допусканите от някои - достатъчно досадни - грешки като поставянето на Оршова във Влахия, в действителност градът през разглежданата епоха е един от 14-е околийски центрове в унгарския комитат Крашо-Сьорен, в тази околия е и селището Синице, в което също са установяват българи от втората преселническа вълна. Трети пример може да бъде Мехадия (в посочения комитат и околия), където намират нов дом българи както от първата, така и от втората българска преселническа вълна. В историческите унгарски земи комитатите са 23, а селищата 146: комитат Алшо-Фехер 6 (Алвинц, Балажфалва, Болгарчергед, Визакна, Дюлафехервар и Тьовиш); комитат Арад 6 (Арад, Бегкалодва, Заранд, Ободрог, Радна, [Уй]Сентанна); комитат Бач-Бодрог 5 (Бач, където е гробът на починалия на 18 март 1725 г. Георги Пеячевич, Монощорсег, Петерварад, Сабадка и Уйвидек); комитат Бестерце-Насод 2 (Вермеш и Сасбонгард); комитат Бихар 6 (Белкираймезьо, Бихар, Бихарсентянош, Бихарфенвеш, Надварад и Рожафалва); комитат Брашо 2 (Брашо и кварталът му Болгарсьог); комитат Верьоце 2 (Верьоце и Есек); комитат Зойом 1 (Фехервиз); комитат Кишкюкюльо 1 (Надчергед); комитат Колож 1 (Коложвар); комитат Крашо-Сьорен 26 (Бойторянош, Визеш, Герлище, Жупа, Изгар, Калодва, Караншебеш, Карашсентдьорд, Кенделто, Кирайкеде, Кишкрашо, Крашоалмаш, Крашовар [Крашова], Крашофюзеш, Крашочьоргьо, Лугош, Мехадия, Надсурдук, Нермед, Оршова, Перещен, Синице, Сьоренвар, Темешслатина, Терегова и Фелшьоваран); комитат Марамарош 1 (Хосумезьо); комитат Марош-Торда 2 (Либанфалва и Марошвашархей); комитат Надкюкюльо 5 (Меддьеш, Ретен, Риомфалва, Сентагота, Хеген); комитат Пожега 3 (Брод, Гай и Уйградишка); комитат Себен 4 (Бонгард, Надсебен, Селиште, Сердахей); комитат Солнок-Добока 3 (Деш, [Сас]Енч и Сенткатолнадорна); комитат Темеш 30 (Барацхаза, Береште, Бирда, Вегвар, Вершец, Винга, Дента, Ермен, Задорлак, Избище, Кеве[вара], Кишсеред, Липа, Мадярапаца, Максонди пуста, Надкаройфалва, Надсеред, Омор, Паланк, Секейкеве, Темешберен, Темешвар, Темешмиклош, Темешпетери, Темешрекаш, Темешшаг, Феледхаз, Хомоксил, Чак и Шошд); комитат Торонтал 27 (Алшоелемер, Бока, Болгартелеп, Валкан, Егреш, Ечка, Ищванфьолд, Канак, Каратчонфалва, Ловрин, Лукачфалва, Мацедония, Модош, Надбечкерек, [Над]Ержибетлак, Надкикинда, Надьос, Обешеньо, Олец, Панчова, Санад, Сьольошудварнок, Торонталалмаш, Тьоржудварнок, Фелшьоелемер, Чебзе и Шандоредхаза); комитат Удвархей 2 (Карачонфалва и Секейудвархей); комитат Фогараш 3 (Зернещ, Тьорчвар и Шебеш); комитат Хуняд 7 (Брад, Дева, Кьорьошбаня, Остро, Сасварош, Фехервиз и Хатсег); комитат Шарош 1 (Кишсебен). В днешните унгарски земи комитатите са 6, а селищата 7: в Бараня Пейч; в Бач-Кишкун Чатайа; в Бекеш Кевермеш; в Пещ Сентендре, в Хайду-Бихар Дебрецен , а в Чонград Сегед и Чонград. Процентното съпоставяне на регионите и селищата поставя конкретни жалони към възлови въпроси, чиито отговори са едновременно и съществени изводи. Своебразната „начална скорост” би следвало да се даде от обяснението защо 95,4 % от селищата, в които се установява втората българска преселническа вълна, са в историческите унгарски земи, а в рамките на това 56,6 % в Банат (3 комитата: Крашо-Сьорен, Темеш и Торонтал) и 41,5 % в Трансилвания и Срем (20 комитата: Алшо-Фехер, Арад, Бач-Бодрог, Бестерце-Насод, Бихар, Брашо, Верьоце, Зойом, Кишкюкюльо, Колож, Марамарош, Марош-Торда, Надкюкюльо, Пожега, Себен, Солнок-Добока, Удвархей, Фогараш, Хуняд и Шарош). Предопределящите фактори в случая са два, имащи и своите допълнителни, различаващи се двигатели, макар и да са подведени под общия знаменател на конкретни исторически събития. На първо място и несъмнено една от главните роли е на традицията: в течение на столетия Трансилвания и Банат са били в границите на българската държава, а сетне вследствие на насилственото покатоличване на населението от Северозападна България и падането на страната под турско робство в тези земи се установява първата българска преселническа вълна. Заедно с нея през Дунава преминава и част от българския католически клир с институциите си, дванадесет години преди Чипровското въстание отделената още през 1624 г. българска кустодия бива въздигната в самостоятелна францисканска провинция. Свещенослужителите й вече са били предимно българи (в Летописа на Българската францисканска провинция в Трансилвания за периода от 1690 до 1851 г. са отбелязани имената на 412 францисканци, починали в метосите и манастирите й и на 37 извън тях; мнозинството, над 200 души носи познати от преселниците български фамилни имена; по това - макар и косвено - също може да се съди за броя на българите-католици от втората преселническа вълна). Главно тези фрацисканци с ежедневната си дейност, не само църковна, но и просветно-културна и обществена, са „зареждали” с континуитет българския дух и присъствие в посочените земи. Не е случайно, че селищата, в които се установява втората българска преселническа вълна с малки изключения са дали стряха и на първата, впрочем видно и от таблицата в приложението. Вторият предопределящ фактор всъщност се въплъщава в съдбата на Банат и едновременно с това обяснява предпочитанието на българските преселници към него, без да се забравя обаче, че техният избор на посочения регион е станал под принудителната диктовка на конкретни исторически събития и условия. След трагичната битка при Мохач на 29 август 1526 г. султан Сюлейман І Великолепни Кануни присъединява Банат към империята си, край на траещото 164 години османско владичество се слага на 13 октомври 1716 г., когато Мустафа паша предава крепостта Темешвар на обсадилия я с войските си принц Евгени Савойски, всичко потвърдено и от Пожаревацкия мирен договор (21 юни 1718 г.). Освобождението на Банат и останалите унгарски територии от войските на Хабсбургите - както споменах -реално е било една своебразна анексия на Унгария, новоосвободените земи в този регион и Трансилвания биват пряко подчинени на императора и виенското правителство, тяхното управление се е осъществявало от военни и фискални институции, много от тях създадени именно за тази цел. Новата „австрийска” провинция се е изграждала бързо, императорският двор и правителство не са щадели финансови средства и помощи, което е привличало многобройни преселници не само от самата Хабсбургска империя, но и от редица европейски страни, всичко това по време напълно съвпада и с установяването на втората българска преселническа вълна в Банат и Трансилвания. Стига се до истинско „стълпотворение” на народи и националности, за него красноречив пример дава една от мотивировките на водещия български католик Блазиус Маринович (през 1719 г. издействал разрешение за постройка на българска католическа черква в Алвинц) в негова молба до виенския двор: „Защото тук са пристигнали много католици (и след втората война 1716-1718) със семействата си, главно българи, разполагали също така и с монаси, които знаят различни езици - латински, италиански, немски, български, бохемски [чешки - б. а.], влашки, албански, маджарски, та дори и турски езици -, употребявани най-мого в Банат”. Основната причина императорът да не жали средства за процъфтяването на плодородния Банат и Трансилвания е, че двата региона и особено първият - в резултат на продължителните вълни и последвалата ги чумна епидемия, на предизвиканите от многобройните набези на татарската наемна войска (1689) и националноосвободителните борби на трансилванския княз Ференц Ракоци ІІ (до 1711 г.) миграции - са били почти напълно обезлюдени, т. е. именно и само там е имало възможност за създаване на нова стряха и осигуряване на препитание. Естествено, създаването на „австрийска” провинция от Банат (и Трансилвания) не е могло да не предизвика остро недоволство, най-вече сред унгарските дворяни и благородници. С цел да пресече непрекъснатите протести на последните на 6 юни 1778 г. императрица Мария Терезия връща Банат под властта на Унгарската корона и заедно с това във височайшия си едикт създава в него три комитата, Крашо-Сьорен, Темеш и Торонтал. Казаното обяснява и даването на редица императорски грамоти за привилегии, получавани не само от заселващите се в Банат и Трансилвания българи. В българската историография за пръв път част от свързаните с това извори и документи бяха събрани и публикувани през 1887 г. в Загреб (Acta Bulgarie ecclesiastica ab a. 1565 ad a. 1799) от Евсебий Ферменджин (светско име Мартин Луков Ферменджин, потомък на чипровски бежанци, служил и в български банатски и трансилвански манастири), член на Хърватската академия на науките. След него в приложения към книгата си Заселението на католишките българи в Седмиградско и Банат - заедно с редица други документи - акад. Любомир Милетич дава редица прерогативни дипломи на езика, на който са били писани, като първите три се отнасят до дейността на чипровските търговци във Влашко (1654,1669,1691, дадени от тамошните войводи), последвани от тези на Хабсбургите от 15 май 1700 г.(за католическите българи във Влашко и Седмиградско); от 10 септември 1716 г. (всъщност тогава фелдмаршал граф Стефан фон Щайнвил предварително обявявя дадените на българите в Дева привилегии от император Карл VІ Хабсбургски [Карой ІІІ]); от 1 октомври 1727 г. (за българските католици в Крайова, Римник и Брадичен, година преди това Никола Станиславич е назначен за администратор на Австрийска Влахия); от 1 август 1744 г. (за българите във Винга); даден е и текстът на споразумението от 12 точки между австрийското правителство и представители на българските католически емигранти във Влашко, предвиждащо също осигуряване на определени привилегии. Прерогативите на българските колонии в Алвинц (комитат Алшо-Фехер) и Дева (комитат Хуняд) са разгледани подробно от проф. Карой Телбизов в книгата му Български търговски колонии в Трансилвания през ХVІІІ век. Поради изброеното бих се спрял само на две императорски грамоти за привилегии също по две, но различни причини. Първата, подписана от имератрица Мария Терезия, е от 1 август 1744 г., тя всъщност за последен път разрешава заселване на ново място, в случая - както споменах - във Винга и околните й имения, нейното съдържание я прави най-целесъобразна за кратък обзор, по параграфи то е: 1. Разрешава се на римокатолическите българи-павликяни (във всички подобни документи две от определенията, ‘римокатолически’ и ‘павликяни’ просто са повече от „задължителни”!), преселващи се от Влахия, а по-късно и от българските земи да се заселят и живеят заедно с другите, по-рано установили се във Винга и околностите й техни сънародници. Като основен мотив е посочено, че „павликяните не са желаели да се откъсват от сънародниците си”. 2. За място на самостоятелно и компактно заселване се определя градът Винга и няколкото махали и имения около него (те в комитат Темеш), а още в Санад и принадлежщата му махала Дворин (комитат Торонтал). През първите три години пристигащите се освобождават от данъци при ползване на земята (собственост на държавната хазна), при риболов, експлоатиране на мелници и кланици. Във всички случаи обаче заселващите имат единствето правото на ползване. 3. Даваните привилегии се отнасят само до емигриращите от Влахия и Османската империя павликянски българи, преместващите се от други райони на Хабсбургската монархия българи - ако нямат отписващото писмо от предишното си местоживеене -, както и останалите чужденци, са длъжни да носят всички тегоби, валидни за жителите на Банат. 4. Разрешава се на българите със собствени средства да строят римокатолически черкви и училища, надзорът и патронажът над тях следва да се упражнява от местния съдия и изборните тела. 5. Българите свободно могат да избират един съдия и шест съдебни заседатели, длъжни да положат съответната клетва, същите по вероизповедание трябва да са римокатолици, тяхното освобождаване от данъци и берии е задължително. 6. Поради досегашните им заслуги на българите се разрешава целогодишното производство и продажба на напитки, единствено варенето на бира остава като монополно право на императорската хазна. 7. Разрешава се на българите да търгуват както купувайки и продавайки стоки от комитатите на империята и от т. нар. наследствени австрийски земи, така и с изработени от техните занаятчии стоки, с произведените от земеделието и лозарството продукти, в зависимост от занаята, който упражняват. 8. Поради голямата търговска практика на българите ежегодно им се разрешава да правят по три търговски панаира в империята, в дните на Свети Дьорд (Георги), Света Магдолна и Свети Миклош (Никола), т. е. съгласно католическия календар датите са 24 април, 22 юли и 6 декември. Същите всеки четвъртък свободно могат да участват в пазарите, уреждани в селищата на тяхното местоживеене. 9. На първо гледане всички граждански и наказателни дела следва да се разглеждат от местните български съдии и съдебни заседатели съгласно създадените вече традиции, като по-важните от тях се внасят в съдебната дирекция на комитата Темеш за одобрение или евентуална модификация. 10. Българите сами трябва да се грижат за снабдяването с нужния им за строеж дървен материал и дърва за отопление, там, където няма гори, имперската администрация разрешава набавянето им от други райони, изсичането и превозът се осигурява от заинтересования. 11. Единственият данък, който българите следва да заплащат в императорската хазна, е всъщност традиционният и за Влахия (австрийска!): от всеки дом, или съгласно формулировката „от всяко семейство под един комин” годишно се събират по 10 рейнски флорина, първата половина в деня на Свети Дьорд (Георги, 24 април), втората в деня на Свети Михай (Михаил, 29 септември). Ако в даден дом живее и друго семейство (на дете, брат или сестра), то размерът на допълнителната такса е бил 5 рейнски флорина. 12. Разрешената на българите в 7 § търговия може да се извършва и извън границите на империята, в този случай обаче те са длъжни да заплащат определените надлежни мита и налози. 13. По повод заселването на българите във Винга градът се преименува в Терезиопол(ис), одобрява се и изготвеният за тази цел самостоятелен герб на селището. 14. Пристигналите през 1742 г. в Темешкото банство българи две години са били освобождавани от всички данъци, така ще бъде и през 1744 г., тъй като и новопристигналите следва да ползват посочената привилегия в течение на три години. В заключителния абзац на грамотата си императрица Мария Терезия нарежда строго и стриктно спазване на разпоредбите в нея, вероятно е имала информации с какви трудности е свързано практическото осъществяне на подобни привилегии. От една страна то е срещало упоритата и постоянната съпротива на местните феодали, считащи всичко това за сериозно накърняване на собствените им интереси. На второ място посочените актове не винаги са намирали добър прием сред останалото местно население, особено сред румънците. Свидетелствата за казаното са многобройните писма и оплаквания от ръководителите на българските общности до императорската канцелария. Несъмнено е обаче, че тези императорски прерогативни грамоти са били не само своебразна „благословия”, но и с даваните права са и един от моторите на изграждането и развитието на българските институции за самоуправление на обществения, религиозния и просветно-културен живот. Следващата императорска грамота за привилегии всъщност е и последна, повече от задължение е да я спомена, тъй като досега никъде не се срещнах с каквото и да е позововане на нея (текстът й може да се намери не само във Виенския държавен архив, но и в трудовете на Якаб Лир и Ласло Горове). Тя е издадена на 17 юли 1811 г. от император Франц ІІ Хабсбургски (в унгарската историография Ференц І) за българите във Винга, контрасигнирана е от началника на императорската канцелария херцог Ференц Кохари (1760-1826), чието единствено дете, дъщеря му Антония Мария Габриела (1793-1862), встъпвайки в брак с херцог Фердинанд Сакс-Кобург-Готски на 2 януари 1816 г., ще стане баба на българския княз, а по-късно цар Фердинанд. Несъмнен интерес предизвиква и друго, което би могло да се окачестви и като загадка: по време на 43 годишното си владичество император Франц ІІ Хабсбургски (в Унгария Ференц І; 1793-†1835)) е имал достатъчно и много „главоболия”. Претърпявайки поражения от Наполеон Бонапарт (1804-1814; 1815; †1821)се принуждава не само да му отстъпи италиански и илирийски (хърватски) територии, но и през 1810 г. да даде дъщеря си Мария Луиза за съпруга на френския император. Година след подписването прерогативната диплома Франц ІІ Хабсбургски разпуска унгарския парламент, противоречията му с него поради унгарските искания са големи, въвежда траещ 13 години абсолютизъм, „размразил се” през 1825 г., тъй като не успява да „пречупи” маджарската упоритост за относителна самостоятелност. В една такава обстановка австрийският владетел е намерил време, а може би е счел за нужно да се занимава и с българските преселници. Отговорът на загадката може да бъде само един: последните са заслужили вниманието на императора. Например в императорската армия в течение на 10 години (1790-1800) са служили 171 български младежи от Винга, а в опълчението 16 души. За военните разходи на империята българите от Винга са внасяли пари, осигурявали са храни (пшеница,ечемик, зоб и др.), коне. Императорската прерогативна диплома бива обявена и протоколирана на 25 ноември 1811 г. на общо общинско събрание във Винга и в присъствието на главния нотариус на комитат Темеш Игнац Кнежик. С нея се потвърждават всички дадени от императрица Мария Терезия привилегии, на места и отделно подчертано в документа, съдържащ също 14 параграфа. Разликите са незначителни, отнасят се преди всичко до данъчното облагане, същественото изменение, а може би по-точно разширение е в последния член, съгласно който на тамошните българи автономно се разрешава да приемат и занапред свои сънародници като последните в първите три години следва да бъдат освобождавани от всички данъци и тегоби. Реалното и голямо значение на тук разглежданата диплома за привилегии е преди всичко в това, че тя е красноречиво доказателство за трайното запазване на българското национално съзнание и принадлежност, за жизнеността на създадените и непрекъснато развиващи се институции на самоуправление на българите от втората преселническа вълна в течение на вече цяло столетие. С втората преселническа вълна в унгарските земи идват не само българи-католици, но и православни, вече цитирах мнението на акад. Любомир Милетич, което напълно споделям: чипровчани въстават така, че са разчитали и на помощта и участието на православните си сънародници, разгледани бяха и въстанията на последните в други райони на България. Преселилите се православни българи обаче не са имали такива права като римокатолиците (още повече колективни!), не са разполагали с вероизповедна самостоятелност, независимо от обстоятелството, че тяхното присъствие в унгарските земи също датира от векове, даже изпреварва това на католиците (още преди „завоюването на родината” от маджарите те са били носители на християнството в бъдещите територии на последните). За няколко века, до 1546 г. техните „следи се губят”, през посочената година в Надсебен (от 1920 г. Sibiu в Румъния) бива издадена книгата Четвероблаговестие, съставена на български език от Филип Молдованин, до края на ХVІ в. тя е последвана от още 28 произведения, свързани изключително с българската православна църква. Явно, изданията са били предназначени и за българи в унгарските земи. Основната причина за посоченото „занемаряване” или „незачитане” на православните българи отново следва да се търси във войните на Хабсбургите срещу Османската империя (в случая неблагоразположението на виенския двор към тях – макар и естествено - е само страничен „коловоз”), тъй като именно поради военните действия признание от императорския двор получава единствено сръбската православна църква, едновременно означаващо и монополно положение, диспониране над всички православни в империята. След споменатите преговори в Призрен през 1688 г. между императорския генерал Енеас Силвиус Пиколомини и ипекския патриарх Арсенjе Џарноевич ІІІ за участие на сърбите във войните на 21 август 1690 г. император Леополд І Хабсбургски издава първата си прерогативна грамота за осигуряване на ред привилегии на последните и православната им църква, това по-късно е потвърдено още в два случая (1691, 1695). Във връзка с това Золтан Ач обобщава станалото така: „Ако внимателно прочетем дадените от Леополд привилегии, то ще видим, че сърбите са ги получили не индивидуално. Леополд ги е приел като политическа нация и им е дал колективни привилегии. Именно тези колективни привилегии ще се превърнат след това в основа на националното им движение!” За да се избегнат недоразуменията: даването на въпросните колективни привилегии трябва да се разбира само и единствено в рамките на многонационалната Хабсбургска империя, по този начин Леополд І още е искал и да ограничи считаните от него за прекалени стремежи за самостоятелност от страна на унгарците. И в трите императорски грамоти общо или повтарящо се е онова, което е свързано с темата ми, конкретно с православните български преселници: на сръбската православна църква (и само на нея) се дава право на самоуправление и избор на нейния глава на църковно-народните събори (историографията ги нарича ‘илирийнски’, вместо събор се употребява и конгрес), признато е главенството на патриарха, респективно на митрополита над източноправославните във всички църковни и светски дела. Не бива изпълнено обаче искането на сърбите както за определяне на отделна, автономна територия при заселването им в Унгария, така и за самостоятелен избор на светски управител (војвода). В интерес на съпоставка между стремежи и реалности би следвало да се добави констатацията на Янош Варга: „Сред изповядващите гръкоизточната религия [споменах доколко смущаващо е такова название на православната църква - б. а.] сърби особено привилегировано е било положението на духовенството. То е осъществявало съществуването си чрез събиране на дарения. За успешното изпълнение на последното е съдействало обстоятелството, че църквата е имала право да налага наказателни санкции и на светски лица. Още от самото начало ръководителите на сръбската църква искаха да разпрострат пълномощията си върху всички онези с гръкоизточно вероизповедание, които са живяли в Унгария и Трансилвания. Това е било съпроводено и от стремежа на църквата да упражнява гражданска и административна власт върху сърбите. Виенският двор не само е ограничавал тези стремежи, но и постепенно е окастрял дадените от Леополд І привилегии на сърбите. Тъй като състоялият се през 1774 г. Илирийски конгрес считаше себе си за законодателен орган, от Виена направиха предупреждение на митрополита и за уреждане на делата на гръкоизточните през 1745 г. създадоха Илирийска комисия. На проведения през 1769 г. [илирийски - б. а.] конгрес представителите на трите съсловия (духовенство, военни и подчинени на комитатските администрации) отново настояха за автономия на собствените си съсловия. По тази причина през 1771 г. Мария Терезия издаде т. нар. Илирийски регламент, в който декларира, че назначеният от австрийския император и унгарски крал митрополит може да бъде само църковен глава на сърбите, тъй като административно те са субординирани на пограничните маркграфства, респективно комитатите и техните управи. През 1777 г. Мария Терезия разпусна и Илирийската комисия и даде нейните права на императорската канцелария”. Тези събития имат ключово значение, тъй като по това време в унгарските земи са се установили много такива източноправославни по религия, но различни по националност заселници и търговци, които по думите на Золтан Ач „освен в Трансилвания създават свои поселения преди всичко в комитатите Боршод, Хевеш, Солнок, Пещ, в Кишкуншаг и Ясшаг, в комитата Бач, но стигат иоще до Земплен, Саболч, Бихар, Арад, Сатмар, Бекеш, Чанад, Чонград”. Наистина в случая изследователят пише сумирано за „гръкоизточните”, но във връзка с тях отбелязва: „Както вече споменахме в главата за българите, тях ги наричаха гърци поради принадлежността им към гръкоизточната църква. Сред тях имаше сърби, българи, гърци, българи и цинцари. Преобладаващото им мнозинство се пресели от Южна Македония, но дойдоха преселници от Търново, от Мелник и Ловеч”. Безспорно е, че в случая става дума преди всичко за търговци, но названието гръкоизточен се е натурализирало, действително може да заблуди и е време то да бъде заменено с източноправославен, като към последното се добавя и названието на дадената нация (та нали в крайна сметка става дума за автокефални църкви!). В кръга на споменатите национални малцинства - благодарение на дадените от императора Леополд І Хабсбургски привилегии - на практика положението на сръбската православна църква става монополно. Единствено в сръбските черкви е било възможно не само черкуването на останалите православни, но и извършването на техните обреди и регистрации при раждане, кръщаване, женитби, уреждане на погребения и подобни. Йодьон Фювеш отбелязва: от стигналите до нас списъци на гърцките търговци не е възможно да се направят сигурни изводи за тяхната националност, тъй като още тогава, когато те са били към сръбската църква и несръбските имена са били записвани в матрикулните книги със сръбското окончание ‘-ич’ (имащо три варианта на латиница в унгарски: ‘-vics’, ‘-vish’ и ‘-vits’, което е оставило многобройни следи и до днес). Съществува и друга трудност, отбелязана от акад. Любомир Милетич: „Интересно е, че името „сърбин” се е разпространявало в Транссилвания и Ромъния в миналия и по-миналия век с общо значение, види се, на „югославянин”, без да се е знаело за разликата между сърбин и българин [Югославия като име на държава се появява на историческата сцена едва на 3 октомври 1929 г., за да замести Кралство на сърби, хървати и словенци - б. а.]. Върху този въпрос аз обърнах внимание и в Мин. сб. ІХ, 272. Именно в тия векове българското име е било за чуждестранния свят съвсем заглъхнало; било се е забравило, че на Балканския полустров „сърби и българи” означават две различни южнославянски племена, така че името „сърбин”, което особено чрез Унгария повече се е поддържало и разпространявало, получило казаното генерално значение на „югославянин”. Че наистина е било тъй, служи за доказателство и известното заблуждение на Йосифа Домбровски, който приемаше в края на миналия век един общ сръбско-македонски език и считаше стария черковно-слав. език за „lingua serbica antiqua incorrupta” (вж. у мене Мин. сбор. V, 367)”. Положението се усложнява нататък и от факта, че съгласно едикта на Мария Терезия от 1774 г., наричан указ за полагане на клетва за вярност, всеки желаещ постоянно да се засели в Унгария е трябвало да приеме унгарско поданство. Обобщението на казаното е двупосочно: явно е, че във втората българска преселническа вълна е имало няколко хиляди православни българи, каквато вяра е изповядвало и мнозинството от присъединяващите се към тях единично или в по-малки групи търговци. Същевременно несъмнено е и друго - с точни данни не разполагаме, тъй като в унгарските статистики с едно изключение българите фигурират винаги в графата за други националности, а при данните за вероизповеданията само при българите не е посочена националност. По косвен път обаче - в приблизителна цифра -тяхното число може да се определи като се вземе една крайна граница, април 1865 г., когато започва третата, състояща се изключително от православни българи преселническа вълна. Това - бих казал - уравнение с повече неизвестни има своето решение по два пътя и тяхото съпоставяне. Първият е анализът на тогавашните статистики по националности, при втория процедурата е идентична, но вече по отношение на религиозната принадлежност. За изходна точка взимам споменатата статистика за 1851 г., засега единствената такава в която фигурират отделно и българи, на брой 22.987 души. Тази цифра обаче се отнася за цялата Австро-унгарска империя, т. е. следва да се корегира, да се редуцира до рамките на тогавашната територия на Унгария. Ще го направя, но няма да намалявам, а ще увеличавам посочената цифра. Преди всичко поради споменатия едикт за полагане на клетва за вярност, принудил мнозина българи в интерес на окончателното им заселване в Унгария да приемат унгарско поданство (предполагам за тях това е било неособено трудно, защото практически е било равно на освобождение), по тази причина в статистиките те са били включвани в общото число на унгарците. Посоченото „съвместно” фигуриране категорично се подсказва и от изготвената през 1890 г. статистика за вероизповеданията в Унгария, в нея са посочени 19.000 православни унгарци, за чието „декодиране” следва да се вземе под внимание, че останалите православни са отделени по национална принадлежност, единствено изключение (отново!) правят българите, следователно в дадения случай може да става дума или за последните, или за унгарците. За маджарите обаче православието никога не е било характерно (дори и ако условно се съгласим с посочената цифра, то и тогава това ще е само 0,3 % от общия брой на вярващите, а съотношението между отделните останалите религии е било: католици 56,6 %, калвинисти 29,4 %, евангелисти 4,2 %, унитаристи 0,8 %, юдаисти 6,1 % и т .н.), по този начин везните натежават и то значително в полза на българите. В подкрепа на увеличаване на дадената от официалната статистика цифра са и изследванията и студиите на Геза Цирбус, според който само в Трансилвания и Южна Унгария (в нейните рамки тогава и земите почти до Белград) са живяли 21.500 българи, към тях следва да се прибавят и установилите се в други региони. По такъв начин - след събирането на посочените цифри, респективно изваждането на числото на пристигналите със започналата през април 1865 г. трета преселническа вълна - ще се получи броят на българите в Унгария, който ще се движи - както казах - между 25 и 30 хиляди. Последното обаче трябва да се отнесе до втората половина на ХІХ в., но и така въпросът за вероизповеданието все още е без отговор. При анализа на тогавашните данни за религията (не само в посочената статистика) главната пречка - макар и двупосочна - е една: българите-католици фигурират заедно с всички останали католици в Унгария, а православните заедно с другите им едноверци, които според Золтан Ач са били около 300 хиляди. И в този случай до една приблизителна и приемлива цифра може да се стигне само и отново по косвен път, в случая под внимание следва да се вземе времето и мястото на заселване, изходният регион на преселника в България, неговото занаятие, семейно положение. Този сложен лабиринт все пак е проходим, въз основа на изброеното общият брой на православните българи преди началото на третата преселническа вълна трябва да е бил около 4-5 хиляди души. Тези българи са се черкували в сръбските църкви, като свързващото звено е било не само общата вяра, а и родството и близостта на езиците и обичаите, не са били редки и смесените женитби. Същевременно много са свидетелствата за опитите на сръбския клир за посръбчване на българите, днес е трудно е да се прецени доколко те са били успешни, но е факт, че такива е имало даже и до самото начало на Първата световна война, когато вече третата преселническа вълна успява да създаде своя църква и изгради нейните институции. Разгледаното дотук не е повече от политическо, обществено и духовно-религиозно топографиране на католическите и православните българи от втората преселническа вълна намерили свобода и нов дом, нов свят в унгарските земи. Така контурите на една своебразна карта са очертани, дадена е нейната основна площ, нататък ще се „моделира” цялото разнообразие на релефа в нея: от създаването на българските общности и техните институции и вкладът в националноосвободителните борби до адаптирането и участието в унгарския политически, обществен, религиозен и духовен живот.

5. РОБСТВОТО УЧИ НА СВОБОДА И ДЕМОКРАЦИЯ  Първите две преселнически вълни в освободителните борби и съхранението на националното съзнание и култура, тяхната роля, принос и значение в Българското предвъръзраждане и унгарския обществен, политически и духовен живот 

„Едва ли е голямо дело да се започне доброто. То трябва да се завърши и само това прави човека съвършен” Свети Августин

Пристигането и трайното установяване на втората българска преселническа вълна в унгарските земи, явявяща се - преди всичко поради подчертания си католически характер и създадените традиции - своебразно, но несъмнено продължение на първата, по време се „вмества” в епохата с граници от рагръщането на Барока в Западна, Средна и Източна Европа до появяването на История славяноболгарская на Паисий Хилендарски, период, наричан от моя някогашен професор Емил Георгиев (1910-1982) ‘Българско предвъзраждане’, което впрочем изцяло споделям. Българският учен подчертава, че последното намира ярък израз „в три сфери на обществено-политическа, културна и книжовна дейност, която в по-голяма или по-малка степен излиза извън границите на средновековната традиция”. Според акад. Емил Георгиев втората от тях е „обществено-политическата, културна и книжовна дейност на българите-католици”, а нейният регион са унгарски земи, всъщност намиращи се най-близко до поробена България. Посочената дейност започва значително по-рано от избухването на Чипровското въстание и то в България, за да се разпростре и то твърде бързо и северно от р. Дунав, именно поради установилата се там първа българска преселническа вълна. Един от първите примери за казаното дава Блазиус Клайнер: около 1590 г. „именитият отец Бернардин (фамилното му име не фигурира във фрагментите, от които е преминал в нашия архив, заедно с един знатен български господин Анта Маручин, т.е. Антоний Маручин, били изпратени на общите разноски на българите при добре известен турски везир в Османската Порта с цел да измолят султански ферман, т. е. привилегии за закрила, по силата на което българите да заплащат на Портата твърдо установен извънреден годишен данък, срещу който да бъдат защитени откъм всякакви турски своеволия и да имат право да упражняват търговия както в, така и извън границите на Турската империя, а така също и да строят храмове и манастири в България. Подкрепените с щедри дарове молби, издействали не само исканите привилегии, но и [прерогатива - б. а.] българският народ [следва да се разбира българските католици - б. а.] оттогава нататък да подлежи на специално султанско клиенство и закрила (това ни е завещано по традиция от нашите предци). Ето защо скоро по местата на католическа България тайните параклиси прераснали в църкви и в четири по-важни града били издигнати манастири, в Чипровац, Копиловац, Железна и Клисура, последвани от резиденции и по други места като София, Видин, Каладия, Давучево, та дори и в границите на Римската империя - във Филипопол, както и в Софийското архиепископство...”. Цитатът тук е относително по-дълъг, тъй като досега в основните изследвания ферманът от 1590 г. не се споменава, а привилегированият статут на Чипровци и околностите му се приема като факт, но се свързва с главното занятие на тамошното население отпреди османското нашествие, с рударството. От друга грамота, издадена в Шибеник, Далмация на 3 януари 1688 г. (пак преди Чипровското въстание!) от Михаил Раднич, тамошен босненски провинциален предстоятел, е видно колко трайни и широки корени е пуснала вече самостоятелната францисканска провинция „от Далмация чак до Босна, Унгария, Трансилвания, Банат, Срем и комитата Пожега”. С целта за която е издаден този документ подсказва и нещо друго: изпращането на отците Бернардин от Рагуза (Дубровник) и Йосиф от Пожега за мисионерска дейност в Буда и Унгария категорично сочи за извършване на необходимата подготовка за приемане на нови католици от южните славяни, включително и български. За предстоящите въстания явно се е знаело, та нали подготовката им е траела от години (например невстъпълият в францисканския монашески орден български католически епископ Петър Парчевич [1612-1674] в едно свое писмо от 1650 г. съобщава, че още през 1630 г. българи изпратили двата свои пратеници при полския крал Сигизмунд ІІІ [Ваза;1587-†1632] и австрийския император Фердинанд ІІІ Хабсбургски [1637-†1657], за да потърсят тяхната помощ при организиращото се въстание) , но вероятно никой не е могъл да даде пълна гаранция за техния успех, а глобално и за освобождаването на народите от Балканския полустров. От изброените в документа региони най-благоприятни условия за мисионерска и друга църковна дейност е имало също в Трансилвания, но основната причина се различава от тази при заселването, в случая тя има изключително вероизповеден характер. Следва обаче предварително да се подчертае - в течение на столетие и половина (1556-1690) тази област в по-голяма или по-малка степен съхранява самостоятелността си на държавна формация като унгарско княжество, в чиито граници е влизал Банат, а на северозапад дори и Дебрецен. Успоредно с казаното по мнението на мнозина тогава Трансилвания не е била естествена „издънка” на унгарската държава, или казано на днешен език тя бива създадена и поддържана от две тогава велики сили, от две империи, Османската и Хабсбургската, което определя и нейната по-голяма или по-малка зависимост от тях. По време на владичеството на княз Янош Жигмонд Сапояи ІІ (1560-†1571; не бива да се смесва с Янош Сапояи [1526-†1540], чийто син е), на 6 януари 1568 г. в Торда т. нар. Диета (Законодателното съсловно събрание на Трансилвания) взима решение, безпрецедентно дотогава в разтърсвана от религиозни войни и разпри Европа и изпреварващо всички страни на стария континент. Съгласно него всеки предикатор е имал правото да тълкува Евангелието според виждането и възможностите си, паството пък в случай на несъгласие с проповедите му е могло да покани друг свещеник с други разбирания. На практика целта е била да се осъществи пълната свобода на релгиите и вероизповеданията. В решението бива подчертано, че никой не може и не трябва да бъде преследван заради вероизповеданието си, както и никой не е имал право да принуждава другиго да променя религиозните си убеждения. Фактически обаче с това в Трансилвания биват признати четири религии, т. е. църкви: католическата, лутерано-евангелистката, калвинистко-реформаторската и унитарианската.Тази толерантност и свободното изповядване на избраната религия бива потвърдена няколкократно, за последен път на 6 януари 1571 г., също на сесия на Законодателното съсловно събрание, този път проведена в Секейвашархей (Марошвашархей, от 1920 г. Tîrgu Mureş в Румъния). Без отбелязване на два съществени момента обаче картината не би била пълна. Именно през тази епоха в Трансилвания започва оказалото се неудържимо разрастване на онзи протестантизъм, който след години ще вземе връх в този регион, а по това време е бил еднозначен със свободата (отнемана и от османци, и от австрийци), докато католицизмът винаги е бил отъждествяван с потисничеството. Казаното е предопределяло „афинитета” на католическите свещенослужители-българи (между тях малко преди Чипровското въстание се появяват и първите йезуити) към работа с техните сънародници-едноверци. На второ място като религия православието в Трансилвания е било само търпяно, това е засягало особено по-многобройните от българите румънци (при последните католицизмът ще пусне корени едва след 1726 г.), което - освен всичко друго - обяснява и липсата на организиран църковен живот при българските преселници. Съдбата на тези две малцинства в тази област не след дълго бива подведена под общ знаменател: през 1765 императрица Мария Терезия издава няколко едикта за административно и друго урегулиране на редица въпроси в Трансилвания, между другото тя нарежда и подчиняването на православните от региона на Будинската сръбска митрополия, респективно митрополит, 19 години по-късно нейният син император Йосиф ІІ Хабсбургски (1780-†1790) назначава първия им митрополит. Това впрочем е още един пример за споменатото монополно положение ва сръбската православна църква в рамките на Дунавската монархия. Седемнадесети век е столетието, когато се оформя българската католическа интелигенция, получила наистина високо за времето си образование преди всичко в италианските колежи и манастири. За нейния брой изворите са оскъдни, Екатерина Вечева - събирайки такива в архива на Конгрегацията - сочи, че през ХVІІ и началото на ХVІІІ в. в католическите колежи на Италия са завършили 58 българи, сетне завърнали се по родните си места. От този момент пътищата им са се разделяли - едни са оставали като свещенослужители, а други са се отдавали на просветно-книжовна дейност. Ако обаче се изходи от извършваното от представителите на висшия католически клир, то споменатите „рамки” ще се окажат твърде тесни по отношение както на обсега на работата (при тях кулминира даденото от акад. Емил Георгиев определение на последната като обществено-политическа, културна и книжовна”), така и на местата, където тя е била извършвана. Някои от тях за по-дълго или по-кратко време, а след Чипровското въстание и постоянно са работили в унгарските земи, респективно в Хабсбургската империя, по тази причина те - както и римокатолическата вяра - несъмнено се явяват свързващо звено за приемственост между първата и втората българска преселническа вълна, а успоредно с това са отляли и такава основа, върху която интелигенцията вече от третата вълна ще гради както ръководната си роля сред сънародниците си, така и активното свое участие в унгарския политически, обществен и културен живот. Едновременно посочената дейност прекрачва границите на унгарските земи, защото като цяло е и значителен вклад в Българското предвъзраждане, във все по-силното разгръщане на националноосвободителните борби на българския народ. Без създаването на българските колонии и общности и техните институции от втората преселническа вълна обаче казаното едва ли би дало плодове, би останало като благородна, но неизпълнена цел. Мнозинството от българските преселници се установява в Трасилвания в самото начало на вътрешната миграция. Преди това, през последните месеци на 1688 г., т. е. след жестокия разгром на Чипровското въстание те били отседнали във Влашкото княжество, не само като най-близко, но и поради зимните условия, правещи едно евентуално придвижване в или през Карпатите почти невъзможно. През пролетта на 1689 г. обаче те биват подложени на постоянни нападения и грабежи от намиращата се в региона и околностите му татарска наемна войска, която не пощадила даже чипровската колония в Хосумезьо (в българската историография неизменно фигурира като Къмпулунг, впрочем от 1920 г. Cîmpulung в Румъния). Селището е Сигетска околия, разположена по течението на Горна Тиса и в непоследствена близост с Галиция и Буковина, в него българските францисканци са имали и манастир. По тази причина, а още и поради това, че мнозина български и унгарски изследователи поставят населеното място във Влашкото княжество се налага малко отклонение за неговата реална идентификация. Най-напред е достатъчен само един поглед върху географската карта, за да се види: Хосумезьо е разположено на няколкостотин километра северно от Карпатите, всъщност то е обградено от източното и североизточното му предполие, а след 1920 г. е едва ли не самата румънска граница с Унгария и бившия Съветски съюз. Още през 1329 г. при първия унгарски крал от Анжуйската династия Карой Роберт селището като фискално (кралско) имение получава ранг на т. нар. коронен град, каквито в комитата Марамарош са били всичко пет. В границите на унгарската държава е от самото й създаване, първото му споменаване в кралските грамоти е от 1199 г., в унгарското Трансилванско княжество е било включено в интервала между 1570 и 1733 г., по вече споменатите причини. Периодът 1689-1690 г. е всъщност и първият етап от вътрешната миграция. Вторият ще започне през 1711 г., след като на 30 април в Сатмарнемети (от 1920 г. Satu Mare в Румъния) представителите на обединилите се унгарски трансилвански съсловия и на възкачалия се на престола едва две седмици преди това император Карл VІ Хабсбургски (Карой ІІІ) подписват мирен договор, на практика означаващ анексирането и на Трансилвания от Хабсбургската империя и край на освободителните борби на трансилванския княз Ференц Ракоци ІІ. Третият период на вътрешната миграция е причинен от войната на император Карл VІ Хабсбургски (Карой ІІІ) срещу Османската империя (9 юни 1716 - 21 юли 1718 г., когато в Пожаревац пратениците на австрийския император и султан Ахмед ІІІ подписват мирен договор) и последвалата я чумна епидемия. Четвъртата и всъщност последна вътрешна миграция е по-продължителна, тя започва на 1 септември 1739 г., тъй като по силата на тогава сключения в Белград мирен договор Хабсбургската монархия бива принудена да отстъпи на Турция Белград, Шабац и цяла Сърбия, Оршова и Австрийска Влахия. Хронологирането на посочените събития е необходимо дотолкова, доколкото те са един от предопределящите фактори при разселването на българите в Трансилвания и Банат, във формирането на общностите им, в създаването, развитието и продължителността на живота на колониите им, в разгръщането на тяхното обществено, духовно и религиозно самоустройство. Неслучайно тук и нататък отделям, респективно въвеждам две понятия за групите от българските преселници след тяхното установяване в определено населено място, конкретно общност и колония. Общият знаменател за тях е само колективността, но разликите са значителни и определящи. При общностите заселването също е масово (около и над 10 семейства, или както фигурира в повечето от документите „челяди”), но след него животът на тамошните българи не е придобивал организиран характер, почти навсякъде липсват и институциите за обществено, духовно и религиозно самустройство. Явно е, че колониите - независимо дали те са били създадени с даване на прерогативи, основно императорски, или не - основно се различават от общностите, тъй като са успяли да организират самоустройството си и всички необходими са същото институции. Те са онези, които определят облика на втората българска преселническа вълна и са основата на нейното обществено-политическо, духовно и религиозно развитие. Казаното мотивира целесъобразността на един макар и бегъл обзор на населените места, в които се оформят български селищни общности, респективно биват създадени български селищни колонии, на политическото, общественото и културно развитие на последните, осигурило достойно място на българските преселници както в историята на Унгария, така и на България. По отношение на изброените употребявам и ще употребявам определението ‘селищни’, тъй като третата българска преселническа вълна също ще изгради три свои колонии, но те няма да се съсредоточат само в градовете, административни центрове на три комитата, т. е. столицата Будапеща като същностен център на комитата Пещ, Пейч на Бараня и Мишколц на Боршод-Абауй-Земплен, а ще възникнат и в други населени места в посочените административни единици, т.е. те вече може да се окачествят като ‘комитатско-селищни’. Обзорът на селищните колонии и общности от втората преселническа вълна по изложени вече причини също правя по комитати. В комитат Алшо-Фехер град Алвинц (от 1920 г. Vinţu de Jos Румъния) е едно от населените места с българска колония, която е играла определяща роля в живота и развитието на втората българска преселническа вълна. Нейното създаване има и своята предистория. Първите същностни привилегии във формата на препоръчително писмо от тогавашния главен военен губернатор на Трансилвания ген.-майор граф Фридрих Амброс Ветерани българските преселници (не само в Алвинц) получават през 1695 г., съгласно което на тях са се направили редица улеснения при заселването. Пет години по-късно, на 15 май 1700 г. в Люксембург - в отговор на многобройните молби на желаещите да се заселят в Трансилвания български семейства - император Леополд І Хабсбургски подписва вече споменатата, станала широкоизвестна като ‘Леополдова диплома’ императорска грамота, признаваща българските преселници за привилегировани жители на Хабсбургската монархия. Осемте параграфа на този първи по рода си документ са следните: 1. Българите [българските преселници] се приемат под императорска закрила и зависят както в граждански, така и в углавни дела най-напред от императорската камара, а след нея от трансилванската хазна, като в определените от законите по-значителни случаи имат право на подаване на касационни молби пряко до императора. 2. На българите се отстъпват места от фискалното имущество в Алвинц, където те могат да си построят жилища. 3. Българите имат право да си служат безплатно с пасбищата и горите на град Алвинц наравно с останалите му жители, но само за собствени нужди и не с търговска цел; в случай на търговия те следва да заплащат, както и другите. 4. Българите свободно могат да изповядват римокатолическата вяра, със свои средства да построят църква и поддържат един свещеник с един или два капелана, подчинени единствено на местния католически епископ. 5. Българите се освобождават от всички общи тегоби, конкретно от осигуряване на лагер (стан) за войници, от т. нар. военен подвоз и останалите военни задължения. 6. Българите свободно могат да търгуват не само в Трансилвания, но и в цялата Хабсбургска монархия, като заплащат само предвидените за същото такси. 7. На българите се дава право на общинско самоуправление, за тази цел те следва да избират помежду си един съдия и съдбни заседатели, които ще разглеждат и решават възникналите граждански дела с право на подаване на касационни жалби най-напред в трансилванскто губернаторство, а след това в императорската камара. Углавните дела, чиято първа инстанция за разглеждане е губернаторството, в определените от законите по-важни случаи могат да се касират пред императорската камара. 8. Във вече създадената община на българите никой не може да бъде приет без съгласието на свещеника, съдията и съдебните заседатели; същевременно никой от членовете на тази община - под предлог на каквито и да е прерогативи - не се освобождава от общинските тегоби. Успоредно с казаното всяко домакинство (семейство) е длъжно да плаща годишно по 10 рейнски флоринта в държавната хазна, като при плащането на този данък следва да се спазва справедлива пропорционалност. В заключение грамотата фиксира, че изброените права се отнасят не само до българите, които ще се настанят в Трансилвания, но и до техните потомци, тъй като първите вече са доказали своята преданост и вярност към императора и неговата династия. На 10 октомври 1700 г.в града пристигат и първите български семейства, установили се преди това, през 1689-1690 г. - заедно с епископа Стефан Кнежевич, известен и като Стефано ди Конти - в Надсебен (от 1920 г. Sibiu в Румъния). Те са били още на път, когато биват назначени две комисии за тяхното настаняване - първата от граф Фредерик Секау (1634-1714) в качеството му на пръв императорски пратеник, а втората от барон Ищван Апор (1638-1704), трансилвански ковчежник и главен губернатор на комитата Торда. До пролетта на следващата година българските преселници намерили временен подслон в алвинцкия замък, тогава широкоизвестен, тъй като бива построен по нареждане на онзи Дьорд Фратер(1482-1551), кардинал и губернатор на Трансилвания когото на 17 декември 1551 г. в същия този дворец изпратените от императорския генерал Джовани Касталдо (1500-1562) наемни убийци умъртвяват с два пушечни изстрела и 70 намушквания с ножове (неоснователно се е подозирало, че е търсил съюз с османците). На 21 април 1701 г. се съставя официален протокол за размерените общо 500 дворни места, тъй като се предполагало пристигането на поне толкова български семейства. Изборът на терена обаче се оказал не само несполучлив, но и станал извор на постоянни спорове и свади. Обозначените с трайни знаци и описани в специален протокол места се намирали южно от замъка, в румънския квартал, така румънците би принудени да го напуснат, естествено те могли да избират: или да получат идентични имоти, или къщите и местата им да бъдат заплатени. Хрониката на българския францискански манастир в Алвинц отбелязва: „... При получаване на дипломата дойдохме в Алвинц петдесет и повече семейства от разни страни с цената на големи разноски. Биха дошли и повече, ако не пречеха следните неща. Първо, едва дошли (научихме), че някои наши били ограбени и бити от германски войници между Дюлафехервар [от 1920 г. Alba Iulia в Румъния - б. а.) и Алвинц, което много ни ужаси, както и нашите братя, до които стигна този слух. Второ, искахме отреждане на място, но не получихме; желаното от нас място [става дума за определеното от властите - б. а.] е заето от власи, които ни заплашват с опожаряване на нашите домове в случай, че ще трябва да ни отстъпят мястото. Поради това има немалък повод за страх, който прави невъзможен нашия живот в Трансилвания, ако не получим императорска диплома за нашето приемане [в Трасилвания - б. а.], което ако се приведе в изпълнение, ще задоволи всички наши желания и остава само мястото да се раздели и се започнат строежите...”. Трябва да се знае, че това адресирано до комисиите писмо е писано на 27 декември 1700 г., т. е. преди да стане разпределянето на местата. Според посочената хроника след определянето на дворните места събитията са се развили така: „С идването на българите в Алвинц от Височайшата камара било заповядано да се изселят от тази територшия всички румънци и други обитатели, а българите им заплатили домовете и румънската църква, както и дома на свещеника край същата църква според направената оценка [Нужно е да се добави: отстъпени са били и гробищата; българите доброволно и единодушно се съгласили до построяване на нова черква румънците да се черкуват в тяхната, а при предаването епархиалният дом е бил съвсем порутен - б. а.]. А пък на благородниците, които трябвало да отстъпят земя на българите, се отредила друга земя от фискалния имот”. Намерили се обаче румънци, които не пожелали да напуснат местата си, така възникнал един остър и дълъг конфликт, вследствие на който се стигнало до враждебни действия, съдебни дела и многократни обстоятелствени проверки от властите. Последните също невинаги изпълнявали стриктно предписанията на т. нар. Леополдова диплома, по тези причини в Алвинц се установили далече по-малко българи, отколкото първоначално се предполагало. Изборът (верятно на императорската канцелария) на Алвинц като селище за постоянно заселване на българските преселници също едва ли би могъл да се нарече твърде сполучлив. Но той при всички случаи потвърждава вече споменатата теза, че вследствие на продължителните и постоянни войни, на чумната епидемия посочените региони са били и обезлюдени, и западнали, а една от целите на императорските власти за превъзмогване на този упадък всъщност е сформулирана и в писмото на граф Фредерик Секау от 2 март 1700 г. до Императорската канцелария при мотивировката за даване на исканите от българите привилегии: окаяното състояние на търговията в този край е могло „да се подобри чрез дейността на тези българи [алвинцките - б. а.] търговци”. Така във втората година от пристигането си в Алвинц българските преселници - независимо от многобройните трудности и пречки - основали колонията си, призната съгласно Леополдовата диплома за отделна административна единица с ранг на привилегирован град. Избраното българско общинско управление (съдия и съдебни заседатели) още през 1701 г. открило училище и осветило църква, изглеждало, че всичко тръгнало на добро след многобройните злощастия. Но на 6 май 1703 г. в Брезан (от 1920 г. Брежани в Украйна) прозвучала прокламацията на княз Ференц Ракоци ІІ, започнало въстание и националноосвободителната борба на унгарците срещу Хабсбургите, която на практика завършила на 30 април 1711 г. с подписването на споменатия Сатмарски мирен договор. В повечето от случаите военните действия се водили в Трансилвания, дадените на българите императорски привилегии станали основа за тяхното преследване, а католицизмът бил подложен на истински погром, причините за последното бяха споменати. Българските преселници потърсили спасение както в по-укрепените места на региона, така и във Влашко, но през втората половина на 1711 г. колонията била възстановена от завърналите се в града българи. Според хрониката на алвинцкото епископско имение става дума за около 20 семейства, другите останали в Надсебен и Дева. Бариера пред едно по-масово завръщане сложили два основни фактора: румънското население, вече незаконно заграбило дворните места на българските преселници по време на тяхното напускане на града, нямало каквото и да е желание да ги върне, освен това императорът, вече Йосиф І Хабсбургски, подарява фискалното си имение Алвинц на католическата епископия в Дюлафехервар, което реално заплашвало с едно евентуално закрепостяване на българските преселници, тъй като е ставало дума за феодално имение. Казаното се потвърждава и от два извора, всъщност протоколи за проведено съдебно следствие във връзка с връщането на законните български имоти - първият е съставен на 15 октомври 1721 г. (ето колко продължителен е бил процеса на възстановяване на правата!) в Дюлафехервар, вторият на 21 януари 1722 г. в Бенценц (от 1920 г. Aurel Vlaicu в Румъния). Намерените от акад. Любомир Милетич описи на българите в Алвинц от 30 януари 1733 г. и от 31 август 1735 г. сочат 24, съответно 21 глави на семейства, което означава общ брой на българите около 130-140 души. По-нататъшните данни са: 33 семейства през 1779 г., 23 семейства през 1781 г., което обаче не означа пълнота, тъй като става дума за списъци при събиране на дължими на държавата данъци. Би могло да се приеме, че общия брой на българите в Алвинцката община през ХVІІІ в. се е движил между 110-160 души. През средата на първата четвърт на ХVІІІ в. започва едно своебразно нарушаване на първоначалното равноправие на членовете на българските общини, характерно не само за Алвинц: за заслуги към Хабсбургската империя започнало връчването на дворянски грамоти с право на собствен фамилен герб, така отделни български родове били причислени към унгарската аристокрация, например Франкович, Бибич, Королеин от Дева и Прентич от Алвинц през 1722 г., Джоджин и Пешин от Дева (1725), Андренин и Станиславич (1746), Томянин и Качамаг от Винга (1749). Видно е колко бързо са успяли да си извоюват несъмнен авторитет в унгарското общество ръководителите на българските общности. Те придобивали вече и друг статут, този на граждани-благородници, вследствие на което били освободени от юрисдикцията на общинския съд и от задължението да плащат данъци, имали право да закупуват и владеят имения заедно с принадлежащите им крепостници, да заемат длъжности в административния апарат (например чипровчанинът Якаб Бибич от 1735 до 1746 г. е вицегубернатор на комитата Арад и имперски съветник от 1744 г.) и т. н. Като истински родолюбци всички те без изключение използвали - казано на днешен език - общественото си положение за защита и укрепване на българите от втората преселническа вълна, на техните права и институции. Структурата и функционирането на общинското управление в Алвинц е идентично с тези в Дева и Винга, по тази причина основните положения ще разгледам тук. Избраните съгласно 6 § на императорските грамоти от 1700 и 1714 г. съдии и съдебни заседатели, които влизали в състава на общинския съвет, наричан още магистрат или сенат (не бива да се забравя, че всички документи са били съставяни на латински език). Вероятно откъм края на първата половина на ХVІІ в. (засега точната дата не е открита) в общините се назначавали и секретари, по право също явяващи се членове на магистрата. Съдията и съдебните заседатели се избирали за период от една година с явно гласуване на старейшините (всъщност глави на семейства). Като секретари се назначавали лица, имащи съответната подготовка за водене на общинското деловодство, задължително било знаенето на слжебния латински език и познаването на законите на империята. Така избраният магистрат в началото не бил одобряван от някакъв орган, по-късно обаче Хазната на Трансилвания като висшестоящ орган извършвала тяхното следизборно утвърждаване. И още една любопитна и важна подробност: през целия ХVІІІ в. по негласно правило за съдии и съдебни заседатели се избирали само лица от български произход. Трите общини функционирали повече от столетие и половина, последният досега открит документ за тях носи датата 7 януари 1850 г. Закриването им в основни линии е свързано с въвеждането на т. нар. режим на абсолютизъм от Хабсубургите след смазването на унгарската революция и националнооснободителна борба от 1849/1849 г., намерил олицотворение в политиката на барон Александър Бах (1813-1893), най-напред като министър на вътрешните работи, а сетне и като министър-председател. Вероятно, роля е изиграло и участието на българите в революцията, например на известния полк. Ищван Дуньов (1816-1889), бил виценотариус на Винга, а сетне воювал както срещу австрийците в унгарските хонведски части, така и в армията на Джузепе Гарибалди (1807-1882). Впрочем след закриването на общината им българите в Алвинц, учредили едно своебразно дружество, Стопанисване на българските имущества (Bolgár javák kezelése), последен негов официален акт било продаването на пазарното право на някогашната българска община на унгарската община в Алвинц за 900 рейнски флоринта през 1896 г. Както споменах, първоначално българите в Алвинц използвали за черкуване местната румънска униатска църква, но след завръщането си през 1711 г. е трябвало да построят своя, разрешението за строеж бива дадено едва след осем години, а освещаването е станало през 1724 г. В този случай традицията на дарителството се разгърнала с пълна сила: храмът бил построен изключително от доброволните дарения на тамошните българи (фамилиите на семействата и внесените от тях суми са записани в т. нар. опис на дарителите на църквата от 1729 г.), а семействата Пуенин, Прентич и Качамаг закупили нужните четири камбани. Нови сведения има в непубликуваната част от Алвинцкия трипартиум на Блазиус Клайнер, съгласно хрониката му на 3 февруари 1729 г. 16 български първенци изготвили писмен документ за предаването на църквата на българската францинска провинция. Всъщност това е било само своебразен официален завършек на акта, тъй като още през 1726 г. - но устно - предаването вече е станало, през предишната година епархията Алвинц е била издигната в резиденция с пръв управител Августин Фейервари. Все у Блазиус Клайнер намираме една интересна и нова податка за живота на Кръстьо (Христофор) Пейкич 1665-1731). Наистина българската историография споменава факта, че е бил енорийски свещеник в Алвинц, но досега в тази връзка неизвестна оставаше причината за наистина краткотрайния му престой там. Обяснението е дадено от Блазиус Клайнер: „Всъщност българската общност в Алвинц още през 1724 г. отхвърлила някой си секуларен епарх Христофор Пейкич, някога новиций в нашата провинция, който по-късно изоставил монашеската роба и бил грижливо обучен в Гимназията за проповядване на вярата. Когато отишъл да търси правото си пред Светия престол в Албензе [католическата епископия в Дюлафехервар - б. а.], на запитването защо бил отхвърлен, алвинцката българска община отговорила: защото въобще не го искаме”. Мисля, познавайки жизнения път на българския книжовник и просветител, тук не става дума за някакви лични качества, а за вече изградената и жива традиция в Трансилвания, произтичащата от споменатите решения на Трансилванското съсловно законодателно събрание от 1568 г. и потвърдени през 1571 г., конкретно, всеки предикатор е имал правото да тълкува Евангелието според вижданията и възможностиште си, а ако паството не е било съгласно с проповедите му, то е могло да покани друг свещеник. Блазиус Клайнер определя и датата на въздигането на Алвинцката резиденция в манастир, това е 1736 година. Факт важен по две причини. Най-напред следва да се отбележи, че именно в този манастир до 1761 г. той написва първата и почти цялата втора част на т. нар. Алвинцки трипартиум (Алвинцка тройна книга), съхранил се и достигнал до нас в препис на отец Андреас Випфлер от 1764 г. Както споменах във втора глава това все още не е бил един пълен труд, той е бил дописан през 1775 г. Обяснението е повече от прозаично - заеманите от Блазиус Клайнер духовни длъжности в течение на 14 години не са му позволили да продължи работата си. За самия францискански монах Блазиус Клайнер все още се знае малко. Неизвестно е кога и къде е роден, изхождайки от фамилното му име баща му е трябвало да бъде един от саксонските заселници в Трансилвания. В предговора на труда той с гордост нарича себе си „доведен син на българския народ”, което означава, че за българската кауза и за работа сред българските преселници вероятно е бил спечелен от българските францискански монаси. Изпълнявал е редица църковни длъжности, между тях на два пъти е бил и провинциален предстоятел (1764-1767 и 1773-1776). Починал е през 1785 г., което предполага, че се е родил някъде към началото на ХVІІІ в., вероятно в Алвинц или неговите околности. Разгледаният труд е особено важен, той е написан почти в едно и също време с История славяноболгарская на Отец Паисий Хилендарски. Десетилетия преди появата на последната (с пръв препис на Софроний Врачански от 1765 г.) българите в Трансилвания започнали да проявяват все по-силен интерес към миналото си като народ, към историята на българската държава. Явление естествено и обяснимо, тъй като техните католически духовници и особено висшия клир, водачите на Чипровското въстание са били хора образовани с ясно подчертано българско национално съзнание. В случая свободата и възможностите в Трансилвания са почвата, на която узряват плодовете на проучването на българското минало. Всъщност на тази нужда отговаря и Блазиус Клайнер. В първата част на труда му може да се намери наистина първото мотивирано и систематизирано обобщаване на българската история от самото начало до 1453 г., т. е. до завладяването на Константинопол от османците. Вероятно авторът неслучайно е разширил „рамките” с повече от половин столетие, съзнавал е и сам е бил свидетел на османската заплаха. Втората част на хрониката фактически е история на българския католицизъм, в частност на българското францисканство. Поради историческите обстоятелства последното е свързано и с историята и ежедневието на втората преселническа вълна в Трансилвания и Банат и разбира се във Влахия, също подробно разглеждани от Блазиус Клайнер, предоставящ и много нови факти. В целия труд пулсира убеждението на автора, че историята както на България, така и на емиграцията след Чипровското въстание е тясно обвързана с католицизма и францисканството, което не бива да учудва никого. Същественото в случая е друго: тази католическа, францисканска „кора” е тънка и незначителна, плодът под нея е изключително ценен. На второ място манастирът в Алвинц има своето значение и поради това, че в него за известно време функционира католическа семинария, за нейния край съобщава пак Блазиус Клайнер: Смята се, че римският [разбирай римокатолическият - б. а.] факултет на високоуважавания отец генерален предстоятел бил разпуснат през 1738 г., когато Трансилвания била опустошавана отвътре от чума, а вън от границите й към нея настъпвала застрашително враждебна турска войска. Когато тази буря от беди се надигнала, българският народ заедно с повечето от монасите си се разбягал в различни посоки, а монашеската младеж се пръснала да учи из външните провинции”. Втората част на последното изречение категорично сочи: дотогава подготовката на част от францисканските монаси се е извършвала вътре в самата Българска провинция, опити за това след 1738 г. - пак по свидетелството на Блазиус Клайнер - са правени още в три български фрацискански манастира, конкретно се споменава само Винга, като приемните изпити са се провеждали в Караншебеш. Всъщност тук хрониката разглежда онези събития, които довеждат и до последната вътрешна миграция на втората българска преселническа вълна. Естествено, османците са били безпощадни не само към местното население, но и към францисканските монаси, Блазиус Клайнер дава имената на много отци, загинали или екзекутирани по време на войната. Българската колония в Алвинц е учредила най-много от фондациите в Трансилвания. Бих нарушил хронологичния ред на тяхното учредяване, за да започна с най-голямата и най-значителната не само сред втората българска преселническа вълна, но и в цялата тогавашна Хабсбургска империя. На 1 март 1776 г. императрица Мария Терезия подписва едикт за одобряване на фондацията Маргит Бибич от огромната за времето си сума, възлизаща на 222.653 рейнски флоринта, което е стойността на завещаното за целта фамилното имение в Света Анна (всъщност Нова Света Анна в комитат Арад, околия Вилагош, на унгарски Újszentanna, от 1920 г. Sîntana в Румъния). Целта на институцията е била монашеският орден на пиаристите (създаден през 1597 г. в Рим за обучение на младежта и възпитанието на човека; тържество въздигнат в монашески орден през 1621 г. от папа Григорий ХV) да открие и поддържа училище с интернат за безплатно обучение на 40 юноши от комитатите Арад, Чанад и Чонград, от които поне трима следва да бъдат българчета и заедно с това се дава предпочитание на децата от родовете Качамаг и Томянин. В последното няма нищо странно, тъй като Маргит Бибич по баща е Томянин, омъжила се е за Марко Качамаг, а след неговата смърт за вече споменатия Якаб Бибич, вицегубернатор на комитат Арад и имперски съветник. Фондацията основава след повторното си овдовяване, която след смъртта й е утвърдена и със закононаредба № ХХІV от 1827 г. на унгарския парламент. Досега в изследванията свързаното с въпроса не беше достатъчно и добре изяснено. През учебната 1778/1779 година лицеят (4 класа основен курс + 8 класа горен) и интеранатът биват открити, функционират до 1817 г. В течение на половин столетие те са били закрити, основната причина следва да се търси в това, че селището е имало едва 5.582 жители и още едно училище. На 20 февруари 1867 г., т. е. преди споразумението за създаването на двуединната Австро-унгарска монархия (утвърдено с императорски едикт от 28 юли с. г.) император Франц Йосиф І Хабсбургски назначава министрите от първия унгарски кабинет на граф Дюла Андраши (1823-1890), между тях и барон Йожеф Йотвьош (1813-1871) за министър на вероизповеданията и образованието. Последният от същата тази година разделя лихвата от дарената от семейството Бибич като фондация сума (годишно 24.071 форинта, в българската историография т. нар. рейнски флорини) на три: една част от нея за учредяване на лицей от девет класа, друга за 40 стипендии от по 210 форинта на учащи се, три от тях задължително за български младежи, а останалата за постройка на пълен лицей (4+12 класа) в Арад. За целта управата на комитатския град предоставя безплатно терен и още 40.000 форинта, така през учебната 1873/1874 година учебното заведение бива открито, наречено е на името на Маргит Бибич, чийто бюст бил поставен в аулата на сградата. След Трианонския договор от 4 юни 1920 г., когато Арад и комитатът са включени в границите на Румъния, средствата на фондацията - като банкови влогове, ценни книжа и заеми на различни лица - остават в Унгария. След Първата световна война обаче инфлацията взима такива размери, че последните напълно се обезценили, което довело и до закриване на фондацията, просъществувала 146 години. Всъщност това е втората поред фондация на семйството Якаб Бибич, учредило първата през 1750 г. с капитал от 15.000 форинта, от чиито лихви също се открива пиаристка гимназия, която съгласно едикта на император Йосиф ІІ Хабсбургски девет години след смъртта на Маргит Бибич, през 1789 г.бива преместена в Темешвар, административен център център на вече друг комитат, Темешкия, където практически фанкционира като базов и образцов лицей до 1950 г. Неслучайно подчертавам, че българските училища са в два града и два комитата - това има изключително значение за родената в унгарските земи и всички по-нататъшни генерации от българските преселницш. Завършилите от тях средно образование от втората половина на ХVІІІ в. до 1920 г. са полагали зрелостните си изпити или в Арад, или в Темешвар, става дума за стотици и стотици български младежи. Не е пресилена констатацията: посочените две училища, основани със средствата на семейството Яков Бибич от Алвинц, са своебразен „инкубатор” на българската интелигенция в Трансилвания и Банат. Хронологически първата фондация в Алвинц е тази на Марко Пуенин (Пуенич), учредена с капитал от 2040 форинта през 1712 г., целта е била да се подпомагат бедните ученици от българското училище в Алвинц. Средствата за нея били набирани като се давали заеми на българските търговци срещу годишната лихва от 5 %, събирана от определения за това игумен от местния манастир. Вероятно е съществувала до 1759 г., поне последните сведения за нея носят тази дата. Интересен е фактът, че в Алвинц, сетне и в Дева, биват учредени и десетки църковни фондации с т. нар. богоугодни цели, при тях от сумите от годишните лихви на внесените капитали са се използвали за поддържане на храмовете, заплащането на различни църковни служби, подпомогане на мисионерската дейност на братята от францисканския орден, основно българи. От 1719 до 1770 г. са били учредени 13 такива с капитали на обща сума 24.300 рейнски флоринта. Не може да не възникне въпросът за фактора, обезпечавал такива възможности за наистина богато дарителсвто. Българската колония в Алвинц, както и някои други, са били търговски. Документите от различните императорски инстанции показват, че около 80 % от българските католици са били търговци и са търгували най-вече с добитък, това се отнася особено за бежанците от Чипровци и околностите му, така произходът на българската католическа интелигенция следва да се отнесе към вече замогналите се търговски среди, впрочем илюстрирано и от споменатите фондации (това ще намери израз и в книгоиздаването). Афинитетът на българите от Северозападна България към търговията далече не е случаен, корените му трябва да се търсят пак в Чипровци и околностите му. Към средата на ХVІІ в., няколко десетилетия преди началото на втората преселническа вълна, рудните залежи били на изчерпване, по тази причина рударството започнало бързо да запада, така местните жители потърсили друга прехрана и я намерили в търговията и занаятите (широкоизвестна е например чипровската златарска школа). Първоначално българите закупували и пренасяли във Влашко т. нар. турски стоки, там купували едър рогат добитък, предназначен за пазара в Цариград. Твърде скоро те се обединили в отделно търговско сдружение, в което освен чипровските влизали и търговците от Клисура, Копиловци и Железна. Съвсем естествено е преселниците да продължат посочената дейност, разгърнала се до такава степен, че през 1718 в. в един проект-предложение, съставен в Надсебен, се предвиждало цялата търговия с едър рогат добитък в Трансилвания да се предостави на българите. Макар и последното да не се е осъществило, то е повече от показателно (единично установилите се или заселени на малки групи български търговци разглеждам нататък отделно). Обикновено българските търговци закупували едрия рогат добитък и в Унгария, и в Трансилвания, за угояването му те наемали имения в комитатите Арад и Бекеш (последният в днешна Унгария и е бил съседен на Арад). Останалата част от българските преселници от втората вълна изкарвала прехрана си от занаяти, със земеделие всъщност се занимавали почти само дошлите от Никополско, Свищовско и крайдунавските села. В комитата Алшо-Фехер селище с българска общност е било Балажфалва (от 1920 г. Blaj в Румъния). Заселването там става около 1711 г. и след 1740 г., интересното е, че в него се установяват и българи, в Трасилвания, „въдворени” с военна сила още преди първата преселническа вълна, през 1268-1270 г. и наричани от наша историография чергедски (по името на селищата). Акад. Любомир Милетич първоначално ги е смятал за емигрирали богомили, но по-късно е възприел тезата на Константин Иречек и Петър Ников (1884-1938). Съгласно последната вероятно става дума за стотици и стотици български пленници от Североизточна България, взети от престолонаследника на унгарския крал Бела ІV (1235-†1270), херцог Ищван по време на похода му в България през 1266 г.(и тук се налага корекция: последният по време на описаните събития в българската историография се сочи като крал Ищван V, което не отговаря на историческата истина, тъй като възкачването му на престола става на 3 май 1270 г.) След като при Ишасег херцог Ищван разгромява армията на баща си крал Бела ІV (конфликтите между тях са били много и остри) и сключва с него мирен договор (потвърден и от папа Климент ІV; 1265-†1268), престолонаследникът нахлува в България, превзема Видин, Оряхово и Плевен и отвежда въпросните пленници в Унгария, които закрепостява в именията на феодалите, участвали в похода. Впрочем сам акад. Любомир Милетич на 27 август 1895 г., престоявайки ден и половина в Балажфалва, посещава Голям и Малък Чергед, където все още намира потомци от споменатите българи, записва същите онези молитви, които австрийският славист Франц Миклошич е издал през 1857 г. Именно българският учен след посещението си там съобщава, че мнозина чергедски българи са се преселили в Лугош, комитат Крашо-Сьорен, в Липа, комитат Темеш и в Сасбунгард, комитат Бестерце-Насод (от 1920 г. Lugoj, Lipova, Bungard в Румъния). В две други селища на комитата Алшо-Фехер, Тьовиш и Визакна (от 1920 г. Teiuş и Ocna Sibiulni в Румъния) българските семейства се заселват през 1690 г., съответно след 1737 г. Несъмнено второ по значимост за българските преселници селище в окръг Алшо-Фехер - най-вече с институциите си, църква, метох, манастир и училище - е градът Дюлафехервар (от 1920 г. Alba Iulia в Румъния), вече няколкократно споменат в първа глава като българска крепост. След Сатмарския мирен договор, през 1711 г. българските францискански отци, придружени от преселници, започнали завръщането си в такива градове като Дюлафехервар, във връзка с това Блазиус Клайнер отбелязва следното: „През 1711 г., когато Трансилвания вече била усмирена, отците, заедно с българите се върнали в нея и се заселили отчасти в Сибиниум [Надсебен – б. а.], отчасти в Алба Каролина, отчасти във Винциум [Алвинц - б. а.], както в Дева и Алба Юлия (която сега се нарича Каролина). От превъзходния господин комес-граф Стефан Щайнвил, комендант на Трансилавия, [братята францисканци - б. а.] измолили стария параклис на Св. Йоан Капистран [в Дюлафехервар - б. а.]...” Разрешението на австрийския граф е датирано на 15 август 1711 г. Имам обаче основания да предполагам, че първите българи са пристигнали в града около 1690 г., в противен случай без обяснение и мотивация остава фактът за пренасянето на тленните останки на епископ Стефан Кнежевич и погребението му в йезуитската църква в Дюлафехервар след неговата кончина на 28 октомври 1691 г. в Надсебен. Други нови информации - освен цитираната - също могат да се намерят у Блазиус Клайнер: скоро на българските францисканци в Дюлафехервар са дали терен за метох (при католиците резиденция), едновременно с назначаването на нов гвардиан (манастирски надзорник, т. е. игумен) започва разширението на последния в манастир. Времето на тази промяна на практика се фиксира от датата в писмото за назначаване на духовника, тя е 10 януари 1761 г. Повече от вероятно е, че в Дюлафехервар български преселници за втори път пристигат през 1740 г. и след нея, което е видно и от писмото на епископ Никола Станиславич до император Карл VІ Хабсубргски (Карой ІІІ), в него той моли да се дадат привилегиите на българите от Австрийска Влахия от 1827 г. и на току-що заселилите се в Алвинц, Дева, Дюлафехервар и Надсебен негови сънародници. Казаното се подкрепя и от обстоятелството, че след войната от 1737/1738 г. и чумната епидемия от цялата българска францисканска провинция в Трансилвания останали само два конвента (в Дева и Алвинц) и резиденцията в Дюлафехервар. В комитата Арад българска колония, макар и малобройна, или по-скоро пръсната е имало само в административния център, в град Арад, подчертано търговският й характер произтича от две обстоятелства. Преди всичко от близостта на също големите и оживени градове като Темешвар, Надварад, Лугош и др. и добрите транспортни връзки с тях, от обкръжението с български колонии и общности (Винга, Темешвар, Лугош, Липа, Мариярадна и пр.). Именно поради това около 1740 г. за осигуряване на по-добро преживяване български търговци от Винга, Дева и други места, както например Григори Зекич, се преместват в Арад. Впрочем приблизително по същото време и няколко десетки чергедски българи също се установяват в града и околностите му. Втората причина беше вече спомената: Арад е един от двата комитата, в които българските търговци са угоявали закупения от тях едър рогат добитък преди да го продадат отново предимно на цариградския пазар. Историята на имащото голямо значение за всички българи в Трансилвания и Банат училище вече разгледах. В комитата български общности се заселват още в Бегкалодва (след 1688), Ободрог (1740), Мариярадна (след 1700, 1737), [Уй]Сентанна (1701; за нея и имението на фамилията Якаб Бибич споменах) и Заранд (след 1701), от 1920 г. всички в Румъния като Cladova, Bodrogi Vechi, Radna, Sîntiana, Zărand. В комитата Бач-Бодрог първото селище с българска общност е Бач (от 1920 Bač г. в Югославия, тя се установява в него непосредствено след разгрома на Чипровското въстание. Свързано е с един от водачите на последното, с Георги Пеячевич, на когото и рода му по съществени причини нататък ще се спра отделно. В селището той е имал имение, в което на 18 март 1725 г. умира, погребан е също там. В годината на смъртта му в Бач е роден хърватинът Андрея Клобучар, който на 19-годишната възраст ще стане каплан на българската колония в Обешеньо, работил е там до 1864 г., като междувременно издава първия молитвеник на езика на банатските българи (1864, Сегед). След това той е бил духовен пастир на българите в Кенделто (у акад. Любомир Милетич Равник) и Карашова (и двете в комитата Крашо-Сьорен), в последното селище умира през 1877 г. Безспорно е, че българска среда на родното му място е предопределила цялото негово жизнено поприще, за това по-късно пак ще дам пример с Йожеф Рил (1839-1909), Имре Берец (1825-1866; роден в Обешеньо!) и други. В матрикулните книги на втория град на комитата, на Уйвидек (от 1920 г. Novi Sad в Югославия) е записано: „на 16 януари 1721 г. на 76-годишна възраст там е починал Деодат Маринович, инак наричан полковник Богдан”. От военния чин е явно, че тук става дума за онзи „Богдан”, тогава впрочем капитан, който заедно с Георги Пеячевич при Кутловица е предвождал българския отряд. Също така е безспорно: Богдан Маринов(ич) едва ли е бил сам при заселването си в града. Впрочем много от роднините на Богдан Маринов(ич) и други първенци от Чипровци са се установили в Петерварад (от 1920 г. Petrovaradin в Югославия), намиращ се срещу Уйвидек, но на другия, десен бряг на р. Дунав. В семейната хроника на рода Пеячевич, съхранявана от граф Юлиян Пеячевич (1833-1906; потомък на втория от всичко три клона на фамилията, наричан още нашицки по името на основното имение в Нашиц в комитат Верьоце (на унгарски Nasic, от 1920 г. Našice, сега в Хърватска), използвана от Евсебий Ферменджин, акад. Любомир Милетич и други, се осветляват някои важни моменти от установяването на - бих казал - късносредновековна българска аристокрация. Според извора в матрикулната книга на града на 27 юни 1717 г. в тамошната католическа църква Григор Маринов, родом от Чипровци, се венчава с Катарина, дъщеря на Матей Косовец, свидетели на акта били Барон Парчевич, Иван Маринович и други. Иван Маринович също се оженил в Петерварад половин година по-късно, на 23 януари 1718 г., един от кумовете му бил Георги Пеячевич. Самият Георги Пеячевич се венчава повторно пак в Петерварад (според данните на Иван Над от 1862 г. първата му съпруга е била Маргит [Маргарита] Парчевич). Втората е била Доминика Маринович, родена през 1686 г. в Чипровци и починала в Пожега през 1732 г.. Същевременно е запазено и едно писмо от 6 юли 1696 г., подписано поименно от мнозина българи, между тях е и капитан Деодат, акад. Любомир Милетич поставя въпроса доколко той е бил идентичен с този от рода Маринов(ич). Не изключвам родството, тъй като през 1860 г. споменатият Иван Над - на базата на грамота, предадена на съхранение в архива на комитат Унг през 1792 г. - сочи фамилията Марин(ов) от Караншебеш като получила дворянска грамота от император Леополд І Хабсбургски през 1668 г. Ако това е така, то родът Марин(ови) се е установил в унгарските земи с първата преселническа вълна и то в селище, където и тогава е имало много българи и явно е имал по-голяма или по-малка ръководна роля в унгарското общество. В хрониката на граф Юлиян Пеячевич впрочем се споменават и други, сродени с фамилията Парчевич семейства, Кнежевич, Черкич и други. Във връзка с втория род досега неспоменат унгарски източник е Стематографията на Андраш Лехоцки (1741-1813; Lehotzky András: Stemmatographia nobilium familarum regni Hugariae; praemissa est series choronologica quatuor statum et ordinum e diplomatibus eruta. I-II. Posonii, 1796-1798), в която той транскрибира рода като Черкицки (Cserkiczky) и отбелязва, че произхожда от България, заедно с този на Пеячевич, от селището Церка, вероятно българският вариант на последното е църква, което пък може да бъде отнесено към Черковица на р. Дунав при устието на Осъм в непосредствена близост до гр. Никопол, или от район с българско католическо население. Според посоченият унгарски източник фамилията е получила баронска титла през 1680 г. от император Леополд І Хабсбургски, т. е. осем години преди Чипровското въстание, което предполага дейна и ръководна роля както в обществено-политическата дейност на българските католици в международен аспект, насочена почти изключително срещу османската експанзия, така и в националноосвободителните борби на българския народ. Посочените дотук данни потвърждава и Иван Над през 1858 г., при него фамилията е вече Черкици, и добавя, че барон Михай Игнац Черкици (1709-1784) от 1760 г. е бил императорски комисар на провинциите Срем и Долна Славония. Не е имал мъжки наследници, така целият род с негова смърт отмира. След 1690 г. български общности се установяват още в Монощорсег и Сабадка ( от 1920 г. Bački Monoštor и Subotica в Югославия), тяхното заселване там в повечето от случаите има временен характер, тъй като непрекъснатите войни принуждават мнозинството да продължи миграцията си на север и северозапад. Обобщено за българските преселници в комитата Бач-Бодрог би могло да се каже, че този регион е „крайна спирка” предимно за посочените ръководители на Чипровското въстание и водещите български католици (както и комитатът Верьоце), а още и служи като своебразна транзитна станция за останалите български бежанци в тяхното търсене на нова стряха и препитание. Комитатът Бестерце-Насод е бил един от най-източните и е граничил с Буковина. Две са селищата, в които се установяват български семейства, Вермеш и (Сас)Бонгард (от 1920 г. Vermeş и Bungard в Румъния; у акад. Любомир Милетич последното Баумгартен или Бунгард). Установяването в тях е станало след 1690 г., по-голямо внимание заслужава второто по две причини. След последната чумна епидемия от 1755/1756 г. Сас(Бонгард) обезлюдял напълно, независимо от обстоятелството, че е разположен само на 5 км южно от Надсебен (а може и поради това „паузата” е била така дълга). Новото заселване в него започва в началото на 40-те години на ХІХ в., заедно с унгарците и швабите в него пристигат и част от многократно споменаваните чергедски българи, с които впрочем се среща и акад. Любомир Милетич на 24 септември 1895 г. Комитатът Бихар със своите 10.961 км2 е бил един от най-големите от намиращите се източно от р. Тиса. Въпреки своебразното му „вътрешно” разположение (обграден от други седем комитата) не се е радвал на особено предпочитание сред българите от втората преселническа вълна, относително изключение прави административният му център Надварад (от 1920 г. Oradea в Румъния). Два основни фактора характиризират установяването на българските преселници в него: последните са се прехранвали почти изцяло от земеделие и риболов и всички те се заселват в региона след голямата чумна епидемия в следните селища: Белкираймезьо (1744), Бихар (около 1740), Бихарсентянош (около 1740) и Бихарфенвеш, от 1920 г. Kraiva, Biharia, Sîntion и Brădet в Румъния. Отделно следва да се споменат Рожафалва (от 1920 г. Fonău в Румъния) и Надварад, в първото, впрочем село, първите български „принудителни” заселници са били онези военнопленници от нахлуването на херцог Ищван в България през 1266 г., споменавани няколкократно като чергедски. Сто години по-късно, след 1365 г.в селището също се установяват няколко католически български семейства, а последвалите ги от втората вълна пристигат след чумната епидемия. Установилите се в град Надаварад българи почти без изключение са се занимавали с търговия, за разлика от останалите си сънародници обаче те са продавали главно овце и домашните птици. В комитата Брашо българските преселници са били съсредоточени масово в административния център град Брашо (от 1920 г. Braşov в Румъния), не би била преувеличена констатацията, че в това населено място българското присъствие е било подчертано и най-дълго, има може би едни от най-богатите традиции. Първите преселници преобладаващо са били новопокръстени католици от Североизточна България, в Брашов те се появяват около 1393 г. (след падането на Търново), за значителния им брой свидетелства фактът, че те основават цяло предградие, наричано и днес от унгарците ‘Болгарсьог’ (‘bolgárszög’; първата съставка ‘bolgár’ е прилагателното ‘български’, втората ‘szög’, имаща днес основното значение на ‘ъгъл’, тогава е била употребявана още и като ‘кът’, ‘остров’, т.е. преводът на наименованието би бил ‘Български кът’ или ‘Български остров’). Предградието започва от центъра на града в западна посока с протежение 4 км по склоновете на хълмовете между двата потока Кьосюрьош ш Кукова. И до днес повечето от тесните му стръмни улички са запазени, първите българи неслучайно се установяват на това място, тъй като основното им занатие е било земеделието. Сънародниците им от втората вълна се заселват на няколко „ешалона”, първият е непосредствено след Чипровското въстание (1688-1690), вторият и третият пристигат след чумните епидемии от 1718/1719 и 1755/1756 г. Главното занятие на установилите в града българи е било търговията, тъй като в Брашо се е концентрирал стопанският и културен живот на цяла Югоизточна Трансилвания. Условията благоприятстват и по друга причина: населението на града, тогава около 30 хиляди, се е разпределяло „по равно” между маджари, т. нар. шваби (например значителен е бил филиалът и дейността на дружеството им Siebenbürgischer Karpathenverein) и власи. Успоредно с казаното броят на източноправославните в комитата (31.579) е бил четири пъти по-голям от този на католиците. Посочените етносен и вероизповеден състави и търпимост обясняват две неща: създаването и функционирането на българското училище (после превърнато в румънско) и непрекъснато пристигащите там по-късно български, вече източноправославни търговци. Като пример би могло да се даде Велчо Атанасов-Джамджията (1778-1835), който като търговец най-напред в Брашо, а сетне в Пеща, преди завръщането си в Търново през 1825 г., именно в тези два града събира нужните средства, за да организира прочутата си Велчова завера (1835). В комитата Верьоце селищата с български преселници от втората вълна са две, Верьоце и Есек (от 1920 г. Vitrovica и Osijek в Югославия). Първото е свързано преди всичко с рода на Пеячевич, в него е едно от именията, дарявани на фамилията от Хабсбургите за участието й в антиосманските войни. Унгарските извори и литература още от началото на ХІХ в. споменава замъка на Пеячевичи в селището като най-голямата забележителност на Верьоце. Впрочем основното и най-голямо имение на рода е било в Нашице (сега Našice в Хърватска), също в комитат Верьоце. И двете селища са в региона, обособен от Хабсбургите като Славония-Хърватско и именно това обстоятелство е накарало мнозина унгарски учени-историци да считат, че родът Пеячевич има хърватски произход, макар и Иван Над, един от най-авторитетните унгарски стематографи да сочи същият за неизвестен (1862). Едва през 1989 г. Янош Гуденус и Ласло Сирмаи изясниха българския произход на фамилията (естествено, с последвалото похъртватстване) и същевременно датират благородническата дворянска титла на рода към 1369 г., предполагащо несъмнена връзка с извършеното от крал Людовик І Анжуйски насилственото покатоличване на населението от Североизточна България и ролята на фамилията в този процес. Не е излишно да се спомене, че след реорганизацията на административното деление на Славония-Хърватско от 1886 г. главен губернатор на комитата Верьоце до 1901 г. е бил онзи граф Тивадар Пеячевич (1855-1928), който по-късно ще бъде бан на Славония-Хърватско (1913) и министър без портфейл също на Славония-Хърватско (1913). В Есек през 1725 г. - с изключение на две фамилии, на Адамович и Биричич - отсяда онази колония от български търговци, всички от Чипровци, която преди това, през 1691 г.се е установила в град Пейч в днешните унгарски земи, в който работи като висш духовен сановник и Яков Пеячевич, но за това ще стане дума по-нататък. В комитата Зойом българска общност от втората преселническа вълна се заселва само в едно селище, във Фехервиз (Fehérvíz, среща се още като Herencsvölgy, сега Hriňova в Словакия), това е всъщност и една от най-северните точки на историческите унгарски земи, което и обяснява тамошното слабо българско присъствие. Втората причина за последното е, че районът е изключително планински и трудно проходим, т. е. не е благоприятствал нито за земеделие, нито за търговия. В комитата Кишкюкюльо (названието е дадено от реката Кюкюльо) селище с българска общност също е било едно, това е Надчергед (от 1920 г. Cerghid в Румъния). Според редица унгарски учени, между които Армин Вамбери и Янош Мелих, името на тази и една друга административна единица (Надкюкюльо, т.е. Голямо Кюкюльо, докато първото е Малко Кюкюльо), както и на реката има тюркско-български произход, тогавашната маджарска дума ‘küküllő’ в днешния унгарски език е ‘kökény’, ‘tövisfa’ (на латински Prunus spinosa), т. е. ‘трънка’, растение, изпозвано от векове и като билка. Румънското название на реката Tîrnava е всъщност славянският еквивалент на тюркско-българската дума. В Надчергед най-напред, през 1268-1270 г. биват закрепостени споминаваните т. нар. чергедски българи, български семейства от втората преселническа вълна се заселват там през 1721-1723 г. В комитата Колож българска общност е имало само в административния център град Коложвар (от 1920 г. Cluj-Napoca в Румъния), разположен на двата бряга на р. Самош (на румънски Someş). Основното препитание там е било земеделието и говедовъдството, през втората половина на ХІХ в. броят на българите, а още по-точно на лицата от български произход е бил около 120-130, точни статистически данни не са достигнали до нас. Официално е посочено, че тогава от цялото население на града 84 % са били унгарци, останалите етносни групи 16 %, като от последните общо 96,8 % са говорили и унгарски, което предполага и разгърната асимилация. По броя на селищата с български преселници, всичко 26, окръг Крашо-Сьорен в Банат се „класира” на трето място. Отбелязах, че в това предопределяща роля са играли не само конкретните последствия от войните на Хабсбургите срещу Османската империя, но и създадените там от българите традиции и техният осмовековен контуинитет до Чипровското въстание, преминал през два етапа до посоченото събитие. Територията и на значително по-късно създадения комитат Крашо-Сьорен е била присъединена към българската държава по времето на хан Крум, а „отвоюването” й от маджарите - благодарение на техните хроники - може да се датира съвсем точно, това става през 1029 г. (когато загива Айтон [Ахтум, Охтум]), което обаче не е равнозначно с ликвидирането на българското присъствие не само в посочения комитат, но и в целия Банат, тъй като там остават хиляди и хиляди българи, към които през втората половина на ХІV в. ще се присъединят и нови. Би могло да се каже, че посочената година бележи единствено края на първия етап от последното, в случая е по-важно да се „декодират” събитията около посочената година. Тогава по разпореждане на маджарския крал Ищван І вождът Чанад (в българската историография Ханадин) се отправя на поход срещу Айтон (Ахтум, Охтум), с войската си преминава през р. Тиса при Тьорьокканижа (от 1920 г. Novi Kneževac В Югославия) и се установява на лагер на хълма при селището Оросламош (от 1920 г. Banatsko Aranđelovo в Югославия), там дава обет, че ако победи противника си, то на това място ще построи манастир, което по-късно и прави. Още същата нощ, когато според легендата един лъв го е събудил, повежда войската си в настъпление и на равнината при селището Надьос (от 1920 г. Tomnatic в Румъния) разбива Айтон (Ахтум, Охтум) и лично той отсича главата на последния. В очите на крал Ищван І главната „вина” на българския болярин е била, че е оказвал подкрепа на сепаристичните стремежи и борби на унгарския вожд Копан (в българската историография Купан) и вожда Дюла (Дуло) ІІ. Правеното тук отстъпление е важно, защото събитията са тясно свързани не само с българското присъствие в историческите унгарски земи, но и с българската история и българо-маджарските отношения през разглеждания период. По и след времето на цар Самуил българският болярин Айтон (Ахтум, Охтум) е бил последният управител и владетел на тогавашните български земи по долното течение на р. Марош (Муреш), включващи и значителна част от Банат. Титлата, длъжността и именията, както и резиденцията във Видин той наследява от баща си Глад. Събраните от унгарския археолог акад. Тивадар Ортваи (1843-1916) през ХІХ в. извори категорично сочат 1029 г. като дата на загиването на Айтон (Ахтум, Охтум), което означава, че управляваният и владяният от последния северозападен регион на България е просъществувал самостоятелно още 15 години след падането на страната под византийско иго, а краят му е присъединяването му към унгарската държава. От посочените извори споменатата година на гибелта на българския болярин получава няколкократно потвърждение, например със свидетелствата, че крал Ищван І предприема решителни военни действия срещу Айтон (Ахтум, Охтум) едва след смъртта на византийския император Константин VІІІ, последвала на 11 ноември 1028 г., т. е тогава, когато се е изключвала възможността за една евентуална византийска подкрепа на местния български управител. „Търпимостта” на ромейския двор към последния се обяснява преди всичко със следното: Айтон (Ахтум, Охтум) ревностно е разпространявал православието в земите си и цяла Трансилвания, строял е църкви и манастири, благодарение на това влиянието на източната църква в Унгария оставя следи до самото начало на ХІV в. В тази връзка неизбежно е споменаването на манастира „Свети Йоан Кръстител” в Марошвар, построен от българския болярин, тъй като има всички основания да се предполага, че негови монаси малко преди или след 1000 г. учредяват женския метох във Веспремвьолд (днес в града Веспрем), в тази обител намират стряха както овдовялата през 997 г. съпруга на княз Геза, прабългарката Шаролт, дъщеря на Дюла (Дуло) І и изповядваща източната религия, така и една от дъщерите й, чиято съдба е едновременно и сеизмограф на трусовете във влошаването на тогавашните българо-маджарски отношения. Тя е била омъжена за Гаврил Радомир, за сина на цар Самуил, който обаче - според летописите заради ласките на изключително красивата ромейка Ирина - връща вече бременната унгарска принцеса в родината й. От този брак се ражда онзи Петър Делян, най-вероятно в споменатия женски метох, който през 1040-1041 г. организира и предвожда най-голямото въстание за освобождение от византийско иго. Повече от необходимо е още да се идентифицира селището Марошвар (Marosvár) и днешното му местонахождение, тъй като от една страна в българската историография то фигурира като Морисена с неправилното му „осъвременяване” като Ченад, а от друга поради честата смяна на имената. Поселението е съществувало още от римско време, но следва да се търси като Урбс Морисена (Urbs Morisena), независимо че първата крепост там изгражда именно Айтон (Ахтум, Охтум). При т. нар. завоюване на родината маджарите го наричат Марошвар, но това има едва ли не „еднодневен” живот. След победата на Чанад (Ханадин) над българския болярин крал Ищван І не само го преименува в чест на победителя, но в „отвоюваните” земи създава и нов комитат под същото име и за негов пръв жупан назначава Чанад (Ханадин). В случая следва да се уточни както селището, така и административната единица. С името Чанад, респективно вариантите му днес съществуват 5 селища, две от които в Унгария и три в Румъния. На мястото на някогашния Марошвар сега ще намерим селото Мадярчанад (Magyarcsanád) в Унгария, имащо едва 2.500 жители и отстоящо на 9 км както от град Мако, така и от унгаро-румънската граница (погрешно „се слага” на брега на р. Марош, отдалечено е от нея на около километър). То също не е избегнало споменаваната първа чумна епидемия , обезлюдила го напълно, второто му заселяване - в преобладаващо мнозинство със сърби и румънци - става след това, дело на последните е и построената през 1808 г. православна църква. Комитат Чанад от 1920 г., т.е. от подписването на Трианонския договор - макар и останал в днешните унгарски земи - не съществува (административен център е бил днешният град Мако), изцяло е включен в границите на комитат Чонград с административен център Сегед. Направената тук „историческа екскурзия” във възможно най-кратката й форма е повече от наложителна като една от изходните точки за анализите на действителното (и непрекъснато) единадесетвековно българско присъствие в Банат и Трансилвания. Както отбелязва акад. Тивадар Ортваи, крал Ищван І „обаче не унищожи народа на Айтон, даже му остави голяма част от владяните от него земи. За последен път в грамотите народът на Айтон се споменава през 1352 г., а споменът за Айтон се съхранява до 1329 г. в името на манастира „Айтон”, намиращ се на границата между комитатите Чанад и Арад”. Би могло да се добави: преселваните от крал Людовик І Анжуйски новопокръстени български католици за пръв път се появяват в Банат, а в неговите рамки и в комитата Крашо-Сьорен през 1365 г., те създават такива общности, които с помощта и под ръководството на българската францисканска кустодия, а по-късно провинция и изградените институции, на практика създават и условията за приемането и адаптирането на втората българска преселническа вълна. Разглеждането на селищата в комитат Крашо-Сьорен правя на две групи, в първата са игралите съществена роля в живота на българските преселници, а във втората - по-малко значимите, но и при двете следвам алфавитния порядък. Този подход всъщност ражда и закономерната случайност на първо място да се постави Караншебеш (от 1920 г. Caransebeş в Румъния), едно от населените места с най-богати традиции и почти непрекъснато българско присъствие. От друга страна многобройните новооткрити извори съдействат за категоричното доказване на обстоятелството, че българи се установяват не само с първата, но и с втората преселническа вълна, а тези от първата (т. нар. крашованци или крашовански българи) далече не са имали хърватски генезис. Бих започнал с цитат от досега непубликуваната част от многократно споменаваната Алвинцка хроника на Блазиус Клайнер: „През 1455 г. Свети Йоан Капистран [Капестрано - б. а.] удостои с неоценимото си присъствие нашия манастир в Караншебеш [францискански - б. а.], обаче не в същата сграда, която обитаваме понастоящем, а в друга, намираща се през една улица, близо до сегашната, чиито развалини личаха и в наше време [Света Мария Нигра, в новоизградения е запазен печатът му със същия надпис -б. а.].Ето как може да се потвърди това: близо до Караншебеш е разположено селото Тинкова [от 1920 г. Tincova в Румъния - Ал. Г.], което някога е било не само наследствено, но и изконно владение на семейство Мачкаши, така че този прочут, съхранил се до днес род Мачкаши [тази фамилия, изведена от рекичката до владението, последният ползва от 1411 г., преди това е Щруза с първи данни от 1360 г. -б. а.] си служи подобно на магнатите с фамилията де Тинкова, въпреки че опустошенията на мохамеданите от 1568 г. накарали всичко живо да се пресели от Банат в Трансилвания [По силата на сключения на 17 февруари с. г. в Одрин мирен договор между представителите на император Максимилиян І Хабсбургски (1564-†1576) и султан Селим ІІ (1566-†1574) Банат е включен в пределите на Османската империя, а Трансилвания запазва относителната си самостоятелност -б. а.]. Свети Йоан Капистран направи един далечен прадед на това бележито семейство - Якаб Мачкаши, господар на Тинкова [за да се избегнат недарозуменията: именно последният приема бъдещия светец през 1455 г., но тъй като тази част от Алницката хроника е писана през 1675 г. се говори за далечен прадед на рода - б. а.] - почетен член на ордена [монашеския на францисканците -б. а.] и сключи с него за това т. нар. филиация, чийто оригинал се пази и до днес у прочутия генерал от кавалерията Фаркаш [в латинския оригинал с немския еквивалент Волфганг - б. а.] Мачкаши де Тинкова”… Потомка на този род в наши дни е художничката Изолда Мачкаши, имала изложба и в България. Блазиус Клайнер сочи: оригиналът на филиацията е издаден на рода Мачкаши именно в българския францискански манастир в Караншебеш, което според него се доказва от последното изречение на Йоан Капистран в документа: „Издадено в нашето място Шебеш на 30 октомври 1455 г.” Впрочем в Алвинцката хроника е даден пълният текст на последния, след което авторът отбелязва, че населеното място „без съмнение е най-близко до Тинкова и до господаря Якаб Мачкаши”. Твърдението е малко пресилено, защото имението на Мачкаши е било на половината път между Лугош и Караншебеш, на около 22 км от всяко едно от тях. Във връзка с тук разглежданото населено място съществено е онова, което казва по-нататък Блазиус Клайнер: „Освен това Караншебеш в днешно време бива наричан от живущия в Банат влашки народ често пъти просто Шебеш, по-образованите го наричат Караншебеш било затова, че в р. Шебеш се влива друга река Каран, било затова, че преди е бил наричан Керишебеш, а може би или да се разграничи от друг намиращ се в Трансилвания саксонски град, който на унгарски се нарича Сасшебеш [Százssebes - б. а.], а на немски Мюленбах [Mühlenbach - б. а.]”. Последното в превод е ‘воденичен поток’, а що се отнася до сходни селищни наименования като пример биха могли още да се дадат Кьорьошшебеш, Рабашебеш (Kőrössebes, Rábasebes) и др. Необходимо е да се допълни: роденият в южноиталианския град Капестрано (1386) и починалият във францисканския манастир в Уйлак-Илок (сега Ilok в Хърватска) на 23 октомври 1456 г. (месец след смъртта на Янош Хуняди и два след победата му над турците при Белград; впрочем монахът е бил негов помощник) странстващ проповедник Йоан Капистран (1386-1456; Капестрано; канонизиран за светец през 1690 г.) прави обиколка в Европа и Унгария за вербуване на бойци и организиране на антиосмански походи, това е целта и на посещението в Караншебеш. Последното от своя страна е едно от многобройните свидетелства за постоянното участие на българските католици от Банат и Трансилвания - независимо от крайния изход и шансове - в националоосвободителните борби на българския народ срещу османските поробители. Съдбата на българските преселници и от двете вълни и в комитата Крашо-Сьорен, както в Банат и Трансилвания, е заредена с много превратности и злощастия. През 1695 г., седем години след Чипровското въстание, установилите се там българи, най-сетне намерили относително спокойствие с надеждата за уютна стряха, са подложени на ново изпитание. На 21 септември при Лугош 40-хилядната османска армия, под предводителството на султан Мустафа ІІ, имаща петорно преимущество, разбива и подлага на сеч императорската войска под командването на 45 годишния ген.-майор Фридрих Амброс Ветерани (задачата й е била отбраната на Трансилвания!), който и сам загива в петчасовото сражение. Така турците превземат Лугош и влизат и в оставения без каквото и да е защита Караншебеш, всъщност и тилова база на австрийците. Както отбелязва Блазиус Клайнер „смятало се е, че дори развалините на нашия древен манастир се оголили още повече. Името на манастира било Света Мария Нигра. Днес в манастира в Караншебеш се пази един щемпел с надпис Печат на манастира в Караншебеш Света Мария Нигра”. След излизането на османските войски в селището отново влезли императорските, придружили ги йезуитите, които искали да се възползват от случая и се заселят там, а още и да обсебят францисканския манастир и черква. Опитът бил осуетен от предстоятеля на провинцията чипровчанина Маркус Пеячевич чрез подписано на 25 юли 1696 г. от местните нотабили удостоверение и някой си отец Георги (за него дори и в хрониките на францисканците липсват каквито и е данни!). На относителното спокойствие в селището не повлияло особено дори и обстоятелството, че съгласно Карловацкия мирен договор (1699) то отново било включено в границите на Османската империя. Връщането му към Хабсбургската монархия станало по силата на Пожаревацкия мирен договор (1718), на следната година умрял тамошният францискански свещеник-капелан, но поради чумната епидемия - по свидетелството на Блазиус Клайнер - „определеният за Караншебеш свещеник не бил допуснат в Банат и нашата резиденция се обитавала от църковния енориаш [господин Петрин, както е видно от молбата на новия провинциален предстоятел Блазиус Маринович - Ал. Г.].” След „отслабването на чумата през 1720 г. провинциалният отец на име Блазиус Маринович най-сетне влязъл в Банат” и именно той през 1726 г. се обръща със „смирена молба” към военния комендант на Трансилвания маршал граф Клавдий Флоримунд Мерци (1666-1734) за уреждане на въпроса, който впрочем и бива решен. Успоредно с това броят на францисканците в Караншебеш се увеличил и както отбелязва Блазиус Клайнер „започнали да замислят нова църква на мястото на скромния параклис (какъвто са могли да имат под властта на османците). След набавянето на материалите и събирането на даренията строителството й започнало, след което подхванали и изграждането на нов манастир. Църквата била осветена на 8 октомври 1733 г.”. Безбурието в Караншебеш обаче и този път е било кратко, на 11 юли 1737 г. император Карл VІ (Карой ІІІ) започва поредната си, този път двегодишна, но неуспешна война срещу Османската империя. В Банат и Трансилвания турците нахлуват през следващата година, последвалите събития Блазиус Клайнер описва така: „... след загубата на Влахия и Мехадия, преди още турчинът да се е насочил към Караншебеш, власите запалили още новата църква и резиденция, изтръгнали с извънмерна сила железата, които поддържали аркадата на храма и с нейното сгромолясване се оголила скритата съкровищница, разграбили църковните съкровища и за да не отстъпят нищо на турската злоба, влезли и в криптата, извадили тялото на скоро погребан брат и го поставили на по-горен перваз на прозорец, за да бъде на показ пред искащите да видят лицето на францисканеца”. Това всъщност е и обяснението на съобщението на акад. Любомир Милетич, че през 1738 г. българи, установили се в Мехадия, Караншебеш, Рекаш и Темешвар се отправят за Винга и Обешеньо, като 60 семейства се заселват в първото селище и също толкова във второто. Естествено, българи и францисканците им монаси останали - и то не малко - и в Караншебеш, почти веднага след Белградския мирен договор (1739), както училището (споменато за пръв път през 1643 г.), така и храмът и резиденцията били възстановени, като последната през 1751 г. прераснала в манастир. В селището били възобновени и т. нар. обикновени пазари, с това название са се определяли тържищата в такива населени места, където не е имало митническа къща (Mauthaus), каквато например - поради дадените императорски привилегии - е функционирала във Винга (всичко фиксирано в 8 § на прерогативите). В много от изворите често, а в някои от изследванията на места се среща и свързаната с Караншебеш фамилия Маринов с варианти на Марин и Маринович.С повече и сигурни извори и данни може да се проследи само биографията на Илия Маринов, на първия българин по произход сердакийски (софийски) католически епископ, според Константин Иречек имащ болярско потекло. И тук отново се налагат корекции, преди всичко по отношение на неговия предшественик Петър (Петрус) Солинат (в латинските извори Злоютруич, т. е. фамилното име, както е бил записан при раждането му през 1565 г.) и смъртта на последния, настъпила не през 1621 г. (съгласно немалко изследвания), а на 4 април 1623 г., така Илия Маринов бива ръкоположен за епископ не през 1624 г., а година по-рано. Свързващото звено между двамата на практика е Чипровци: по тактически съображения босненският францисканец е избрал за седалище на епископията си не София, а Чипровци, родното място на Илия Маринов. Последният е е роден през 1577 г., на 27 години - след завършване на Климентинския колеж и правни науки в Рим (изпратен там от Петър Солинат) - става католически свещеник в Чипровци. Всъщност именно по това време родът Маринови започва да играе водеща роля сред тамошните български католици. Споменатият вече полковник Богдан Маринов (-вич), по време на Чипровското въстание капитан от австрийската армия, починал в Уйвидек (16 януари 1721 г.) също е роден в Чипровци ппрез 1644 г. Изворите сочат: един трети със същата фамилия от споменатото селище, Павел Маринов(-вич) или Паоло Марини, бива изпратен от местната община във Ватикана като нотабил (градски първенец), за да запознае конгрегацията с положението в България, с назряващото въстание и сондира възможностите за помощ отвън. Настина досега доказателства за родство между изброените не са открити, но Чипровци не е било толкова голямо селище, за да се изключи повече от вероятното роднинство. Не са малко основанията да се предполага, че клон от рода Маринови се установява в Караншебеш (и това е връзката му с тук разглежданото селище), вероятно с първата преселническа вълна или след нея, но преди втората, там той също е имал водеща роля, тъй като през 1668 г., т.е. двадесет години преди Чипровското въстание, Петър и синовете му Петър, Стефан (Ищван) и Павел (Пал) получават от император Леоподолд І Хабсбургски дворянска грамота с право както на собствен герб, така и на благородническия префикс ‘караншебешки’. Последното може да се счете и като косвено доказателство за посоченото от Константин Иречек болярско потекло. Крашовар (Крашова; от 1920 г. Caraşova в Румъния; у акад. Любомир Милетич се среща и като Карашово) е от онези девет селища в т. нар. от проф. Геза Цирбус крашовански район, в които са се установили българи и от първата преселническа вълна (разгледани вече във втора глава), останалите са: Визеш (Водник), Кенделто (Рафник, Равник), Кишкрашо (Лупак), Крашоалмаш (Ябълча), Крашочьоргьо (Клокотич) и Нермед (от 1920 г. Vodnic, Rafnic, Lupac, Iabelcea, Clocotici и Nermed в Румъния) , всички в околия Решица, съседна на Караншебешката (в унгарски Resicabánya, от 1920 г. Reşita в Румъния), а още Кирайкеде (Кьонигсгнаде) и Надсурдук (от 1920 г. Tirol и Surducu Mare в Румъния) в съседната околия, Бокшанбаня (в унгарски Boksánybánya, от 1920 г.Bocşa в Румъния). Последните две липсват у акад. Любомир Милетич, не винаги фигурират и в публикациите на проф. Геза Цирбус. Предполагам поради посоченото административно деление. Приликите във всички области и свързващото между тях са така много, че смятам за целесъобразно тяхното съвкупно разглеждане. Установяването на българските преселници на практика се разгръща от 1740 г., т е. след Белградския мирен договор, а като център на този „букет” от селища се оформя Крашовар (Крашова), така е било и след първата преселническа вълна, само в него са функционирали църква, манастир и училище, последното с първи сведения също от 1643 г. Едно друго от тях, Кенделто (Рафник, Равник) би следвало да се спомене отделно поради това, че издалият първия молитвеник на „илирийски” български език, хърватският францисканец Андрея Клобучар (за когото вече стана дума) от 8 юни 1845 г. е бил поканен за капелан в Обешеньо комитат Торонтал (Стар Бешенов, превод на унгарското Óbesenyő; от 1920 г. Dudeştii Vechi в Румъния), след 19 години бива преместен в Кенделто, а накрая в Крашовар (Крашова), където умира през 1877 г. Във връзка с посочените селища и т. нар. крашовански регион незатихващият спор е двупосочен: българи ли са били преселниците от първата вълна (времето на заселването им не се дискутира, това е след 1365 г.) и има ли там заселници от втората вълна? Бих започнал с акад. Любомир Милетич, който през лятото на 1898 г. прави повторно посещение в Банат и по неговите думи „...и в крашовските гори, и посетих главното село Крашова, гдето в кратко време можах да се упътя по всички въпроси, които ме интересуваха. За резултатите от това посещение ще реферувам по-подробно на друго място, а тук ще кажа само, че тоз път окончателно се уверих в това, което и по-преди бях казал за крашованите (вж. Бълг. Преглед, год. ІІІ, кн. ІІ, с. 87), а именно че те откъм езика са сърбохървати и че нямат нищо общо с българските колонисти в Банат освен католишкото вероизповедание. Фактът, че те са имали по-преди, както имат и днес, свещеници и учители, родом банатски българи, се дължи просто на обстоятелството, че крашованите нямат свои хора за тия звания, а пък българските свещеници и учители като католици, и при туй неотколе добре подготвени по „илирийски” език, който и сега владее в крашованските училища, са били най-сгодните кандидати за свещеници и учители в крашованските села. В Крашова и сега е главен свещеник („декан”) винганският българин Делин”. В случая коректността удължи цитата, той впрочем е и един от изходните. На въпроса как езикът може наистина да бъде меродавно мерило, мисля, най-добре отговаря проф. Боян Пенев (1882-1928) в І том на История на новата българска литература: „Всъщност този език не е бил чист сърбо-хърватски, понеже е съдържал значителни елементи от народната българска реч; самата практика е заставила католишките проповедници и учители в България да си служат с език, достъпен и разбран за широката маса - в своята учителска и книжовна практика те са се виждали принудени да изоставят всички онези изрази и обрати на хърватската реч, които са били неясни за българите. Обаче като проповедници те са си служили, както казах, винаги с живата българска реч - религиозната проповед винаги се е извършвала на говоримия народен език. Значи трябва да се прави разлика между писмения и говоримия език на българските католици - сърбо-хърватски елемент е съдържал само техният писмен език, а говоримият език на нашите католици е бил чисто български”. Такава разлика обаче не се е правила и от самите български католически дейци, както отбеляза и Никола Милев още през 1914 г. в Католишката пропаганда в България през ХVІІ век: те винаги са отъждествявали литературния български език с хърватския и винаги са говорили за „славянски или илирийски” и този език са наричали „nostra linqua” (роден, отечествен език). Това показва, че не е е правило разлика между литературен български език и славянски, специално хърватски език. Естествено е, че констатациите на проф. Боян Пенев и Никола Милев (1881-1925) следва да бъдат отнесени и до българите католици от първата и втората българска преселническа вълна. Те подсказват и друго: ако водещите български католици не са правили въпросната разлика, то как биха могли да сторят това унгарците? Не бива да се забравя и друго - акад. Любомир Милетич пише за българските преселници в т. нар. крашовански район, а още по-точно отрича техния български генезис почти пет столетия след заселването им там. За част от тях, мисля, относително точен е изводът на проф. Геза Цирбус: „Нашето мнение е, че днешните крашовани не могат да се смятат за българи, за власи, те не са и сърби, а са своебразен конгломерат от трите етносни елемента, формиран от мисионерската [католическа -б. а.] дейност в хомогонен тип”. В такива случаи асимилацията в по-голяма или по-малка степен е била естествена и неизбежна, но в Банат и Трансилвания - поради разнородния етносен състав - тя е гравитирала не само към унгарската нация. За всичко това обаче - както е видно - са били необходими пет столетия. Унгарските извори са категорични за заселването на българи в региона след 1365 г. (част от тях споменах), едно по-късно частично изменение в етносния характер не е в състояние да промени историческите факти от дадена епоха. Позицията за слагане на знак за равенство между българския литературен език и сръбския, в частност хърватския и от страна на водещите български католици своебразно е „замъглявала” и вижданията, становищата на унгарските изследователи на темата. Бих си позволил един по-дълъг цитат от проф. Геза Цирбус, защото - струва ми се - той е най-пластична илюстрация на казаното: „Как сръбският език е изтласкал българския е дотолкова нерешен въпрос, че и аз сам бих могъл да отговоря с предположения. От досега казаното беше видно, че населението на крашованските села от началото на ХV в. бе влашко и българско, а от началото на ХVІІ в. католическото духовенство с голямо старание се захвана да го католизира [констатацията се отнася до власите, а не до българите, които - макар и новопокръстени - пристигат на новото си местоживеене като католици -б. а.]. Вероятно е мисионерите, имащи предимно хърватославонски произход, да са употребявали сръбскохърватския диалект [Така е в оригинала -б. а.] в църквите и училищата, както това и сега е модно в българските енории. Български теолози едва е имало в Чанадското епископство, затова енорийските свещеници са прибягвали до помощта на сърбохърватския, който вярващите без затруднения са разбирали, тъй като българският език не се различава особено от сърбохърватския. С една дума може да предположим, че църковният език бавно се е просмуквал и в семействата и е измествал българския от древното му място. Вероятно е и друго: заселилите се в последно време т. нар. климентинци [за тези католици по-нататък, при заселниците в крашованския регион – б. а.] и албанци бяха от сръбските погранични райони, т. е. бяха посръбчени българи, защото албански българи няма, а с прилагателното „албански” някои желаят да определят живущите в западните краища на Балканския полустров; вероятно донесеният от тях диалект се е разпространил и в седемте крашовански села”. Причината за относителното удължаване и на този цитат е, че във втората му част ясно се вижда до какъв „хаос” може да доведе слагането на знак на равенство между български, „илирийски” и сърбохърватски, доколко малко и поради това и несигурни са изворите, стигнали до нас. Същевременно казаното подсказва и единствения възможен извод, направен вече и във втора глава: заселилите се във въпросния регион след 1365 г. най-напред по разпореждане на крал Людовик І Анжуйски са могли да бъдат само новопокръстени български католици, преселението им достига кулминацията си след падането на Търново (1393), битката при Никопол (25 септември 1396 г.) и превземането на Видин (1396), вероятно те са били придружавани и от източноправославни българи, но значително по-малко по брой. Фактът, че в течение на повече от десетилетие през средата на ХVІІІ в. чанадски епископ е бил българският католик Никола Станиславов(-вич), неизбежно диктува едно макар и бегло жалониране на историята на Чанадската епископия, защото на нейна база може да се прецени реално престижът на висшия духовен сановник, изразеното към него уважение. Още повече, че злощастията на диоцеза се споделят и от двете български преселнически вълни. В Унгария включващата и т. нар. крашовански регион Чанадската епископия е една от най-старите, създадена е около 1030 г. от крал Ищван І с компетенция за 5 комитата, Арад, Крашо-Сьорен, Темеш, Торонтал и Чанад. Последвалите исторически събития я подлагат на многобройни и тежки превратности. Нейното повторно възстановяване с всичко 258 енории - след около вековно редуциране и прекъсване - е могло да се започне едва след освобождаването на Банат и Трансилвания от османците, което по време съвпада с епископството на Никола Станиславов(-вич) през 1739-1750 г., имащ в последното безспорно големи заслуги. Най-напред седалището й е било в Марошвар (Чанад, Мадярчанад), през 1702-1738 г. - именно поради войните на Хабсбургите срещу Османската империя - е било в Сегед, а оттогава до 1923 г. в Темешвар (от 1920 г. Timişora в Румъния). Съгласно Трианонския договор от 4 юни 1920 г. 160 енории остават на румънска, 65 на югославска (до 3 октомври 1929 г. Сърбо-хървато-словенско кралство) територия, по тази причина от останалите в Унгария 33 енории е създадена нова Чанадска епископия под субрдинацията на ръкоположения през 1911 г. за темешварски епископ Дюла Глатфелдер, а за седалище отново е определен гр. Сегед. Във връзка с рода Станиславов, утвърдил се в католическите и други документи в Унгария като Станиславич (Stanislavich), интересни са наблюденията и заключенията на акад. Любомир Милетич, несъмнено пораждащи размишления и днес. Според българския учен малко от съвременниците или участниците в Чипровското въстание са оставили подробни сведения за събитието (наистина е така), като относително най-пълното дава Миклош (Николай) Шмит (1707-1767), доктор на филологическите и теологическите науки, „който е писал съчинението си [Schmitth Miklós: Imperatores ittomanici a capta Constantinapoli, cum epitome principum turkanum. 9 partes. Tirnavae, 1747-1752. Второ издание в два тома пак там, 1760-1761. - б. а.] 60 години подир това и е имал възможност да разпитва някои наши емигранти католици в Унгария, преимуществено от семейството Пеячевич [„Афититетът” към последния род е безспорен и при Евсебий Ферменджин, за това по-натътък. -б. а.]. Последното обстоятелство може би е причина, че у него се споменуват като главни водители на въстанието само Георги Пеячевич и Богдан (Маринович?), докато другите източници, напротив, за тези съвсем мълчат. Именно между документите, които са печатани в края на тази статия, има две свидетелства от наши католици, избягали във Влашко (вж. ХІV и ХV) [Става дума за рапорт за състоянието в окупираните земи Австрийска Влахия и свидетелство на видни български католици, че Иван Станиславов(-вич) е взел най-дейно участие в Чипровското въстание именно в сражението при Кутловица и неговото семейство е пострадало от турските зверства най-много, като е загубило осем души. - б. а.], в които се твърди, че в сражението при Кутловица са се борили като водители Иван и Михаил Станиславови, братя на сетнешния никопол.[ски] епископ Никола Станиславов(-вич)”... Впрочем и сам Миклош (Николай) Шмит отбелязва на 279 страница във втория том на труда си: водил се е по писмени документи, „принадлежащи на семейството Пеячевич, на които напълно се доверява”. Изворът е дотолкова важен, доколкото визира някои от родствените линии в рода Станиславов. Във връчената на 29 декември 1745 г. дворянска грамота с право на собствен герб на Никола Станиславов(-вич) от императрица Мария Терезия отново се потвърждава, че родът произхожда от с. Ореш, намиращо се та 10 км югозападно от Свищов, т. е. от „най-павликянския район” в българските земи. Документът в Унгария за пръв път е публикуван през 1779 г. от каноника-абат Дьорд Прай (1723-1801), тогава директор на университетската библиотека, а през 1863 г. в Х том на труда си за благородническите фамилии в Унгария най-известният унгарски стематограф Иван Над дава описание и на фамилния герб на Станиславови(-вичи). При него има и две относително нови податки: през 1745 г. дворянска грамота е била дадена още и на братята на Никола Станиславов(-вич), поименно обаче не са посочени, в случая може да става дума само за Иван и Михаил, чиито заслуги в Чипровското въстание сочи и акад. Любомир Милетич. Нататък отбелязва, че по-късно, през 1771 г. вече в Арад, административен център на едноименния комитат, дворянски грамоти са били връчени още и на Иван и Георги Станиславови(-вичи). Безспорно първият виден представител на рода е бил Филип Станиславов(-вич), издал през 1651 г. в Рим молитвения сборник Абагар, който е и първата българска печатна книга с новобългарски езикови елементи. Роден е около 1610 г. в с. Ореш в семейството на българи павликяни, по вече създадена и спомената и тук традиция образованието си получава в Илирийския колеж в италианския град Лорето (1627-1633) и бива ръкоположен за свещеник в Анкона. Папа Урбан VІІІ (1623-†1644) го назначава за преводач от славянски и други езици към Папската курия в Рим, в България Филип Станиславов(-вич) се завръща през 1635 г. като католически свещенослужител, през 1648-1662 и 1673-1674 г. е бил никополски католически епископ. Несъмнен интерес представляват неговите писма и релации до Конгрегацията в Рим, част от които са публикувани от винганския българин и францисканец Евсебий Ферменджин. Филип Станиславов(-вич) умира на 8 август 1674 г. в Никопол, непосредствено след това родът се премества в Чипровци, т. е. 14 години преди въстанието. Приемам впрочем утвърдилото се вече становище на акад. Любомир Милетич, съгласно което родът вече в Чипровци в повечето от случаите да е бил наричан Павликянин(-нич), защото за кореняците той е бил един от многобройните „пришълци павликяни”. Последното се упоменава и в свидетелство на българи католици от Крайова, датирано на 28 декември 1725 г. във връзка с участието на Иван Станиславов(-вич) в Чипровското въстание. От своя страна вече посочената дворянска грамота отбелязва, че в Чипровци родът Станиславови постепенно се е сродил с най-знатните тамошни семейства, с Парчевич, Кнежевич, Пеячевич, Бранкович и Черкич. Успоредно с реално голямата си значимост жизненият път и дело на Никола Станиславов(-вич) в действителност дава „едновременен” и достатъчно категоричен положителен отговор на двата спорни въпроса: българи ли са били преселниците от от първата вълна в т. нар. крашовански регион и имало ли е там заселници от втората? Същевременно неговата съдба и дейност неделимо е свързана и с двете. Никола Станиславов(-вич), известен още под името Никола Павликянин, е роден на 8 май 1694 г. в Чипровци, на двадесет и еднагодишна възраст - след завършване на Илирийския колеж в Лорето - бива ръкоположен за католически свещеник, за кратко време е лектор по философия, а от следващата година вече е духовен пастир в Австрийска Влахия (Олтения). През 1725 г. бива избран за предстоятел на францисканския манастир в Крайова, където е удостоен с немалката чест от останалите монаси францисканци да представлява Българската францисканска провинция в Рим. Именно по време на тази мисия току-що навършилият тридесет години български францисканец с ерудицията и способностите си привлича върху себе си вниманието на Папската курия, вече разполагаща и с препоръките за него на българския францискански провинциален настоятел Антон Гунгич, починал през същата година в Хосумезьо (Къмпулунг). На 24 юни 1725 г. - по предложение на Конгрегацията и след издаването на т. нар. папско бреве (‘breve’ - дума, преминала в много европейски езици като название на папски едикт с по-малка тържественост и значение) лично папа Бенедикт ХІІІ ръкополага Никола Станиславов(-вич) за никополски епископ. Седалището Никопол обаче е било в границите на Османската империя, по тази причина за ново той избира град Крайова, от което възниква основният проблем за разширяване на епископската юрисдикция на север от р. Дунав и става причина за дълго продължилия конфликт между епископа и францисканските монаси от Крайова. В решението по отношение на компетенцията император Карл VІ (Карой ІІІ) изпреварва Ватикана: с едикт от 20 октомври 1731 г. той назначава Никола Станислаявов(-вич) за апостолически викарий с атрибути на епископ в Австрийска Влахия като му се разрешава да върши епископски служби (също там), за седалище е определен град Крайова (документът е адресиран до „episcopo nikopolitano Nicolao Stanislavich”). Вероятно за последното немалка роля е изиграло обстоятелството, че в периода от 1726 чак до 1744 г. Никола Станиславов(-вич) е съдействал на няколко хиляди български католици (между 2.500 и 4.000), почти без изключение бивши павликяни и основно от свищовските и никополските крайдунавски села (Ореш, Белене, Петокладенци, Трънчевица, Долни Лъжане, Маринополци, Калугерица), тайно да емигрират първоначално във Влахия, а след Белградския мирен договор (1739) в Банат и Трансилвания, включително и в т.нар. крашовански регион, където са се присъединили към вече уседналите там българи, но са лесно отделими от тях, тъй като основното им занятие и препитание е било земеделието. За датирането на посоченото преселване документите не са единни, причината е повече от прозаична: под прякото ръководство на Йоанес Джулиани, генерален викарий в Никополската епархия и доверено лице и представител на Никола Станиславов(-вич), преселването е ставало тайно, постепенно и на малки групи, обикновено се е тръгвало от дунавските села Белене, Ореш и Трънчевица като най-удобни места за незабелязано преминаване на реката. Не бива да се забравя, че именно това са годините, когато както Банат, така и голяма част от Трансилвания са били напълно обезлюдени от войните и избухналите епидемии и Дунавската монархия е полагала максимални усилия за тяхното съживяване. Впрочем „закъснението” на Апостолическия престол се дължи хреди всичко на кончината на папа Бенедикт ХІІІ (1724-†1730), последвала на 21 февруари 1730 г., новият, в лицето на седемдесет и осемгодишния флорентински граф Лоренцо Корсини, под името Климент ХІІ (1730-†1740) бива избран почти половин година след това, на 12 юли. Именно последният на 15 октомври 1732 г. официално назначава Никола Станиславов(-вич) за апостолически администратор на Влахия. Наскоро след това, на 30 юни 1734 г. във францисканския манастир в Крайова е сключено „споразумение между Никополския епископ, апостолическия администратор на Австрийска Влахия и епарха брат Николай Станиславович от една страна и отците францисканци в провинцията България по въпроса за текущото управление на епархията в Крайова и заключение за това, как епископът и епархът да подобри грижата си за църквата...”. Всъщност заключителната част съдържа задълженията не на Никола Станиславов(-вич), а на францисканската провинция България: „Изхождайки от това упълномощаване и за благото на провинцията и на скоро създадения манастир [все още недостроен -б. а.], а също така и за умножаване на взаимното разбирателство и хармония между нея и епископа, тя трябва да осигури за епископа един свещеник за длъжността личен секретар и капелан и един брат лаик, който да се грижи за домакинството на епископа, при това безплатно, както е прието и в другите провинции”. Посочените искания на Никола Станиславов(-вич), изпълнени от българската францисканска провинция, са били повече от основателни. Освен за църковните дела той е трябвало да се грижи и за българските преселници, които например само в Крайова са били повече от две хиляди души, вследствие на споменатото прииждане на българи павликяни от крайдунавските селища (настанени отделно от намиращите се вече там чипровчани). Същевременно значителните български търговски колонии в Римник и Брадичен (Австрийска Влахия) са се превърнали в привилегировани общини, нараствала е нуждата от постройка на нова църква, която към 1737 г. е била пред завършване. В бързия водовъртеж на ежедневните грижи и работа епископ Никола Станиславов(-вич) не e забравял и за поробените, останали в България свои сънародници. Очаквайки следващата, вече готвеща се война на Хабсбургите срещу Османската империя той успял да организира българско опълчение от няколко хиляди български преселници от втората вълна, което е трябвало да вдигне предварително въстание в България. Австрийското правителство обаче малко преди избухването на войната спира подготовката под предлог, че това би могло да повлияе отрицателно върху хода на военните действия. Реално мотивировката на решението му е съвсем друга: вследствие на въстанието опустошението на региона би било неизбежно, а Дунавската монархия не е имала намерение да освобождава или окупира вече разорени земи. Тази война за Хабсбургите - както вече няколкократно споменах - е неуспешна, редица територии се отстъпват на Османската империя съгласно Белградския мирен дотговор (1739). Същевременно тя от една страна слага край на дейността на българските францисканци в дотогавашната Австрийска Влахия, а от друга принуждава намерилите убежище в нея български преселници да потърсят спасение и нова стряха в Банат и Трансилвания, всъщност това е и най-голямата вътрешна миграция. Те са водени от епископ Никола Станиславов(-вич), който с това - без преувеличение - изпълнява една наистина историческа мисия. Молба на спасяващите се от Крайова, Римник и Брадичен български преселници до император Карл VІ (Карой ІІІ) Хабсбургски дава точна картина за новите злощастия, които ги постигнали 40 години след Чипровското въстание. На 28 октомври 1737 г. османските войски превзели Крайова, „почти всичко живо бягало от Австрийска Влахия”, както и императорските войски през прохода Вулкан към Трансилвания. Българите най-напред е трябвало да отстъпят добитъка си за превоз на императорски товари, а сетне в прохода били принудени да изоставят всичките си други вещи, така те загубили собственост на стойност около 300 хиляди рейнски флоринта, т.е. толкова, колкото е могло да припечели едно цяло поколение. Страданията им е споделил и епископ Николай Станиславов(-вич), придружавал ги заедно с брата си Михаил. В едно писмо от 11 юли 1739 г. до папа Климент ХІІ българският епископ отбелязва: около 200 български семейства избягали именно в началото на тогавашната сурова зима, в нейния край той сам се срещнал с тях в горите и под открито небе, като измежду бежанците от глад вече били измрели 20 семейства. Николай Станиславов(-вич) веднага се обърнал за помощ към императора, която и получил, а през следващата година и нова. Николай Станиславов(-вич) се установил в Темешвар, там на 21 октомври 1739 г. с императорски едикт е назначен за чанадски епископ си прелат с всички принадлежни права, това е потвърдено от Апостолическия престол през септември следващата година като за седалище бива определен административният и военен център на Банат, гр. Темешвар. На 2 януари 1740 г. с друг императорски едикт той става и управител на Чанадския комитат, а с един следващ, издаден на 30 декември 1742 г., вече подписан от императрица Мария Терезия град Мако, административен център на комитат Чанад (на 9 км от него е Мадярчанад, някогашната крепост Марошвар) е подарен на чанадския епископ и неговите наследници, тъй като малко преди това именно българският францискански висш духовен сановник отново го е присъединил към Чанадската епископия, към която е бил църковно субординиран още от времето на крал Ищван І. Имението си Никола Станиславов(-вич) е „използвал” двупосочно, преди всичко е стабилизирал материално Чанадската епископия, нещо повече от неотложно нужно след неуспешната война, несъмнено не по-малко трудно ще е било и възобновяването на една от най-големите унгарски епископии, субординираща 5 комитата с обща територия 34.441 км2 и 258 енории в тях. В тези рамки епископът още щедро е подкрепял изкуствата и науката, разгръщал е широка благотворителна дейност. Същото внимание, ако не по-голямо Николай Станиславов(-вич) е обръщал на сънародниците си, осигурявайки им в два случая убежище и на практика до края на живота си е бил стабилна гаранция за просъществуването на българите в Банат и Трансилвания, неговата подкрепа е толкова материална, колкото и морална, тъй като активно е съдействал на получаването на кралски привилегии на българите от втората преселническа вълна, например във Винга и Алвинц. През 1740 г. той настанил отци от българската францисканска провинция отново в Крашовар (Крашова), където лично им нарежда да се грижат за преселилите още през ХІV в. крашовански българи. Посоченото селището е дадено на францисканската провинция България - пак по настоятелна молба на епископ Никола Станиславов(-вич) - като компенсация за загубите й по време на войната на Хабсбургите срещу Османската империя от 1737/1739 г. Заслугите му и от гледна точка на унгарския католицизъм също са големи - в многонационалните и „пъстро” религиозни (не само по отношение на вероизповеданията, но и на различните монашески ордени) Банат и подавляващо протестантска Трансилвания, едва-що освободени от опеката на йезуитите, Николай Станиславов(-вич) е успял да изгради крепка и дейноспособна йерархия и стройна мрежа от ръководени от светски свещеници енории, от последното изключение е Банат, където преобладават монасите францисканци. При него се разгръща и строителството на епископската катедрала в Темешвар на бившия Пазарен площад по плановете на архитекта Емануел Фишер фон Ерлах (1680-1742), в чието съседство е и Паметникът на Света Тройца, вдигнат по повод избавлението от чумната епидемия от 1738-1739 г. За целесъобразния избор на Никола Станиславов(-вич) на проектант най-доброто свидетелство е, че споменатият архитект за вдигнатите по негови проекти сгради през 1727 г. получава от Карл VІ (Карой ІІІ) баронска титла. Николай Станиславов(-вич) умира ненавършил и шестдесет години, на 26 април 1750 г. в Темешвар, многобройните изпитания и злощастия, които е преживял, го лишават от възможността да дочака освещаването на епископската катедрала, в която впрочем е погребан. Мисля, спокойно е склопил очи, защото е изпълнил двойната и едва ли непосилна задача: след опустушителни войни и тежки епидемии е осигурил бъдеще и преуспяване на сънародниците си, съхраняване на националното им съзнание и принадлежност за векове, като същевременно е възстановил една от най-старите и най-големи католически епископии на Унгария. Времето на началото на заселването на втората преселническа вълна в т. нар. крашовански регион, т. е. в споменатите девет селища - благодарение на събраните и от Йеньо Сентклараи (1843-1925), историк, епископски църковен настоятел и дописен член на Унгарската академия на науките - може да се определи съвсем точно, това е 1740 г., в чийто край император Карл VІ (Карой ІІІ) Хабсбургски умира и на престола се възкачва императрица Мария Терезия. Именно той - отговаряйки на подкрепената и от епископ Никола Станиславов(-вич) молба на българските преселници, които пък са изхождали от примера на сънародниците си във Винга, Обешеньо и Алвинц - разрешава тяхното заселване във Визеш (Водник), Кенделто (Рафник, Равник), Кишкрашо (Лупак), Крашоалмаш (Ябълча), Крашовар (Крашова), Крашочьоргьо (Клокотич) и Нермед. Основното и всъщност единствено условие, вероятно поради временното престояване (1726-1741) на йезуитите в региона (монашеският орден е основан през 1540 г.от Игнаций Лойола, разформирован е от папа Климент ІV през 1773 г., а възстановен от папа Пий VІІ през 1814 г.), е било желаещите да се се заселят да са от т. нар. климентински католици. Последното означава стриктното спазване на Corpus iuris canonici, т. е. Кодекса на каноническите закони, наричан популярно Климентински, съставен през 1150 г. и автентично публикуван за пръв път през 1582 г. в Рим от папа Григорий ХІІІ. Същият оторизира католическата църква за водене не само на църковни, но и на граждански дела, по ред специфични причини законникът е бил с неособено голяма валидност и влияние в Унгария. В последната дори и воденето на църковните дела се е разрешавало съгласно клаузите на четири закона, въведени последователно в течение на малко повече от столетие (1458, 1553, 1563 и 1567) и в определени случаи, след Конкордата от 1885 г. обаче изброените губят сила. Явно, условието поставено от император Карл VІ (Карой ІІІ) Хабсбургски е било свързано с присъствието на монаси от йезуитския орден в региона. В заключение ще изхождам както документите на францисканските архиви в София и Будапеща, включително и от неиздадената част на Алвинцката хроника на Блазиус Клайнер, така и предимно от изворите, събрани от историка акад. Фридеш Пещи (участвал в революцията и освободителната борба против Хабсбургите от 1848/1849 г., след чието поражение за известно време е между Кошутовите емигранти в България) и публикациите му за комитата Крашо-Сьорен или пряко свързани с него (три от тях монографии) от 1878 до 1888 г., последната година преди смъртта му. Посочените извори са единодушни, че от най-старо време свещенослужителската мисия в крашованската провинция се е изпълнявала от субординираните на българската францисканска провинция, а преди това самостоятелна кустодия босненски и български францискански братя, произхождащи от манастирите на България и Босна и то - както се отбелязва в почти всички оригинали - на „родния на народа илирийски език” (nostra linqua). Йезуити са работили там в краткия период от 1726 до 1741 г., след това те са подменени с български францисканци, които през 1744 г. в Крашовар (Крашова) са построили манастир и нова църква и са изградили функциониращата и в края на миналия век енория именно поради установяването на пристигащите вече четвърта година български католици. През 1766 в последната вече са работили четири български францискански монаха, може би затова чанадският епископ Михай Енгел е счел за необходимо учредяването на още две енории в крашованския район, защото крашованската се е състояла от седемте, вече посочени и разположени доста далече едно от друго т. нар. рашки села, от Визеш (Водник), Кенделто (Рафник, Равник)Кишкрашо (Лупак), Крашоалмаш (Ябълча), Крашовар (Крашова), Крашочьоргьо (Клокотич) и Нермед. В унгарски думата ‘rác’, т.е. ‘рац’ се е употребявала предимно в значение на сърбин, живеещ постоянно в унгарските земи, това се е запазило и до днес в наименования на селища, където е имало заселване на сръбски преселници, например Рацалмаш, Рацегреш, Рацкеве, Рацкерестур, Рацсентмиклош и др.; извежда се от латинската форма на крепостта Рашка (в унгарски Raska, в сръбски Raška в Югославия при устието на р. Рашка (Rašка) в Ибар, с чийто център великият жупан Стефан Неман [Стеван НемањиЂи] около 1170-1196 г. създава сръбската феодална държава и полага основите на първата сръбска владетелска династия). Новите енории в Кенделто (Рафник, Равник) и в Крашочьоргьо (Клокотич), дотогава към Визеш(Водник) - както според тогавашните извори, така и по свидетелството и на акад. Фридеш Пещи - биват учредени през 1785 г. с основната двупосочна цел да се принудят тамошните некатолически жители (сърби, власи) да се изселят, а същевременно да се регулира и назначаването на учители, тъй като именно тогава техните длъжности в католическите училища в Крашова и (Темеш)Слатина са били овакантени. Така през 1785 г. на чанадския епископ били субординирани вече 3 крашовански енории, а още и учреденото през 1285 г. архирейско наместничество в Крашова, сетне временно прекратило функционирането си и отново възстановено от чанадския епископ Шандор Чаяги през 1800 г. През войната от 1737/1739 г. селищата Оршова и Мехадия (от 1920 г. Orşova и Mehadia в Румъния) в комитата Крашо-Сьорен са били и своебразна „транзитна” станция за онази част от втората българска преселническа вълна, която след Чипровското въстание се установила в Австрийска Влахия и поради военните действия е била принудена да потърси спасение на север от нахлуващата там турска войска. Това е първата, но не единствена причина да се спра едновременно и на двете населени места. Втората също не е по-малко съществена: споменах, че част от българските изследвания „картографира” посочените селища във Влахия, нещо не само неточно, но и неотговарящо на тогавашните държавни граници. До 1920 г. комитатът Крашо-Сьорен е в Унгария, един от околийските му центрове е Оршова, на 16 км северно от този град - и в същата околия! - е разположена Мехадия. Те са били не само съседни, прилика има по отношение както на заселването на българите в тях, така и в изградените институции. В двете селища са функционирали български католически училища, а в Оршова още църква и манастир на българските францисканци. Унгарските извори, в по-голямата им част събрани и публикувани от проф. Йеньо Сентклараи, разширяват параметрите на информациите както за свързаните с войната събития, така и за принудителната „вътрешна” миграция на втората българска преселническа вълна от Влахия в Банат, Трансилвания и Южна Унгария. Движението на българите на север е довело до заселването на по-голямата част от тях и в останалите два комитата на Банат, в Темеш и Торонтал, а на по-малката и в някои други райони, като почти навсякъде на новите места те са намирали свои, установили се вече там, свои съотечественици. Основната мотивация на българските бежанци след Чипровското въстание да остават във Влахия е била те да бъдат възможно най-близко до отечеството, вярата им в едно скорошно завръщане по родните места е била подхранвана обилно от войните на Хабсбургите срещу Османската империя, особено от тази от 1716-1718 г., когато по силата на Пожаревацкия мирен договор Високата Порта е принудена да отстъпи на Дунавската монархия Сремската област, Белград, редица влашки територии (всъщност от последните се формира т. нар. Австрийска Влахия), част от Босна, а така също и Темешкия Банат. Следващата, започната на 11 юли 1737 г. от император Карл VІ (Карой ІІІ) Хабсбургски война обаче на практика завършва с поражението му, тъй като монархията загубва изброените територии, а на вече преселилите се българи донася нови злочестини и страдания. Последните, както и при Чипровското въстание, отново остават излъгани в голямата си надежда за скорошно освобождение и спокоен живот. Османските военни действия през войната от 1737/1738 г. се водят от великия везир Мехмед и то успешно, макар и реално Османската империя да не е имала сериозни съюзници. Високата Порта прави опит да намери такива в лицето на сина на починалия две години преди това в заточение, в Родосто унгарски трансилвански княз Ференц Ракоци ІІ. Роденият през 1700 г. във Виена Йожеф Ракоци през 1736 г. бива поканен в Родосто от султан Махмуд І и обявен за бъдещ княз на Трансилвания. В замяна на това херцогът е трябвало да вземе участие в подготвяната, не представляваваща вече тайна за никого война между двете империи. Конкретно той е имал задължението да набира войници от т. нар. куруци, т. е. от бойците, сражавали се във войската на баща му срещу Хабсбургите, и с тях - заедно с османците - да настъпи по посока на Темешвар. За тази цел той отива и в българските земи, където на 9 ноември 1737 г. умира в с. Червена вода, отстоящо на 16 км от Русе. Селището, споменавано и като Черна вода, бе идентифицирано от Йожеф Бьодеи (1918-2000), половината от саркофага на починалия Йожеф Ракоци е вграден във фронтона на местната черква. Впрочем последният - поради авантюризма и лекомислието си - не се е радвал на особена популярност даже и сред набраните от него войници, преждевременната му смърт едва ли ще да е била сериозна загуба за Високата Порта. Срещу командваните от великия везир Мехмед османци император Карл VІ (Карой ІІІ) Хабсбургски изпраща войски под предводителството на фелдмаршал граф Фридрих Хайнрих фон Зекендорф (1673-1763). Но нито той, нито сменилите го фелдмаршали, от 28 юли 1738 г. Йосиф Лотар Доминик Кьонигсег (1673-1751) и Георг Оливер Валис (1671-1768) от 23 юли 1739 г. не са били в състояние да спрат османското настъпление. В деня, когато поема командването на императорските войски, Георг Оливер Валис претърпява поражение при Гроцка (на 28 км от Белград в посока на Смедерево), след три дни с войската си преминава на северния бряг на р. Дунав и оставя на произвола на съдбата Белград. Това всъщност е и краят на войната, поражение, принудило Хабсбургската монархия да отстъпи на Османската империя придобитите по силата на Пожаревацкия мирен договор (1718) територии, в които са се установили и хиляди български преселници. Османската войска - продължавайки настъплението си - на 15 юли 1738 г. превзема Мехадия, месец по-късно и след четиримесечна обсада, на 15 август и Оршова, по-точно защищаващата града крепост на остров Уйоршова (Нова Оршова) или Ада Кале (там дори и в края на ХІХ в. е живяло и турско население, което според тогавашните извори е било „с неизяснен политически статут”; фактът едва ли следва да предизвиква учудване, тъй като Османската империя отстъпва този остров на Австро-Унгария едва на 25 май 1878 г., т. е. след подписването на Санстефанския предварителен мирен договор (3.ІІІ.1878 г.) След нахлуването на османците във Влахия 120 по-видни и по-заможни български семейства, съгласно изворите общо 4.600 души, потърсили спасение на север, носейки със себе си и по-скъпите църковни утвари, до края на миналия век (а може би и до днес?) запазени в българската католическа църква във Винга. Бежанците били съпровождани от няколко български францискански братя, между тях и от мисионера на римската пропаганда отец Блазиус Христофор Мили, наричан от народа по свидетелството на обешеновската епархиална история Дон Блажо. Дубровчанин по произход католическият свещеник - придружен от епископ Никола Станиславов(-вич) - за пръв път идва в България, в Русе през 1729 г., две години по-късно Конгрегацията го назначава за духовен пастир на българските павликяни (новопокръстени католици) във Влахия, където и останал до началото на войната от 1737/1739 г. Вероятно през септември 1737 г. посочените българи са влезли в Крайова, където учредили община и избрали за свой съдия Добре Ферменджин. Там те са заварили други съотчественици, чието заселване в града - както в Римник и Брадичен - е започнало година след Пожаревацкия мирен договор (1718) и е завършило към 1721 г. Несъмнено притегалната сила на Крайова за втората преселническа вълна е бил българският францискански манастир и обстоятелството, че последният за известно време е бил и седалище на епископа Никола Станиславов(-вич). Казаното личи и се подкрепя и от едно от разпорежданията на главния воненен комендант Трансилвания граф Стефан фон Щайнвил относно функционирането на манастира, подписано на 27 юни 1719 г. в Дюлафехервар (от 1920 г. Alba Iulia в Румъния) и адресирано до ген.-майор Йохан Фридрих Тинеле. Друг, датиран десетилетие и половина по-късно, на 4 февруари 1734 г., документ свидетелства за непрекъснатото нарасване на броя на българските францискански монаси в посочената обител в Крайова и разрастването на тяхната дейност, обстоятелство, принудило австрийските власти да определят „горна граница” за постоянно пребибаване в манастира от 12 монаси, в които обаче не са влизали епископът Никола Станиславов(-вич), двамата му свещеници, а още енорийският свещеник и мисионерите в съседното село Излаз. Безспорно изброеното дотук може да бъде само пряка последица от увеличаването на броя на българските бежанци. Успоредно с казаното българските францисканци продължили строежа на новата църква в Крайова, чийто основен камък бил положен през 1835 г. от епископ Никола Станиславов(-вич). Непубликуваната част от Алвинцката хроника потвърждава съобщената от проф. Йеньо Сентклараи дата за влизането на турците в Крайова, това е 1 ноември 1837 г. Императорските войници били посечени от османците, манастирът срутен до основи, а от църквата останали само голи стени, Блазиус Клайнер лично се убедил в това при по-късното си посещение там. По тази причина вероятно още през първите два-три дни на същия месец установилите се в Крайова българи от втората преселническа вълна са се принудили да напуснат селището и потърсят спасение към Мехадия и Оршова, вече в унгарските земи. Пътят им е минавал и през поробените от турците сръбски земи, което е криело сериозни рискове и опасности и е ускорило движението на север, т. е. пътуването не е могло да трае повече от няколко дни. Потвърждение на последното може да се намери и в онази матрикулна книга за кръщаване на новородените в римокатолическа вяра, която свещеникът Блазиус Мили започнал да води вече в Мехадия. Първият акт е записан на 5 ноември 1737 г., когато духовният пастир е кръстил близначетата на Стоян Дульов и Стана Баланова в дома на францисканския префект. Църковният ритуал обаче - поради близостта на османските войски - е бил извършен на 20 ноември в църквата на резиденцията в (Темеш)Рекаш (от 1920 г. Recaş в Румъния), вече в комитат Темеш. Посоченото селище е разположено на северозапад от Мехадия и Оршова на около 100 км от тях и на 23 км източно от град Темешвар, което недвусмислено сочи, че спасяващите се от Крайова българи след краткия си престой при съотечествениците си в Мехадия и Оршова в периода от 5 до 20 ноември са продължили пътя си на северозапад и следващата негова станция е именно (Темеш)Рекаш. Последното кръщаване там е извършено на 13 февруари 1738 г., следващото, станало на 3 март е вече в Обешеньо (от 1920 г. Dudeşti Vechi в Румъния) в комитат Торонтал. Разположението на селището на около 40 км източно от днешния град Сегед подсказва, че след (Темеш)Рекаш българските преселници са тръгнали на югозапад, за да се установят окончателно в Обешеньо и Винга (от 1920 г. Vinga в Румъния), първото в комитат Торонтал, второто в комитат Темеш, и значително да увеличат дотогава малобройната българска колония там (за това по-нататък). Мисля, най-същественото е друго: по свидетелството на обешеньовската епархиална история българска делегация предварително, т.е. още от Оршова е уредила въпроса за заселването на българите в Обешеньо и Винга , след като е заминала за Темешвар, седалище на императорската администрация, и е преговаряла с последната. В пратеничеството влизали Никола Качамагов (вече установил се в Алвинц и се замогнал като търговец), Живков, Ранков, Тодор Будуров и Петър Велчов, към тях в Темешвар се присъединил и епископ Никола Станиславов(-вич). Приемът бил учтив и за поселение били определени Обешеньо и Винга с принадлежащите им земи. След това делегацията се разделила на две - първата група отишла да огледа двете селища и землищата им, а втората да доведе съотчествениците си от които 60 семейства се настанили във Винга, а 60 в Обешеньо. Значението на тези събития е двупосочно: от една страна те също потвърждават, че дори и най-малките привилегии са се давали по настояване на водачите на втората българска преселническа вълна, а от друга подсказват вече създадени традици и авторитет на българите в унгарските земи. В административния център на комитат Крашо-Сьорен Лугош (от 1920 г. Lugoj в Румъния) също се установява българска общност, чийто произход акад. Любомир Милетич извежда от Североизточна България, най-вероятният конкретен регион е Нокополско и Свищовско. Българският учен още съобщава за заселване на няколко семейства чергедски българи там около 1740 г., изворите сочат, че новозаселилите се са заварили свои съотчественици в града от първата преселническа вълна, в преобладаващата им част асимилирани. Пристигането на българите в Лугош следва да се отнесе към периода от Белградския мирен договор, т. е. към началото на 40-те години на ХVІІІ в. Изборът в случая вероятно е продиктуван от обстоятелството, че тамошното население е било силно смесено както по националност (освен унгарците и българите още власи и саксонци), така и по вероизповедание („съжителствали” са си католицизмът, протестантизмът, евангелизмът, унитаризмът, т. нар. гръко-католицизъм, източното православие и юдаизмът), именно тези обстоятелства са осигурявали сравнително бързо и спокойно “аклиматизиране” в новата среда. В комитата Крашо-Сьорен български общности се заселват още в следните селища: Бойторянош (след 1690), Герлище (1737), Жупа (1742, с преселници от периода след 1365 г.), Изгар (1690), Калодва (1690), Карашсентдьорд или Журжова (след 1740), Перещен (след 1690), Синице или Свинице (след 1700) и Терегова (след 1740), всички те от 1920 г. в Румъния като Scăiuş, Gîrlişte, Juppa, Izgar, Kladova, Giurgiova, Prisian, Sviniţa, Teregova. Съгласно изворите по-масово от посоченото заселване е имало още в три селища на комитата Крашо-Сьорен, в първите две българските преселници са имали и институции. В Сьоренвар (от 1920 г. Drobeta Turnu-Severin в Румъния) българи от втората вълна се установяват след 1740 г., където заварват свои съотечественици от първата и български францисканскки монаси, имащи свой манастир. Идентично е положението и в Темеш(Слатина), но в нея освен манастир са функционирали още църква и училище. Повече от нужно е последното да се идентифицира като Темешслатина (от 1920 г. Slatina-Timiş в Румъния), тъй като тогава в Унгария е имало осем „слатини”, всички като сложни съществителни и първата съставка е била ориентир за кое от населените места всъщност става дума. Двадесет и шестото селище в комитата Крашо-Сьорен, в което се установяват българи от втората преселническа вълна е Фелшьоваран (от 1920 г. Vrăniţ в Румъния), които по свидетелството на споменатия в увода училищен инспектор Благой Златарев и през 1943 г. са били запазили българското си национално съзнание и принадлежност. В граничещия с Галиция (днес с Украйна) североизточен комитат на тогавашната Унгария, в Марамарош българи от втората преселническа вълна са се установили след 1690 г., но само в едно селище, в Хосумезьо (от 1920 г. Cîmpulung в Румъния) на левия бряг на р. Тиса. Това е една от най-северните точки на заселването на българите в историческите унгарски земи. Същевременно посоченото селище в никакъв случай не бива да се смесва както с други шест със същото название в тогавашна Унгария, така и с онзи Къмпулунг в някогашна Австрийска Влахия, а днес в Румъния на 62 км южно от Брашо, където българската францисканска провинция от 1629 г. (по това време още кустодия) е разполагала с църква и манастир, разрушавани и опожарявани от османците на два пъти (1716, 1733), а българската общност с време се е румънизирала. В следващия комитат Марош-Торда две са селищата, в които след 1701 г. са се заселили българи от втората вълна: Марошвашархей (административен център) и Либанфалва (от 1920 г. Tîrgu Mureş и Ibăneşti в Румъния). Слабият „афинитет” към постоянно установяване в този регион се дължи вероятно на две основни причини, първата е, че в по-голямата си част комитатът има планински характер, единствената „пъпна връв”, свързваща го с лежащите от него на юг земи, е трудно проходимият т. нар. Кралски проход (в унгарски Király-hágó, в румънски Piatra Craiului, т.е. ‘кралски камък’; всъщност седловина с височина 582 м), поради което е и рядко заселен (през ХVІІІ в. под 30 души на км2). Втората причина вероятно е сравнително ниският процент на пригодната за обработване земя. Във втората половина на ХІХ в. сред изброените, „основни” за региона националности, т.е. унгарци, немци, румънци и словаци в категорията „други” са вписани 6.531 души, даващо основание да се предполага присъствието и на 600-700 българи, всички от втората преселническа вълна. В административния център Марошвашархей от други националности са били триста двадесет и трима, сред тях е имало и няколко десетки българи, които са преживявали от традицонната за комитата търговия с едър добитък, овце и кози. Не са могли да изградят свои институции, което несъмнено е катализирало тяхната асимилация. В комитата Надкюкюльо българи са се установили в Медеш или Медиаш, Ретен, Риомфалва, Сентагота и Хеген (от 1920 г. Mediaş, Retiş, Richiş, Agnita и Brădeni в Румъния). Изворите потвърждават заключението на акад. Любомир Милетич, че там - както и в някои други търговски центрове на Трансилвания (Надсебен, Брашо, Дюлафехервар и т.н.) - са се заселили едни от първите групи български бежанци след Чипровското въстание, по време около 1690 г. В региона те са търгували главно с коне, а в земеделието основните занятия са били преди всичко градинарството и лозарството. С приоритет сред българите се е ползвал градът Медеш поради търговския му характер, а в посочените населени места те са си съжителствали най-вече с тамошните саксонци. И тук липсата на собствени институции закономерно е ускорявала неизбежната асимилация. В така наричаната Хърватска Славония е комитатът Пожега, в три от неговите селища, в Брод, Гай и Уйградишка (днес Slavonski Brod, Gaj и Nova Gradiška в Хърватска) българи се заселват на два пъти, през 1689-1690 и към 1744 г. Комитатът - макар и южен съсед на вече разгледания Верьоце и граничещ с Босна - е бил под турско владичество само 125 години, от 1562 до 1687 г., т.е. освободен е в навечерието на Чипровското въстание и почти едновременно с Верьоце. Това и близостта до родината са мотивирали избора на българите да се заселят там (с няколкократно споменаваната тяхна надежда за скорошно освобождаване на отечеството), а по-късно тези фактори обясняват и обстоятелството, че част от родовете на ръководителите на Чипровското въстание, Парчевич, Пеячевич, Маринов(-вич) и др., установили се първоначално - както споменах - в Уйвидек, Сабадка, Петерварад и пр.(комитат Верьоце), постепенно се „оттича” в комитата Пожега. Разгадката на липсата на институции на българите в региона е двупластова: близостта на език и обичаи със сърбите и хърватите, представляващи 82,6 % от населението на разглежданата административна единица, и широките възможности за черкуване, тъй като броят на тамошните католици три пъти е надхвърлял този на източноправославните (независимо от обстоятелството, че регионът е бил извън границите на българската фрацисканска провинция). В рамките на 13.366 жители от други националности следва да се предполагат и около хиляда българи. Не по-малко планински е комитатът Себен, но независимо от това българи се установяват в пет селища. Би следвало да се започне с административния център Надсебен (от 1920 г. Sibiu в Румъния), у акад. Любомир Милетич фигурира с немското му наименование Херманщадт, където българите отсядат на два пъти, през 1700 и 1744 г. и заварват там свои съотечественици, предимно търговци и в болшинството си чипровчани. По събраните и публикувани от Снежка Панова данни през ХVІІ в. в митническите регистри на Надсебен са фигурирали имената на около 1.345 търговци (част от тях многократно), от които 12 % българи. При сравнение на данните за търговията в Трансилвания е видно, че Надсебен по оборот далече е надминавал другите центрове като Брашо и Коложвар. Освен казаното следва да се отбележи, че редица свързани с града документи пазят следите преди всичко на фамилията Пеячевич и на първо място на Марко Пеячевич, на сродени с тях, а така също и на други знатни чипровчани. Няколко от дипломите и грамотите, свързани с правата на заселилите се там българи, са били издадени именно в този град, например на 21 юли 1731 г., на 20 септември 1734 г. и т. н. В околийския център Сердахей (от 1920 г. Miercuera Sibiului в Румъния) български преселници са уседнали през 1689-1690 г., в Селище (от 1920 г. Sălişte в Румъния), също околийски център, и Петерфалва (от 1920 г. Petreşti в Румъния) на два пъти, през 1690 и 1726 г. В Бонгард (от 1920 г. Bungard в Румъния) те се установяват около 1700 г., 44 години по-късно към тях се присъединяват и други техни сънародници, всички те обаче заварват там споменаваните вече чергедски българи. Вероятно един от определилите избора основни фактори е и близостта на други търговски центрове и български общности (на северозапад Дюлафехервар, на североизток Медеш), както и сравнително добрите възможности за търговия с едър рогат добитък и овце по честите пазари в региона. Търсейки следите на чергедските българи акад. Любомир Милетич предприема едно второ пътуване в Трансилвания, на 22 септември 1895 г. той пристига в Херманщадт (ученият навсякъде ползва немските названия, в случая това е Надсебен, т.е. в унгарски Nagyszeben, а в румънски Sibiu), работи в тамошния архив и библиотека, сетне посещава Баумгартен (Bongárd, от 1920 г. Bungard в Румъния) и Райхдорфхен (неясни са причините за неточната транскрипция на последното, в немски език това е Reußdörfchen или Reußdörfel, в унгарски Oroszcsűr , а в румънски Rusciori). В тези две селища той намира и доказва многобройните следи от т. нар. чергедски българи, заселили се там през 1268-1270 г. и така изпреварили и първата преселническа вълна (за обстоятелствата предизвикали последното вече споменах). В тази връзка особено съществени в случая обаче са две констатации на българския учен, генерално отнасящи се до националната идентификация дори и на първите българи от третата преселническа вълна и в не малка степен затрудняващи не само моята, но и работата на другите изследователи по темата. Оборвайки едно от погрешните, вече споменато становище на Йожеф Бенкьо акад. Любомир Милетич подчертава: „Интересно е, че името „сърбин” се е разпространявало в Трансилвания и Ромъния в миналия и по-миналия век [т.е. в ХVІІІ и ХVІІ – б .а.] с общо значение, види се, на „югославянин”, без да се е знаело за разликата между сърбин и българин. Върху този въпрос аз обърнах внимание и в Мин. сб. ІХ, 272. Именно в тия векове българското име е било за чуждестранния свят съвсем заглъхнало; било се е забравило, че на Балканския полустров „сърби” и „българи” значи две различни югославянски племена, така че името „сърбин”, което особено чрез Унгария повече се е поддържало и разпространявало, получило казаното генерално значение на „югославянин”. Че наистина е било тъй, служи за доказателство и известното заблуждение на Йосифа Добровски [1753-1829; чешки историограф и филолог, основател на славянската филология –б. а.], който приемаше в края на миналия век един общ сръбско-македонски език и считаше стария черковно-слав. език за „lingua serbica antiqua incorrupta” (вж. у мене Мин. сбор. V, 367). И тъй не е чудно, че в края на миналия век [ХVІІ - Ал. Г.] българите в Райсдорфхен, когато още помнели нещо от езика си, минавали у саксонците под името „ Serven”. Бих добавил: не само у последните, но и при унгарците, дори и днес в VІ том на Тълковния речник на унгарския език като архаизъм, употребяван до втората половина на ХІХ в., е записана думата ‘szervián’ в значение на ‘сърбин’. Истинската и напълно реална опасност за погрешно определяне на националната принадлежност на българите в Унгария бих илюстрирал с три примера. В съобщението на Шандор Лукачи от април 1865 г. за пристигането на първите пет градинари от третата преселническа вълна последните са наречени „сервиани”, т.е. сърби, независимо от това, че те са дошли от Търново и околностите му! Както и останалите за пръв да презимуват в Пейч през 1890 г. блългарски градинари. Един от сортовете на българска лютива чушка, пренесен от българските градинари в Сентеш през 1876 г., и днес носи името „сервиански пипер”. Втората констатация на акад. Любомир Милетич, свързана със заблуждаващо наименование на българите в историческите и днешните унгарски земи, е следната: „Селото Райсдорфхен, което посетих на 13 септ. [1895 г. - б. а.], лежи на запад от Херманщадт на десет километра. Жителите му, някогашни българи, а сега ромънизувани „шкеи”, достигат до 537 души; покрай тях има и 140 православни ромъни”. В тази студия ученият още е записал: „След това вече се уверих, че в Баумгартен наистина е имало в половината на ХVІІІ в. българи, които минавали у немците не само под името „шкеи”, а преимуществено и под името „серви”. Глобалното значение на казаното и етимологията на думата ‘шкей’, ‘шкеи’ придобиват реални очертания в изследванията на унгарския историк и археолог проф. Ищван Бона (Erdély története, I. kötet, Bp., 1986): „Първоначално думата „şchiau” вероятно е била общото название на всички славяни в румънски език, но имената Şchei на многобройните села във Влахия и Молдавия категорично се свързват само с българите. За живеещите на север от р. Дунав румънци думата „sîrb = сърбин” става общо название на балканските славяни по всяка вероятностот средата на ХІІІ в., когато българската държава запада и мнозинството от румънците вече е субординирано под политическата власт на сърбите. В Трансилвания селищното име Şchei се среща само на две места. Едното у румънското название на квартала Болгарсег в Брашо и явно е във връзка с български или пък изобщо балкански търговци. Другото е селото Şteiu (Щейвашпаатак) в комитат Хуняд, първоначалната му етимология обаче се подсказва единствено от намерената в средновековна грамота форма Zkey, защото след като думата е загубила значението на народностно название, то тя се облича в нова, от гледна точка на значението й неразбираема форма. От средата на ХІІІ в. и живеещите в Трансилвания румънци с думата „sîrb” са наричали славяните изобщо, както това се показва и от румънското съответствие на унгарското наименование на селото Тотфалу [в буквален превод ‘Словашко село’ - б. а.], а именно Sîrbi”. Безспорно, казаното дотук е и сериозно предупреждение към изследователите да обръщат подчертано внимание на срещащите се народностни наименования и тяхното правилно „дешифриране” в процеса на безпогрешното установяване на националната идентичност. Това е особено важно по отношение на две от тогавашните “най-пъстроетносни” империи, едната е на Хабсбугите, запазила този си характер до края на Първата световна война, а другата е Русия.

Сравнително малобройното заселване на българите в някогашния комитат Солнок-Добока, потърсили свой нов дом там по време на първата вътрешна миграция, несъмнено се е обусловило от планинския характер и мъчнодостъпността на административната единица (в Карпатите, в северна посока отвъд вече споменатия Кралски проход).На изток последната граничи с комитата Бестерце-Насод, на север със Солнок, на запад със Силад, а на юг с Колож. Ограничените възможности за прехрана и днес са концентрирани в отглеждането на традиционни земеделски култури, но с не особено високи добиви, едър рогат добитък и овце. Някогашните малки рудници за злато, сребро и олово са давали работа само на няколко стотици. Съгласно последните унгарски статистически данни от 1870 г. от 210.597 души румънско, унгарско, немско и словашко население 5.294 са били от друга националност, от тях около 700-800 българи. Заселването на българите в три от селищата на комитата следва да се датира към самия край на ХVІІ в., през 1690 г. те най-напред са пристигнали в Сенткатолнадорна (на унгарски Szentkatolnadorna, от 1920 г. Catălina Dorna в Румъния),а в административния център Деш (на унгарски Dés, от 1920 г.Dej в Румъния) и (Сас)Енч (на унгарски (Szász)Encs от 1920 г.Enciu в Румъния) се установяват през 1701 г. Упражнявали са традиционното за българите в планинските райони занятие, отглеждали са едър рогат добитък и овце, млякото и месото са преработвали и продавали. Те обаче са едва ли не единствените от преселниците в региона, които са тъкали шаек не само за собствените си нужди, но и за пазара. Несъмнената и неизбежна асимилация на част от тях е била ориентирана не към унгарците, а към румънците, тъй като през втората половина на ХІХ в. вече 76 % от цялото население е било румънско, унгарците са имали значителен превес единствено в Деш.От казаното дотук се мотивира и липсата на собствени техни институции, черкуването си обикновено те са извършвали заедно с унгарските католици. При заселването си в историческите унгарски земи втората българска преселническа вълна е показала най-голям афинитет към комитата Темеш, в него те се установяват в общо 30 селища. Основните причини за подобно предпочитание са две, естествено относителен приоритет имат тези от географско-икономически характер. Комитатът е “източен” като вретено от север на юг, т. е. сравнително е тесен, но дълъг. Разположен е бил в поречието на Тиса и Марош, на юг е граничил с р. Дунав, а на север с комитата Арад. Заедно с комитата Торонтал е основното ядро на областта Банат, западната му част е плодородна равнина, през миналия век орниците са били все още 51 % от цялата му територия и само 18,8 % от земята (от това 12,4 % гори) не е могла да се използва за отглеждане на земеделски култури, едър рогат добитък и овце. Главно по тази причина по разпореждане както на унгарските крале, така и по-късно на Хабсбургите след епидемии, респективно окончателното изгонване на турците в обезлюдените селища и земи се е провеждало масово заселване не само унгарци, но и други национални малцинства, владетелите не са се скъпяли да дават и различни привилегии. Така и българите от втората вълна са били приемани благосклонно. Втората съществена причина за българския афинитет към комитата има своите исторически корени и традиции. Част от административната единица преди това е влизала в някогашния комитат Кеве, тясно свързан с българската история и власт в Трансилвания до началото на ХІ в. В 44-а глава на хрониката си Анонимус отбелязва, че боляринът Глад е потърсил спасение от завоюващите тогова родината си маджари в една от неговите главни крепости, в Кеве (от 1920 г.Kovin в Югославия), по-късно влизала в пределите на владенията на сина му Айтон (Ахтум, Охтум). Казаното има и своето продължение, в южната част на комитата Темеш е и т. нар. Максонди Мезьо (‘Maxondy-mező’, т. е. ‘Максондско поле’, което съгласно издирените от акад. Дежьо Чанки (1857-1933) извори – заедно с град Липа – е било подарено от крал Сигизмунд Люксембургски (1387-†1437) на Фружин Асен за неговите заслуги в общата борба срещу османските завоеватели (факт, вече споменат във втора глава). В селищата на Максондското поле, както и в град Липа, синът на последния търновски цар масово е заселил българи от първата преселническа вълна, с това всъщност се слага и край на последната. Не е излишно да се отбележи, че т. нар. Алибунаро-делиблатски район, споменаван в горната връзка, е само част от Максондското поле, мнозина погрешно отъждествяват двете местности, вероятно незапознати със студията на Бодог Милекер(1858-1942) “Историята на Алибунар” (1888). Унгарските извори сочат, че както Максондското поле, така и град Липа остават в собственост на рода Фружин до смъртта на Фружин Асен (1460), след което са продадени от наследниците. Независимо от последното в този регион се заселват и българи от втората преселническа вълна.За съжаление те не са могли да предвидят онези злощастия, които ще ги постигнат след нахлуването на османците в Банат, довело и до техни вътрешни миграции. Съгласно последните за района унгарски статически данни от 1870 г. в комитата Темеш са живяли 5.104 българи, цифра налагаща уточняване и корекция. Преди всичко става дума за българи от втората преселническа вълна запазили националното си съзнание и принадлежност в течение на две столетия, които обаче са били значително повече. Достатъчно е да се сборуват тогавашните официални, но от различни извори, данни. Във Винга българите са били 3.611, в Береште (Бреште) 1.174, във Вершец 1.208, в Секейкеве 449, в Дента 441, в Липа 175, в Чак 82, в Надкаройфалва 87, а в останалите селища около или над сто души.Споменах за “разнобоя” в тогавашните унгарски статистики, сочен още през миналия век и от Геза Цирбус, но независимо от всичко е явно, че броят на запазилите националното си съзнание и принадлежност българи в комитата Темеш значително е надхвърлял цифрата от 5.104 души. Корекцията се налага и потвърждава и от броя на българските институции, това са 5 манастира, 1 метох, 1 църква, 4 училища и една община. Неоспорим приоритет от селищата в комитата Темеш има полското градче, или както акад. Любомир Милетич отбелязва “село, кажи го паланка” Винга. Съществените и категорични критерии за посочената категоризация са два: в разглежданата административната единица там се заселват най-много българи, което пък е обусловило не само учредените институции, но и техния характер. Първата публикация в България за българските преселници във Винга, както и за тези в много други селища преди всичко в Банат, е от 1884 г., в книжка ХІІ (1884),с продължение в ХІІІ и ХІV (1885) на Периодическото списание на Българското книжновно дружество. Авторът й е Геза Цирбус и е озаглавена “Южноунгарските българи. Етнографска скица”, разпределена на три глави (тук и нататък дословно спазвам езика на оригинала): “История на заселението, географическото разпространение на банатските българе”; “Характер, нрави и обичаи на южноунгарските българе”; “Положението на българете между другите народности”. Преводът е направен само една година след излизането на изданието на немски език от акад. Иван Андреев Георгов (1862-1936), завършил философия в Йена и Женева. Това е дало възможност на почетния член на БАН Константин Иречек (1854-1918) в българската публикация на монографията си “История на българите” да ползва унгарския труд и отбележи: “След предаването на Влашко [на турците - б. а.] тамошните български заселници мигрират в Темешкото банство, където и днес живее тяхното потомство. Една част от тях, така наречените павликяни се заселват в Бешеново [Стар Бешенов, т. е. Óbesenyő –б. а.]. Другата им част, преобладаващо търговци, основават градчето Винга, наричано за кратко време и Сабадка. Имали са и някои привилегии, потвърдени и от Мария Терезия през 1744 г. Съгласно старата узаконена при тях традиция съдът от първа инстанция се е състоял от положили клетва български съдебни заседатели и изборен съдия, също техен сънародник. Имали са и свой герб, за съжаление за нас неизвестен. Императрицата ги е задължила в случаи на война да организират войскова част (centuria) за защита на Темешвар и им е разрешила и в мирно време да провеждат учения.” (Тук цитирам по унгарското издание от 1889 г.) Във връзка с написаното от акад. Константин Иречек е наложително да се направи едно уточняване и една корекция. В тази глава вече изброих сумирано дадените на българите от Винга и изброени в 14 параграфа прерогативи в дипломата на императрица Мария Терезия от 1 август 1744 г., в § 10 – заедно с привилегиите – е отбелязано и задължението за организация конкретно на една рота, със следния текст съгласно оригинала: “След като разрешихме даването на толкова голяма свобода и права за ползване на българите и павликяните, така и ние не можем да се съмняваме в тяхната готовност да служат на общественото благо, от което зависи и тяхната смелост; затова желаем да организират една рота от подбрани годни [за военна служба – б. а.] мъже, които - ако избухне война – да участват в защитата на темешварската крепост и бъдат част от тамошния гарнизон; по тази причина, макар и сега да царува мир, подбраните за целта хора следва да се стремят да преминат военното обучение, за да може в случай на нужда да са подготвени и използваеми”. Цитатът е още едно – и то безспорно силно – доказателство за числеността на българската колония във Винга. Корекцията се отнася до герба на града, одобрен от императрица Мария Терезия в § 13 на вече споменатата диплома, касаещ и промяната на името на селището в Терезиополис, всъщност имало много кратък живот. Гербът е известен, представлява кръг, разделен отвесно на две, в лявата част на поле обградено отдолу и отгоре с трибагреник е поставен кръст с маркизка корона, в дясната половина се извишава стражева крепостна кула. Кръгът е обграден докрай със стилизирана орнаментика, над и извън него по диаметъра е изобразена княжеска (френска) корона. Първият български учен, посетил Винга на 7 август 1895 г., е акад. Любомир Милетич. Вероятно в това не малка роля е трябвало да изиграе задушевното му приятелство с преводача на труда на Геза Цирбус, с акад. Иван А. Георгов, с когото са почти и земляци (първият е роден в Щип, вторият във Велес, където е родена майката на Милетич, Евка, а по-късно учителства брат му Георги). Показателни са изреченията с които ученият въвежда в описанието на пътуването си: “Аз сега отивах да посетя двата най-видни центъра на банатските българи Винга и Бешенов (мадж. Ó Bessenyő) [правилно: Óbesenyő в буквален превод Старо Бешеньо, втората дума идва от идентичното унгарско название на печенегите, част от тях заселили се и в средновековна България, поради което някои унгарски учени свързват произхода на шопите с тях – б. а.], за които имах смътно понятие: за Винга знаех, че там живее учителят Косилков [става дума за Леополд Косилков (1850-1940), син на Иван Косилков (1822-1903), също учител; автори и на учебници – б. а.], издател на български книжки и календарчета и редактор на починалия вестник „Vinganska Nuvala” [излизал от 1.І.1884 до 1.V.1887 г. – б. а.]; за Бешенов знаех от статията на Цирбуса /вж. български превод “Южноунгарските българи” в Пер. Спис. ХІІ-ХІV), че е голямо село – по-голямо от Винга. Та и отде можех да зная нещо повече за тия български места в Маджарско, когато освен съчинението на Цирбуса в нам достъпната немаджарска литература досега нищо не е писано за тия наши братя нито от нас, нито от чужденци. А от Цирбуса не може да се знае нищо специално за Винга и Бешенов, понеже у него изобщо се говори за нравите и обичаите на банатските българи, като се смесват с подирните и тъй наречени крашовани, които нито по език, нито по потекло имат нещо общо с българите, както ще видим по-сетне”. Нека бъда предварително извинен за новите корекции и допълнения, които се налагат преди всичко от новооткрити, преобладаващо унгарски извори. Още във втора глава обосновах несъстоятелността на твърдението, че крашованците не са могли да бъдат българи, посочих и причините поради които тези дошли с първата преселническа вълна наши сънародници са се различавали от последвалите ги. Не успях да изясня категорично защо акад. Любомир Милетич е посочил “помаджарения словак Янош Мартон” за отговорен редактор на вестника “Маджарски българин” (“Темешко-вингански новини”),в оригинал на т. нар. илирийски език „MÂDŽARSCI BÂLGÂRIN (TEMES-VINGAI HÍRADÓ)”, а на унгарски “TEMES-VINGAI HÍRADÓ (MÂDŽARSCI BÂLGÂRIN)”, излизал от 30 април 1893 до 8 април 1894 г., след като тази длъжност е била изпълнявана от Михай (при учения Михаил) Манушев, споменат само като един от главните сътрудници. Нужно е било само да се погледне редакционното каре, от което още е видно, че седмичникът е имал свои кореспонденти в Арад, Болгартелеп, Будапеща, Винга, Обешеньо и Торонталсечан. Предполагам, акад. Милетич лично не се е срещал с Михай Манушев, а получената за последния информация е била твърде оскъдна, каквото е била и тази за баща му, за Боньо Манушев, защото не споменава най-същественото при повторното му учителстване във Винга (1868-1877) – той започва въвеждането на обучението на тогава литературния български език и така се начева изместването на т. нар. илирийски. Както е отбелязано в главата (шапката) на вестника това е бил “седмичник за общество, култура, икономика и индустрия” и се представя като“официален орган на Винганското дружество на банатските земеделци, занаятчии от Винга и околностите й и учителите по поречието р. Марош”. Списван е бил на по две страници на български банатски диалект и на унгарски език. Написаната на 28 април 1893 г. и поместена на страница 1 в първия брой уводна статия “Какво искаме ние?!” свидетелства за конкретния повод за учредяването и излизането на седмичника, това е завръщането на част от банатските българи, родени и израстнали в комитатите Темеш и Торонтал, в България, по думите на автора те са “започнали да се завръщат на чужда земя, в България, с тежко сърце, със сълзи на очи, оставяйки тук това скъпо място, гдето им е била детинската люлка, не можейки да предскажат и не знаейки дали на новото място тяхната съдба ще се обърне на по-добро”. Изречението обаче в никакъв случай не бива да извежда до асоциации от какъвто и да е антибългарски характер, през твърде краткото си съществуване седмичникът действително докрай остава верен хранител на българския дух и национално съзнание, а заедно с това е и богат извор за бита и всекидневието, обичаите и традициите, общественото устройство, културата и в нейните рамки фолклора и литературата на банатските българи. Архитектурата на седмичника е типична за вестниците в тогавашната Австро-унгарска монархия: малък формат, страниците са с по три константни колони с традиционни рубрики, в главата под заглавието са дадени всички информации за предназначението, издателя, абонамента и т. н., разликите са две. Първата е в заглавието, което не е в скоби, то се дава в противовес на общоприетата практика в Хабсургската империя в двоен мител (шрифт с основа 28 пункта), а втората – редакционното каре, което както в българския, така и в унгарския вариант е на втора страница. Акад. Любомир Милетич дава такъв пластичен социографски портрет на българите от Винга от самия край на ХІХ в., който едновременно отговоря и на въпроса защо някои от банатските българи, включително и от Винга, са се преселили в България. Конкретно: след Освобождението съгласно Закона за населване на ненаселените места в България (влязъл в сила от 20.V.1880 г.) през 1881 г. 60 български семейства от Обешеньо основават с. Драгомирово, Свищовско. След тях други техни сънародници от Банат през 1890 г. се установяват в с. Брегаре, Плевенско, с. Бърдарски геран, Белослатинско и Гостиля, Долномитрополийско, а накрая, през 1892 г. и в с. Асеново, Никополско. Впречатленията си от Винга българският учен споделя в следните редове: “Да, винганци са в сравнение с бешеновци [Обешеньо е в съседния откъм запад комитат Торонтал – б. а.] същи господа, които обичат само да живеят добре и да се наслаждават. Земята си дават повече на ромъните от ближните села на изполица. Само тия, които не са в състояние да живеят от такава “рента”, без да работят сами, се считат за скиромаси. А такива има малцина във Винга, защото повечето от тия “сиромаси” се преселили в България [Курсивът мой – б. а.]. Жените не са особено работни и тръгнали по лукс. Уверяваха ме, че се разпространявала в семействата и изкуствената неплодност на жените, поради което винганци намаляват съвсем противоположно на бешеновци, които, напротив, твърде се размножават. За да си състави понятие читателят за лукса и богатството, което съществува във Винга, ще кажа няколко думи за визитата, която направих на едного от по-големите богаташи – Ивана Каликин, директор на спестовната каса във Винга. Той е капиталист с около 10 хиляди флорина готови пари, а покрай това има и земя. Живее от рентата на парите си, а земята си дава под наем. Тъкмо купил нова къща и се занимаваше с нареждане на новата си покъщнина. Покорни [Петър Покорни, чех, учител във Винга – б. а.] ми беше казал, че във всичко е много мераклия, та не ми беше чудно, като ни поведе да показва новите мебели във всички стаи. Наистина то бяха мебели, които със завидно око би изглеждала и “най-елитната” дама у нас: В “столоваята” беше гарнитура, подпълна в старонемски стил с резбарски украшения – най-новото и най-скъпото, що можем да имаме ние в София. В спалнята креватите и цялата гарнитура от дъбово дърво с резбарски украшения, а салонът – не ще и казване. Каликин е “прост българин”, както ми казаха, учил е твърде малко. Той има само тази демократична черта, че се носи много нехайно: облича се наистина граждански, но пък ходи без вратовръзка, а жена му се носи селски, макар и да са модите във Винга твърде на почит. Но не е само Каликин богаташ във Винга: Романов Петър бил много по-богат, а изобщо богати хора имало немалко.” Към казаното би могло да се добави констатацията на излязлата в края на ХІХ в. и досега най-голяма унгарска енциклопедия “Палас”: “Днес Винга е най-богатото българско селище в комитата Темеш”. Началото едва ли е предвещавало описаното наистина реално благоденствие на българските преселници от втората вълна във Винга, първите се появяват там през 1701-1711 г., привлякъл ги е несъмнено и преди всичко българският францискански манастир. Окончателното и масово заселване обаче следва да се датира към 1737-1738 г. поради войните с Османската империя и вече споменатите пожаревацки и белградски мирни договори. Вероятно след подаването на молба от българите бежанци от Влашко до Военния съвет във Виена бива издадено нареждане до темешката администрация бродещите из Трансилвания българи – успоредно с осигуряването на определени привилегии – да бъдат заселени на подходящо място в окръг Темеш, като за такова се определя, заедно с други, и Винга. Благодарение на Ласло Горове са известни местата, от които са дошли по-многобройни групи българи – от Крайова, Брадичени, Римник, Алвинц, Дева и Темешвар, а под предводителството на свещеника и мисионер на римската пропаганда Блазиус Христофор Мили (1672-1753), установил се по-късно с друга група българи в Обешеньо, и от България, конкретно от Никопол, Свищов, Брежене, Белене и Трънчовица.По тогавашните извори това са били около 60 семейства, придружавани в цялото им пътуване от български фрацинскански монаси. Във Винга те намерили няколко добри сгради, които пригодили за черква (по-късно винганските българи строят нова), парокия, училище и житница. За процъфтяването на селището несъмнено определяща роля са изиграли вече споменатите кралски прерогативни грамоти, тази на императрица Мария Терезия от 1 август 1744 г. и на император Франц ІІ Хабсбургски от 17 юли 1811 г., като втората е и последна за българите в цяла Трансилвания, Банат и Бачка и всъщност потвърждава вече дадените привилегии. На тази основа българите във Винга учредяват своя община, имат свое училище, църква (нова и стара) и францискански манастир, т.е. завършено е изграждането на селищната колония. Нужно е да се отбележи, че с грамотата на императрица Мария Терезия се бележи краят на втората преселническа вълна, след нея вече не се е разрешавало масово заселване на българи на територията на монархията. Не бих се съгласил с акад. Любомир Милетич, че благоденствието и заможността на българите във Винга са гасили – макар и постепенно – пламъка на националното им съзнание и свободолюбие. На последните страници във втората част на монографията си за българите в Банат и Трансилвания Ласло Горове отбелязва: “Накрая не мога да отмина без похвала и първия помощник на нотариуса във Винга господин Ищван Дуньов, гордост на нацията си; обхванат от гореща обич към отечествената литература, вдъхновяван от нея той – без да щади сили и старание – събра всички ръкописни книги, преписа ги или ги даде да се преписват и сподели с мен, че тези истории съдържат немалко заслужаващи описание истини. Желая на този неуморен младеж да събира и записва и занапред подобни факти, отговарящи на достойнството на неговата юнашка и неопетнена нация и нейното бъдеще, така и ние ще можем да ги изследваме по-подробно”. Думите на Ласло Горове са сякаш пророчески – след десетилетие някогашният младеж ще вземе участие в унгарската революция от 1848/1849 г. и ще се сражава срещу австрийската армия, неговата смелост и военно умение ще се признаят с даване на подполковнишко звание. По-късно, през 1860 г. той продължава борбата си срещу подтисниците, този път в армията на Джузепе Гарибалди. Героят на три нации, българската, унгарската и италианската, не беше забравен, през 1966 г. по повод 150-годишнината от рождението му, улицата “Тюнде” (‘Фея’) в ХІІІ район на Будапеща бе преименувана на негово име, на паметната плоча е отбелязано: “Ищван Дуньов. 1816-1889. Хонведски офицер от революцията от 1848 г. и унгарски полковник в армията на Гарибалди, който бе достоен представител на делото на международната сплотеност на народите в борбата им за освобождение на италианския народ”. Ищван Дуньов е роден на 28 юли 1816 г. във Винга в българско семейство, баща му е говорил само на български и румънски. Синът с време – освен донесения от родния дом български – научава още сръбски, румънски, немски, английски, италиански, испански, португалски и френски. От Ласло Горове знаем, че е бил първи помощник на нотариуса в родния си град, малко по-късно, през 1843 г. завършва право в Пещенския университет и се установява като адвокат във Винга. Междувременно авторитетът и способностите му го издигат като един от арадските водачи на унгарското радикално течение за освобождаване от гнета на Хабсбургите, поддържа тесни връзки и приятелство с такива изтъкнати личности за унгарската освободителна борба, като Пал Вашвари (1826-1849; загинал в сражение) и Янош Видач (1826-1873). След избухването на революцията е доброволец, сетне временен военен прокурор при полк. Ласло Гал (1810-1850; няколко месеца след тежко нараняване умира), командир на националната гвардия в Арад, а накрая, през 1849 г. се сражава по фронтовете, при слагането на оръжието пред генерала от кавалерията Ф. И. Рюдигер, командир на ІІІ корпус от казашката армия на генерал И. Ф. Паскиевич (1782-1856) при Вилагош (от 1920 г. Şiria в Румъния) на 13 август 1849 г. е пленен на носилка след раняване. Австрийският военен трибунал първоначално го осъжда на смърт, сетне присъдата е заменена с 10 години крепостен затвор, отлежани в Йожефщадт, където негов съкилийник е известният унгарски учен археолог и изскуствовед, по-късно академик Флориш Ференц Ромер (1815-1889). Споделя съдбата на всички затворници, отказва да приеме изпратените му като дарение от Арад 30 форинта, сума немалка за времето си. От 1859 г. е вече в Италия, година по-късно вече се сражава в армията на Джузепе Гарибалди. На 1 октомври 1860 г. при Волтурно е ранен, налага се ампутация на левия му крак, тъй като не напуска полесражението. По този повод Гарибалди го произвежда в звание полковник, дава името му на командуваната от него част, съпровождайки това с думите: “За такъв човек като Вас всяка похвала е малко”. От 1862 г., вече нямайки възможност лично да участва в освободителната борба на италианския народ, заедно с подполковник Густав Фридеши (1835-1870) организира верубване на унгарски доброволци за армията на Гарибалди. Обявява се против т. нар. съглашение от 1867 г., довело до създаване на двуединната Австро-унгарска империя, не приема издигнатата през същата година негова кандитатура за парламентарен представител на Винга и предпочита – както и Лайош Кошут – да остане в емиграция. Последните си години прекарва в италианското градче Пистоя, пише и публикува в унгарски и италиански издания статии и изследвания, превежда от италиански на унгарски издадената през 1872 г. в Пеща книга на италианския икономист Хиероним Бокардо (1829-1902) “Земята и постепенното й овладяване /история на географията и търговията в 21 лекции)”. Умира на 29 август 1889 г. в Пистоя, погребан е с военни почести. Едва ли е пресилено твърдението, че унгарските биографични и други справочни лексикони публикуват далече повече от българските за Евсебий Мартин Ферменджин, за пръв път подробно разглеждат дейността му през 1895 г., т. е. две години преди смъртта му. Роден е на 21 септември 1845 г. във Винга в българско семейство с потекло от Чипровци, на 10 септември 1862 г. встъпва в ордена на Св. Франциск, а на 22 ноември 1868 г. е ръкоположен за свещеник. Като такъв завършва история във Виенския университет, след което е преподавател по теология в Бая, от 1882 г. пак там супериор (настоятел-приор), а накрая пръв съветник на ордена на Св. Франциск в Рим, където генералът на ордена го назначава за постоянен редактор на годишника на францисканците. В течение на цели 15 години изследва и събира материали за францисканците в библиотеките на Унгария, Италия, Албания, Галиция, Далмация, Босна и Палестина, междувременно през 1890 г. е избран за действителен член на Загребската академия на науките. При завръщането си в Будапеща по време на едно от многобройните си пътувания, на 25 юни 1897 г. умира в Нашице в комитат Верьоце (от 1920 г. Našice в Хърватско), в имението на наследниците на рода на ръководителите на Чипровското въстание Пеячевич. Неговите книги (“Acta Bulgariae ecclesistica” ,Загреб, 1887 и „Acta Bosnae, potissum ecclesiastica etc, ab anno 925 usque ad annum 1752”, Загреб, 1892) са също ценни извори за българския католицизъм и католишките българи в историческите унгарски земи. Във връзка с него при посещението си във Винга акад- Любомир Милетич отбелязва: “Той и сега говорел добре български и високо ценял българската си народност. Но това не ни е чудно, защото такива са били всички по-видни български францисканци”. Българският учен там е постигнат и от едно разочарование – още през 1881 г. францисканците са взели цялата си архива от Винга. Причината е, че също тогава българският францискански манастир там, имащ свой президент, викарий и капелан, е бил закрит, най-напред поради спорове относно станалото предната година назначаване за президент на един словак, Иван Томчани, водещ – според винганци – доста разпуснат живот. Той почти виднага бива преместен в Мохач, но от дошлия на негово място буневец Лаурус Липовчевич, също не били доволни, така темешварският епископ Антал Балаш – за да не отстъпи втори път – предпочел компромисното решение да закрие манастира, съборен заедно със старата черква след няколко години. Общината във Винга е трябвало да го откупи за 8.000 флорина, тъй като францисканските монаси редовно й плащали данък. Налага се и пояснение на понятието ‘буневец’, в унгарски ‘bunyevác’. Това е южнаслявянска етносна група от католици, която през ХVІІ в. се преселва от поречието на р. Буна в Херцеговина в Бачка, т. е. в историческите унгарски земи, но и в днешна Южна Унгария има такива групи. Впрочем акад. Любомир Милетич намира макар и непълната винганската францисканска архива във вече споменатото тук селище Мариярадна в комитат Арад, където е била занесена след закриването на манастира. По време на посещението на българския учен във Винга училището там се е посещавало от 450 ученика, от които почти половината момичета. Той отбелязва: “Има и тъй нареченото повторително училище – три пъти в седмицата, отделно за момичетата и отделно за момчетата. Имало всичко 200 ученика в повтор. училище. За чираците – всичко 60 души – имало особено неделно училище. Всички българи във Винга, без изключение [Курсивът е на Л. М.- б. а.], знаят да четат и пишат. Съвсем назад стоят и от тая страна романите във Винга – около 200 души, които си имат и отделна, но съвсем незначителна черква на източната страна на града”. Несъмнени и големи заслуги за училищното дело във Винга и неговото развитие има Йожеф Рил, виден унгарски педагог, когото през 1957 г. д-р Маньо Стоянов – по непонятни причини – нарежда сред немските книжовници. Роден е на 11 януари 1839 г. в с. Немски Модош в комитат Торонтал (на 10 януари 1896 г. то е обединено с т. нар. Сръбски Модош, а от 1920 г. е Jaša Tomić вече в Югославия), където са живяли 480 българи със свое училище и параклис и са си съжителствали с тамошните унгарци, немци и сърби. Сам той завършва българското основно училище в родното си село, езика е знаел отлично, едва петнадесетгодишен е помощник на стажант-учителя. Завършва Института за начални учители във Вершец и бива назначен за учител в Модош с годишна заплата от една стая, 20 крини жито и 120 форинта, от които 40 е плащал за списания и книги. За директор на българското училище във Винга двадесет и тригодишният Йожеф Рил е назначен през учебната 1862/1863 година от католическия епископ от френски произход Александър Боназ (1812-1889), където е трябвало да преподава и български език. Достатъчни са били само два месеца и половина, за да стигне до такъв извод, който основно е повлиял не само върху съдбата на българските училища, но и е допринесъл за по-нататъшното съхраняване на българското национално съзнание и принадлежност. Йожеф Рил отбелязва: “Докато няма български правопис, нищо не може да се работи на български език”. В случая понятието правопис би следвало да се извади от традиционни днес рамки за тълкуване, тъй като би могло да заблуди съвременниците ни. Всъщност унгарският педагог се захваща не да даде някакъв правопис на споменавания някогашен илирийски език, а да изработи правоговорните и правописните норми на езика на банатските българи, максимално приравнявайки го към тогава употребявания в още поробена България. За целта Йожеф Рил най-вече е ползвал издадената на немски език през 1852 г. “Българска граматика” (“Grammatik der Bulgarischen Sprache”) на братята Антон (1823-1867) и Драган (1828-1911) Цанкови, най-съвременното по негово време, трудности едва ли ще е имал, тъй като е превеждал и издавал и на немски. Книгата на Иван Момчилов (1819-1869) “Граматика на новобългарския език” ще се появи едва през 1868 г.(второ издание 1873). През януари и февруари 1864 г. българското учителско дружество във Винга дълго и внимателно, буквално дума по дума обсъжда изработените от Йожеф Рил правоговорни и правописни норми, след две години книгата е издадена в една от най-авторитетните печатници, тази на Густав Емих (1843-1911) в Пеща (Bâlgàskutu prăvupisanj. Pisano i dumêstinu Józu Ril, načunić. Sàs idna naviskà. U Péštà, stàmpisànu vàz G. Emich, 1866). За нея най-точна оценка дава акад. Любомир Милетич: “С изданието на “Правописа” Рил е направил най-голямата услуга на банатско-българската писменост, понеже тепърва с тая книжка на ръка е било възможно на банатския българи да си служи с матерния си език като с книжовен орган, било устно, било писмено”. Българският учен високо е оценил и “Буквара” за българските училища на Йожеф Рил, претърпял три издания (през 1869 и 1880 г. в Темешвар и през 1880 г. във Винга, последното подготвено от Леополд Косилков). Унгарският педагог – констатирайки острата нужда от учебници за децата на българските преселници от втората вълна – съставя още три: читанки за ІІ и ІІІ отделение (клас) и малък катехизис за основните училища. Също информира за известните нему, функциониращи български училища в двата окръгар Темеш и Торонтал. Отлична оценка за педагогическата дейност на Йожеф Рил ще намерим и у неговите унгарски съвременници – лично тогавашният министър на вероизповеданията и просветата барон Йожеф Йотвьош (1813-1871) вече познавайки същата, а преди това и съдействал за издаването на българския буквар, заминава за Винга, за да се срещне с него и въз основа на видяното незабавно го изпраща на специализация в Германия. След завръщането си оттам Йожеф Рил е работил още една година във Винга, желаейки да завърши започнатото (а е имал назначение за преподавател в Института за учители в Буда!). Той никога повече не се откъсва от “българските” си години във Винга, например веднага взима под защита нуждата от излизането на вестника на Леополд Косилков “Винганска Нарудна Нувала” със следните думи: “Човек би помислил, че това нещо не е уместно при сегашния напредък на помаджаруването, па че е дори и опасна работа. Ала не е така. Ако искаме ние да запознаем всичките народи в Унгария с маджарски език, сиреч ако желаем щото всеки гражданин да знае и маджарски език, тогава ще трябва да се култивират наречията (диалектите) на националностите…”. Трябва ли в днешния объркан свят една по-истинска позиция по отношение на националните малцинства? Истина, изречена отколе и стегнато от големия унгарски поет Янош Аран (1817-1882): “Нацията живее в езика си!” В интерес на пълнотата при оценката на делото на Йожеф Рил – макар и в “телеграфен стил” – следва да се добавят говорещи сами за себе си факти. През 1880 г.той основава списанието “Унгарски педагогически преглед” и в течение на осем години е бил негов главен редактор. От следващата година Йожеф Рил е главен кралски комитатски инспектор и председател на Общонационалния съюз на унгарските учителски дружества, в който членува и винганското. Едва тридесетгодишен, след завръщането си от Германия, разработва собствена, отлично мотивирана педагогическа програма, съдържаща многобройни тогава нови, а днес актуални концепции. Най-напред Йожеф Рил предлага всички местни, откъснати една от друга учителски общности и дружества да се обединят в общонационално. Целта е както да се обменя опит, така и системно да бъдат изслушвани от министъра, на когото пък се предлага да учреди Съвет по образованието със строго професионален характер. Подчертавайки изключителната важност на връзката училище-родители, сочи пътищата не само за създаването, но и за разширяването на тези така насъщни контакти. Концептира нова образователна политика, съдържаща реализацията на реформа, която ще постави училището в служба на нацията и осъществяването на целите й, на съхраняване на нейното минало и традиции и тяхното обогатяване. Мотивира острата необходимост от въвеждането на задължително основно обучение с обща за цялата страна система от 7 класа (!), организирането на общински и комитатски съвети по образованието, както и въвеждането на строги професионални и способностни критерии при подбора и назначаването както на учителите, така и на инспекторите. Йожеф Рил умира на седемдесетгодишна възраст, на 5 април 1909 г.в Ипойшаг (от 1920 г. Šahy в Словакия) и поне до 1939 г. не бива забравен от унгарската педагогическа наука, тогава се организира наистина запомнящо се честване на стогодишната от рождението му. През призмата на дейността на големия унгарски педагог пластично се очертават и контурите на училищното дело на българите от втората преселническа вълна. Традициите биват обогатени, те са имали и имат и своите продължители, преди всичко в лицето на вече средното българско училище в Будапеща, отворило вратите си като основно на 25 февруари 1918 г. благодарение на даренията на сънародниците ни от вече третата преселническа вълна. През ХХ в. жаравата е раздухана и в Банат, мака и същият – съгласно Трианонския договор – да е разделен между Румъния и Сърбия. През 1940 г. по инициатива на Георги Дамянов, главен учител в родното село на Йожеф Рил Модош и Гавраил Софранов от Канак се създава Общ съюз на българските културно-просветни движения, българските училища възкръсват. Дейност, за която тогавашният министър на народната просвета Борис Йоцов (1894-1945) изказва лична благодарност, връчва награди. По-важното вероятно е друго: тридесет и три хиляди българи намират отново своя род и език. За да го загубят веднага след първото сталиново заскрежаване. Обвинен във фашизъм и шовинизъм Борис Йоцов е екзекутиран, българските училища както в Сръбски, така и в Румънски Банат, в някогашните унгарски исторически земи, са осъдени също на толкова бърза смърт. Второто селище в своебразната класация по многобройност на заселилите се в него българи от втората преселническа вълна е административният център на комитата Темеш, град Темешвар (от 1920 г. Timişoara в Румъния). В тази глава вече споменах, че с императорски едикт от 21 октомври 1739 г. Николай Станославов(-вич) бива назначен за чанадски епископ и прелат с всички принадлежни права, което е потвърдено от Апостолическия престол през следващата година. За седалище на епископията е определен гр. Темешвар, явявяващ се тогава и административен и военен център на целия Банат. Градът е разположен на двата бряга на р. Бега, през 1891 г. е имал 39.884 жители и гарнизон от 3.554 военни. От цивилното население мнозинството е било немско (22.301), от следващите поколения на дошлите през 1700-1739 г. българи тогава 1.453 души са съхранили националното си съзнание и принадлежност. Черкувайки се заедно с унгарците католици в този предоставящ почти всичко голям град нашите сънародници са имали нужда единствено от свое училище, което и са създали. Заедно с това са намерени следи от техни сънародници от първата преселническа вълна, установили там след 1365 г. Главното препитание на българите е било търговията, най-вече с добитък, мнозинството от тях обаче е работило в промишлеността, чието развитие е довело до повече от двойното нарастване на населението (през 1850 г. броят на жителите е бил едва 17.669). Несъмнена и безспорно голяма заслуга в развитието на града и икономиката му, в динамичното му модернизиране има Карой Телбиз (среща се и като Телбис; 1854-1923), роден в българско семейство в с. Неметчанад, известно още като Йосчанад (от 1920 г. Cenadu Vechi в Румъния), който в течение на цели тридесет години, от 1885 до 1914 г., до началото на първата световна война е бил кмет на града. Би следвало да се отбележи, че българският род на Телбизовци е бил голям и твърде известен в Трансилвания и Банат (и пръснат в тях), има свой дял и участие в унгарския културен и научен живот. Например по-малкият брат на Карой Телбиз, Янош след защитата на докторат по химическите науки в Бернския университет създава Унгарския кралски съдебен институт за химическо еталониране в Будапеща, а година след това, през 1890 г. – на собствени разноски! – и първата модерна химическа експериментална лаборатория също в столицата. Техен роднина роден в с. Ловрин в комитата Торонтал (за селището на съответното място), Бенедек Телбиз, фармацевт, е автор на редица научни трудове, а след смъртта на баща си открива първата аптека в родното си село. Карой Телбиз е завършил право в Будапеща и след като специализира във Франция, през 1880 г. се установява в Темешвар, където открива адвокатска кантора. Едва тридесетгодишен е вече главен градски прокурор, а сетне – главен нотариус. Година по-късно, на 9 март 1885 г. е избран за кмет, така той е бил най-младият на тази длъжност в цялата Австро-унгарска монархия. Точно след четвърт век благодарният град в книга от 370 страници издава всички негови речи и статии, отделно илюстрирайки с фотографии промишлените и други (обществени, културни, образователни, научни, вероизповедни, спортни и пр.) обекти създадени за тези години, откриването на първата - и двуколовозна! - трамвайна линия в града на 30 юни 1899 г. Асимилацията в унгарската среда при Карой Телбиз е очевидна, изходната й точка несъмнено е бил фактът, че в родното му село единствено неговото семейство е било българско, а сетне специализацията в чужбина, ежедневната работа също са повлияли. Но не е забравил българското си потекло, в Темешвар е поканена делегация от студенти и преподаватели от Филологическия факултет на Висшето училище в София (след приемането на Университетския закон през 1904 г. Български университет “Братя Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово”, от следващата година “Свети Климент Охридски”). Гостите пристигат на 26 април 1897 г., за да се запознаят с културното развитие на града, образователната система и институции. Това всъщност е и първата научна командировка от страна на България в Унгария. Във Вершец (от 1920 г. Vršac в Югославия), по данни от 1891 г. от всичко 21.589 жители 1.208 са били българи, установили се там на две групи, първата след 1690, втората след 1740 г. В немалкия за времето си град, или както тогава е наричан “един от най-спретнатите и красиви селища на Южна Унгария”, не може да не констатира едно интересно явление: единствено тук българите - макар и с многобройна колония и за разлика от заселилите се в по-големите градове техни сънародници – не са имали свои институции, дори и училище. Вероятното обяснение е, че нуждата от такива се е “погасявала” от “разнобоя” в тяхното препитание, едни са били търговци, а другите, които несъмнено са били повече, са намирали работа в многобройните фабрики и работилници, тъй като от средата на ХІХ в. Вершец – подобно на Темешвар - динамично се е индустриализирал, по тази причина населението му през втората половина на столетието нараства с почти пет хиляди души. През ХІХ в. само малцина от българите са се занимавали с лозарство (до появяването на филоксерата) и с отглеждане на едър рогат добитък за продан, тъй като Вершец е бил прочут с техния пазар. Във връзка с Темешвар и Вершец от една страна, а от друга с българските преселници именно тук следва да се направи заключение, валидно за Трансилвания, Банат и Бачка. При смесено население на дадено селище установяващите се в него български общности или колонии – ако там унгарците не са имали превес - са предпочитали за свои непосредствени съседи немците. В разгледаните два града това се потвърждава особено релефно:

I. Националности Темешвар Вершец Българи 1.453 1.208 Немци 22.301 12.154 Унгарци 10.657 1.254 Румънци 3.613 469 Сърби 1.545 7.712 Словаци 315 62

През ХІХ в. Вершец е бил и един от основните фактори, съдействащ на развитието на образованието и културата на българските преселници, тъй като над 90 % от преподавателите в българските училища – независимо от тяхната националност – са завършили педагогическия институт именно в този град (като най-близък). В паланката Бреще (Brestye, от 1920 г. Breştea в Румъния), Геза Цирбус сочи 1.037 българи, съгласно официалните статически данни от 1891 г. те са били 1.174 души. В разположеното в самата среда на комитата Темеш селище сънародниците ни са се установили след 1742 г. в резултат на вътрешна миграция, главният им поминък е било и е останало земеделието, което всъщност обяснява и единствената институция, която те създават, училище, споменавано както от Йожеф Рил, така и от акад. Любомир Милетич и още функционирало при посещението на последния в Банат. Недалече от р. Дунав е Секейкеве (от 1920 г. Skorenovac в Югославия), всъщност до 1883 г. Радайфалва (Rádayfalva), наричано още Дюрдево (Gyurgyevo). Предците на преброените там в края на миналия век 449 българи са се установили в селището на малки групи в периода 1700-1737 г., някога е имало и преселници от първата вълна, дошли след 1365 г. Те са си съжителствали с немци и унгарци, между последните и с т. нар. чанго, чието заселване там от Молдавия през 1883 г. е довело до посочената промяна в името на селището и неговото уголeмяване. Произходът на етносната група чанго (csángó) и до днес не е изяснен от науката, самата дума означава ‘чергар’, ‘номад’, ‘скиталец’, срещу което те протестират и сами се считат за унгарци. Общоприето е мнението, че това са били някогашни маджари, по време на завоюването на родината в самия край на Х в. те обаче са се обособили, защото са останали източно от Карпатите, на по-късните територии на Буковина и Молдавия, което обяснява своебразния архаизъм в език и обичаи. Основното препитание там е било земеделието и животновъдството, българите са имали една единствена институция, училище. В течение на сто години българското население в селището е нараснало - в доклада си след посещението си там през октомври 1943 г. споменатият инспектор на частните училища Благой Златарев отбелязва, че Секейкеве (при него Скореновац, тъй като тогава това е Сръбски Банат) живеят 500 българи, а в шестокласното основно училището е имало 37 ученика. Недалече е разположена паланката Дента (от 1920 г. Denta в Румъния), в която Цирбус сочи 411 българи, цифра потвърдена и от акад. Любомир Милетич при посещението му в Банат, а Йожеф Рил някоклкократно е помагал на тамошното българско училище. Установяването на българските преселници следва да се отнесе към 1737-1738 г., несъмнено тогава те са били повече, една част е преминала в съседни селища, където също е имало български общности. Следващото по многолюдност село е Темешрекаш (от 1920 г. Recaş в Румъния), по данни от 1910 г. там е имало 438 българи, несъмнено за установяване там ги е привлекло функционирането на български францинскански манастир и резиденция (метох). Това е станало към края на 1737 или началото на 1738 г., когато предвожданите от Никола Станиславов(-вич) български преселници, спасявайки се от турците напускат Влашко и се отправят на север. Част от тях остават да презимуват в Темешрекаш и с това се установяват там окончателно. В намиращото се недалече от Винга село Барацхаза (от 1920 г. Bărăteaz в Румъния) Ласло Горове през 1882 г. сочи 350 българи, тяхното заселване е станало на два пъти – след 1688 и 1737 г., няколко семейства отиват там значително по-късно, през 1876 г. Поради близостта на българската колония във Винга и нейните институции не се е наложило на местната общност да създава такива в селището си. Последното не бива да се смесва с едно друго едноименно село, много по-известно като Олец, в съседния комитат Торонтал, където също се установяват българи от втората преселническа вълна (за него нататък). В с. Избище (от 1920 г. Izbište в Югославия), намиращо се в южния край на комитата Темеш, по данни от 1910 г. 229 души са запазили българското национално съзнание и принадлежност, заселването на българите е станало две години след разгрома на Чипровското въстание. В сравнително неголемия град Липа (от 1920 г. Lipova в Румъния), някога принадлежал на Фружин Шишман, българи се заселват и с втората преселническа вълна и то с известно закъснение. Причините са няколко, преди всичко селището е освободено от османците две години след превземането на Темешвар от императорските войски (13 октомври 1716 г.), т.е. през 1718 г., тогава и бива прехвърлено от комитата Арад в комитата Темеш, но след военните действия в него са останали едва 70 къщи. Чумната епидемия обезлюдила още повече селището, така установяването на българите там става едва през 1737 г. Най-вероятната причина за липсата на техни институции би следвало да се търси в близостта на Винга и своебразната конкуренция на последната. По данните от 1910 г. в града тогава са живяли 175 българи. Три селища, Хомоксил, известно и като Улма, Надкаройфалва и Темешмиклош, познато и под името Николeнци (от 1920 г. първите две Uljama и Banatski Karlovac в Югославия, третото Nikolenci в Румъния), са разположени в непосредствена близост едно до друго в т. нар. и споменат Алибунаро-делиблатски район, част от Максондското поле, някогашна собственост на Фружин Шишман. В Хомоксил (‘homok’+’szil’ = ’пясъчен бряст’; преводът има дотолкова място тук, доколкото произходът на Улма е от ‘ulmus’, латинското наименование на дърветата от семейство брястови) през 1910 г. 148 българи все още са съхранявали националното си съзнание и принадлежност, в Надкаройфалва те са били 87, а в Темешмиклош около 50. Най-напред наши съотчественици отсядат в Надкаройфалва (след 1700 г.), сетне в Хомоксил (1737) и накрая в Темешмиклош (след 1744 г.), свои институции не са учредявали. Почти в средата на комитата Темеш, южно от Темешвар е паланката Чак, познато още като Чаковар или Чакова (от 1920 г. Ciacova в Румъния). Като потомците на установилите се там през 1690 и 1739 г. българи Геза Цирбус сочи 82, а данните от 1910 г. отбелязват 95 души. Основното тяхно препитание е било земеделието и скотовъдството, селището е било известно с пазарите на добитък, в него още е имало и земеделско училище. Липсата на собствени институции се обяснява, че Чак е разположен между Темешвар и Дента. През 1910 г. в Кевевара (от 1920 г. Kovin в Югославия) са преброени 58 българи, засега поне не са открити такива извори, които биха могли да мотивират този минимален брой, тъй като в него българи се установяват през 1365 (още в самото начало!), 1396 и след 1737 г., а българската францисканска провинция е имала свой манастир. Освен това - както споменах - до началото на ХІ в. тя е била във владение на Глад, а сетне на Айтон (Ахтум, Охтум). Български францискански манастири е имало още в две селища на комитата, първото е Ермен (от 1920 г.Gherman в Румъния), установяването на българите там е станало на два пъти, около 1370 и след 1740 г., броят им в края на ХІХ в. се движил между 45-50 души. Второто селище е Паланк (от 1920 г. Banatska Palanka в Югославия), времето на заселване там и броят на българите в края на ХІХ в. са идентични с тези в Ермен. В комитата Темеш има още 11 селища с български общности, броят на нашите сънародници се движи около 50 души за всяко едно от тях, което обяснява и липсата на институции. В Кишсеред българи се установяват през 1701 и 1737 г., в Надсеред през 1742 г., но някога там е имало заселници и от първата вълна (от 1920 г. Malo Središte и Veliko Središte в Югославия). Останалите девет е по-целесъобразно да се дадат в отделна таблица, тъй като след 1920 г. всичките са останали в Румънски Банат: II. Селище Наименование след 1920 г. Време на заселване Бирда Birda след 1737 г. Вегвар Tormac след 1690 г. Задорлак Zădăreni 1741 г. Мадярапаца Opaţia след 1690 г. Омор Rovniţa Mare след 1737 г. Темешпетери Petrovoseló 1744 г. Темешшаг Şag 1741 г. Фередхаз Firiteaz 1741 г. Шошд Şoşdea след 1690 г.

Най-много българи от втората преселническа вълна се заселват във всичко 27 населени места на комитата Торонтал, но статистическите данни от 1891 г. за общия техен брой също са неточни, сочат се само 9.611 души, вероятно редуцирането е станало за сметка на сръбското население. Това е втората административна единица, в чиято територия е влючена значителна част от Банат. Тя граничи със следните комитати: на изток – Темеш, на запад със Срем и Бач-Бодрог, на север с Чонград и Чанад, а на юг границата й е р. Дунав. Посочените очертания от изток и запад са всъщност и теченията на реките Тиса и Марош. До началото на ХІ в. и тези земи са били владение на българския болярин Глад, а сетне на неговия син Айтон (Ахтум, Охтун), комитатът за пръв път се споменава самостоятелно през 1326 г., когато от големия комитат Чанад биват отделени още Кеве, Темеш и Крашо-Сьорен, през 1365 г. в Торонтал като пограничен комитат – по нареждане на крал Ищван І – вече са били преселвани новопокръстени българи католици, т. е. в самото начало на първата вълна. За спасяващите се след жестокия разгром на Чипровското въстание българи относително спокойствие е настъпило едва след 3 октомври 1716 г., когато императорските войски на Хабсбургите превземат Темешвар и с това се слага край на османското господство в Банат. През следващите 23 години комитатът Торонтал практически е откъснат от Унгария, тъй като император Карл VІ (в Унгария Карой ІІІ) – по съвет на принц Евгений Савойски – след Пожаревацкия мирен договор (21 юли 1718 г.) възстановява някогашното Темешко банство, разделя го на 11 провинции, на т. нар. клисурска гранична зона и на 6 отделни военни центуриона и всичко това пряко подчинява на виенския двор. За целта създава военно управление във формата на Дирекция на банствата и обявява целия регион за притежание на императорската хазна. Това обяснява както многобройните молби на тогавашните българските преселници до назначаваните от Виена губернатори или пряко до императора, така и тогава многобройното заселване на немци в обезлюдените райони. Наистина частичното ликвидиране на така създалото се “противоконституционно положение” (съгласно формулировката на тогавашните източници) бива реализирано със закон № ХVІІІ от 1741 г., същинското възстановяване на комитата Торонтал обаче - при съответната тържествена обстановка – е станало едва на 13 и 14 юли 1779 г. Несъмнено е, че всичко това е дало своето - и то значително - отражение върху установилите се там окончателно българи. Във все още малобройните и непълни български и унгарски изследвания за установилите се в комитата Торонтал българи от втората преселническа вълна най-често се споменават техните селищни общности в Обешеньо (при българските автори още Бешенов, Стар Бешенов), Болгартелеп, Ловрин, Канак (Конак), Лукачфалва и Модош. Подобна реакция и внимание от страна на изследователите е напълно естествена, тъй като в тях българското население е било най-многобройно, друг въпрос е, че редица “разминавания” във фактологията и идентификацията на селищата меко казано направо досаждат. По отношение на населените места казаното може би има и своето оправдание, тъй като много от тях след 1920 г. са включени в границите или на Кралството на сърби, хървати и словенци (от 3 октомври 1929 г. Югославия), или на Кралство Румъния. Ако за своебразна българска “столица” на втората преселническа вълна в комитата Темеш следва да се приеме Винга, то в комитата Торонтал това безспорно е Обешеньо (от 1920 г. Dudeşti Vechi в Румъния) с неговата българска колония. Разлика между тях обаче е имало и то не съвсем малка, тя е пластично констатирана и от акад. Любомир Милетич при тамошното му посещение, започнало на 11 август 1895 г. Именно и поради това тук взимам от него един по-дълъг цитат: “След два часа чакане в Темишвар се качих на сегединския влак и тъкмо на пладне бях във Валкан [където по данни от 1910 г.също е имало 157 българи – Ал. Г.], гдето пак трябваше дълго да се чака влакът за Сент-Миклош [правилно Надсентмиклош, където през 1799 г. е намерено едноименното съкровище, а още и родно място на Бела Барток – б. а.] околийски център на бешеновските българи. Заради двайсет минути возене цели три часа мъчително чакане! Но и то се измина и аз стоях с нетърпение в коридорчето на вагона, за да не би за изтърва първата станция, бешеновската, па и по-добре да разгледам околността. Право имат винганци, какво тепърва бешеновците могли да кажат, че са в истинския Банат – равен като тепсия! Всяду наоколо отдалеч се белеят селски черкви и само честите гори и кории закрилят донегде селата едно от друго. И бешеновската църковна кула се вижда отдалеко, а ето след малко и самият Бешенов, прострян на шир и длъж със своите малки къщички и сенчести градини. Още от влака видях, че тук селото е приблизително два километра далеч от станцията и че не може да се свърши работа само с един хамалин, както във Винга. Па и слънцето душмански припичаше, а цялата атмосфера, наситена с прах, така тежко налягаше и върху душевната енергия на човека, че в оня миг Банат ми се пристори сякаш тропична пустиня, а близкият Бешенов – зелен оазис. Умислен как ли ще се домъкна със своя куфар до тоя оазис, излязох от станцията заедно с няколко свои спътника селяни. Но храта се погрижили и за удобства: щом излязох от станцията, пристъпи към мен един старец и ме покани да седна на една отворена кочия. Аз и не питах вече кой е тук българин и кой не, защото идех снабден с подробни предварителни сведения; в моята бележка пишеше, че Бешенов е чисто българско село без всякаква примес; при това освен имената на учителите и чиновниците знаех от господдин Будура и имената на всички по-видни селяни, както и на цяла генеалогия негови роднини. Докато да изминем дългия друм в облаци от прах, не беше възможно да се говори с кочиешина. На влизане в селото този ме попита къде да ме заведе. Аз мислех, че има и тук хотел, както във Винга; излезе работата, че Бешенов и откъм тая страна е същинско село с две-три прости кръчми и туй то. Но се сети старецът, че може би в “касиното” да ме приемат да сляза. Завихме по главната улица, що води покрай черквата, кметството и училището. Няма сравнение с Винга! Вместо тротоари и калдъръм тук легнал от край до край на улицата дебел селски прах; къщичките по-ниски и по-малки и все на един крой: фасада тясна и в триъгълник, както обикновено в маджарските села [Основният тип на унгарската селска къща от това време е разположена по дължината си перпендикулярно на улицата и излизаща направо на нея постройка с открита веранда (чардак) от входната врата до самия край, от нея се влиза в кухнята, вдясно е стаята с прозорец към улицата, отляво е вратата на многомерен килер за храна, зърно, брашно, земеделски сечива и пр.; оборът може да е пристроен към къщата след килера - б. а.]; главната улица пресичат три извънредно дълги улици и всички широки като нашите софийски булеварди; черквата голяма и твърде масивна, зидана в обикновен полуренесансен стил – само с една кула.Спряхме при една ниска къща с по-широка фасада и с четири-пет прозореца във фронта. То било “касиното”. В първата стая – билярд и няколко маси, а в другата - по-малка, само маси и един креват. Този е на господаря, който държи касиното, но той любезно го отстъпя, нали е само за два-три дена. И в касиното не се готви ядене, защото рядко дохаждат чужденци в селото, па и който дойде, има си познати и приятели, които се грижат за храна. Може да се приготви нещо за вечеря или за обяд, но само ако специално се поръча. Освен няколкото прости кръчми в селото има и една бирарийница, но и там не може да се нахрани човек. След тия сведения аз разбрах, че мога да бъда особено доволен, гдето се намери и такова гостоприемно “касино”, и не претендувах вече за удобства”. Българският учен и тук е хванал кратко, но релефно социографския портрет на бешеновския българин и неговото основно препитание: “Мъжете правят по-добро впечатление от жените. Подирните, а именно по-старите, които преобладаваха тук [в черквата –б. а.], носеха в своите набръчкани лица отпечатък на преждевременно пресиляне, ранно остаряване. Но не е чудно, като вземем под внимание факта, че бешеновките издържат лятно време на домашна и полска работа по 16 до 20 часа в денонощие, а при туй и раждат, средно взето по десетина деца. И мъжете са крайно трудолюбиви, ала икономичното благосъстояние и, види се, дългата зимна отпочивка, каквато жените със своите вечни и къщни грижи никога нямат, поддържат особено свеж телесен вид и бодър дух. Като ги гледаш така, насядали в тия къси кожуси, лесно се пренасяш в Западна България, защото и физиономиите са типични – български. Преобладават чернокосите и чернооките”. По по-ранното свидетелство на Геза Цирбус в Обешеньо българите “след като получили там големи земи се замогнали от отглеждането и продажбата на едър рогат добитък и овце”. Заселилите се в Обешеньо в периода 1738-1744 г. българи, първите през 1738 г. под предводителството на споменатия свещеник Блазиус Христофор Мили и Тодор Будур, всъщност са дошли от две места: от т. нар. Австрийска Влахия, от Крайова, Брадичени, Римник, а още от Алвинц и Темешвар, другите, също католици, от България, като конкретни селища се сочат Никопол, Свищов, Брежене, Белене и Трънчовица. В случая времето на идването им се определя относително точно, тъй като първото кръщение в Обешеньо е станало на 3 март 1738 г., това е било мъжката рожба на съпрузите Иван и Добра Русинови. Първата венчавка пък е била на 24 април и чак до 8 януари 1739 г. такива обреди не е имало, тъй като завърлувала жестока чумна епидемия, от която починали 294 души, а почти триста потърсили други населени места. Неизлечимата тогава болест се утежнявала и от друго: установилите се в Обешеньо българи намерили там едва няколко порутени турски колиби и една оцеляла, иззидана от камък кула. Така в началото те се принудили да живеят в землянки, за щастие в набавянето на продукти, топливо, изграждане на къщи им помогнала споменатата военна администрация на Темешкото банство. Преброяването от 1742 г. показва най-нисък брой на населението от заселването, това са били само 1.689 души. Не можем да не се съгласим с констатацията на акад. Любомир Милетич, че във всяко българско семейство в Обешеньо е имало обикновено по десетина деца. Ласло Горове, изготвяйки тук многократно споменавания си труд за банатските българи, публикуван само сто години след пристигането на първите българи, успява да намери потомък на големия и известен Будуров род в лицето на Адам Бодор. Както отбелязва Ласло Горове последният вече е помаджарил фамилията си на ‘Бодор’ (обичайна за унгарците, в началото употребявана за къдрокоси, което е и едно от значенията на думата), срещат се в Пеща, където получава в препис документи от историята на селището, в един от тях се сочи, че в края на ХVІІІ в. броят на българите е бил 7.790. При сравнение с дадената през 1882 г. от Геза Цирбус цифра от 5.558 души и идентичната на акад. Любомир Милетич от 1895 г., преувеличението, ако има изобщо такова, може да бъде само минимално. Нарастването на селището и населението му се обяснява с това, че българите в Обешеньо умело са се възползвали от колективните привилегии, давани на заселващите се в Банат, били са изключително трудолюбиви, или както отбелязва българския учен “те не се предават на пиянство, не правят дългове, а работят деноношно – без разлика на богат и сиромах”. Така те са имали правото да си избират съдия, да създадат свое училище и издържат учителите си, да черкуват в своя църква, а след събарянето на турската кула и използване на камъните й за темели да построят и нова такава, осветена на 11 ноември 1804 г. На второ място следва да се спомене - макар там да са живяли само около 550 български преселници – селото Болгартелеп (в превод ‘българска колония’; от 1920 г. Colonia Bulgară в Румъния), защото е основано от обешеновски преселници в непосредствена близост с Обешеньо, повторно заселване в него е имало през 1845 г., т. е. сравнително късно. Несъмнено изборът за място на ново селище е бил предопределен от обстоятелството, че някога там са функционирали резиденция (метох), а сетне църква и училище. Следващото по многобройност на българско население селище е Шандоредхаза (от 1920 г. Ivanova в Югославия), в него Геза Цирбус през 1882 г. сочи 1.200. Цифрата е с намаляваща тенденция, по данни от 1910 г. тя е 742, а при инспектора на частните училища Благой Златарев през 1943 г. 711 души. Последният подчертава, че броят на дадените от него съотечественици в пет села, тогава вече в Сръбски Банат, между тях и Иванова, се отнася до “потомците на старите, корави българи от Чипровци, които първи развяха знамето на бунта против зверствата на турците…”. Тази по-късна констатацията на Благой Златарев прави несъстоятелно споделеното от акад. Любомир Милетич, който – вероятно облягайки се на чутото от тамошни местни българи - е записал следните редове: “В последните десетина години всички почти българи от туй село се разселили – най-вече минали в България”. Селището е имало доста имена и не по-малко повратна съдба. Някога, когато след 1740 г. в него идват първите българи, то всъщност е било махала на селото Омлод или Хомолица (от 1920 г. Omolijca в Югославия), преселването на българи под предводителството на Иван Узун (1830-1903) от Болгартелеп и Обешеньо през 1860 г. довежда до обособяването на самостоятелно населено място, наречено Иваново. Близостта на р. Дунав причинява две наводнения, които – образно казано – отнасят цялото селище. В първия случай успоредно с възстановителните работи и тук, както и в Секейкеве през 1883 г., заселват т. нар. унгарци чанго, след което селото е наречено Наддьордфалва, на името на императорския комисар по преселването Дьорд Над (‘село на Дьорд Над’). В тази връзка при посещението си там акад. Любомир Милетич - видно изхождайки единствено от информациите (и то вероятно устни) на местните българи - не е изяснил точно длъжността на споменатия, определен като ”управител на държавните имоти” в този окръг. “По-опасното” забуждение обаче идва от друго: нашите съотечественици побългаряват Надддьордфалва като ‘Гюргево’, в унгарски ‘Дюрдево’, ученият го е приел като едно от официалните названия, което от една страна прави невъзможна неговата идентификация в унгарските източници, тъй като в тях под това име е известно единствено Секейкеве и смесването с последното е неизбежно. До следващото наводнение, не по-малко опустошително, е трябвало е да минат само няколко години. Този път при новото построяване помощ оказва чанадският епископ Шандор Боназ и селището отново променя името си, то е общоизвестното Шандоредхаза, или в превод ‘Шандорова църква’. По това време са построени черквата и училището. Несъмнено водеща роля в селището е имал Иван Узун, комуто местните власти дават привилегията да отвори кафене и не плаща налози и данъци. Като учител е автор още и на малък катехизис за българските училища. През 1943 г. в селището инспекторът на частните училища Благой Златарев е “заварил” шестокласно българско училище с всичко 91 ученика (това е системата на т. нар. унгарски основни народни училища до 1941 г., когато се въвеждат осем класа, но тази промяна не е засегнала българските училища с изключение на будапещенското, което обаче значително изпрeварва унгарската реформа с тогава т. нар. прогимназиално образование). Едно от двуетапните заселвания на българи, през 1700 и 1737-1740 г., е станало в с. Ловрин (от 1920 г. Lovrin в Румъния), разположено в най-северния край на комитата Торонтал. Ласло Горове от предоставените му от споменатия Адам Бодор извори не само разкрива основната причина за заселването и оставането на българите в Ловрин, но и информира за едно организирано бъргарско военно участие във войните на Хабсбургите срещу Османската империя и то половин столетие след Чипровското въстание. Установилите се в селището първи българи по инициатива и под предводителството на Станислав Будур и Петър Гюро Чобанин (биографични данни за тях откритите досега извори не дават, за втория се знае само това, че се е поминал в Обешеньо) – в желанието и стремежа си да помогнат на император Карл ІІІ (за Унгария Карой VІ) във военните му действия срещу турците - “на свои разноски облякоха и въоръжиха цяла рота”, като личен състав са посочени 150 души. Ген.-лейт. Вилхелм Енгелсхофен (1687-1766), комендант на Темешвар, назначава за ‘капитан’ (командир) на отряда Петър Гюро Чобанин и изпраща ротата на гранична служба в другия, южния край на комитата, където на северния бряг на р. Дунав е трябвало да следи за придвижванията на турските войски и движението на турските кораби. Изворите сочат, че българите са заловили двама турски шпиони, преоблечени като християни, и не са се поддали на опита за подкуп от 15 кесии пари. По-късно – и по тази причина – “императрица Мария Терезия не само построява къщи за всяко българско семейство, но и дава на всяко едно от тях два коня, една крава с една селска каруца и един крепостен парцел земя”. Последният – както бе споменато при първата преселническа вълна – е с големина от около 200-300 декара, от които 150-200 орници и 50-100 ливади и пасища. От тук разглежданите извори може да се почерпи относително по-голяма информация от тази, с която е разполагал акад. Любомир Милетич, за онези 60 български семейства, които през 1776 г. са се преселили в Ловрин от България под предводителството на Михай (Михаил) Миркович, францискански монах и мисионер в никополските села Трънчовица и Лъжене. По това време настаняването на ново население в обезлюдените поради войните и чумните епидемии земи е завършено, не само не са дават повече императорски прерогативи, но и не се разрешава масово заселване отвън. По тази причина характерна за периода е вътрешната миграция, предизвикала голямо раздвиждане и сред вече трайно установилите се в определени селища българи. Един от изворите добре илюстрира казаното: “Божието провидение дотолкова обкрили петимността на Михай Миркович към добро, че той през 1776 г. можа да докара с мир 60 български семейства от турската земя отвъд Дунава в Баншаг, а за да не се разчуят нещата, направи го на части и мълчешката, акуратно ползвайки гемиите на Петър Будур; сетне спокойно направи избора си и ги заведе в тогава тънещото в околната пустош село Ловрин, което сега е разположено в комитата Торонтал; там – под личните упътвания на Петър Будур – ги настани, а сам той, този сърцат мисионер Миркович, стана и техен енорийски свещеник”. Ласло Горове от получените от Адам Бодор източници още информира, че именно поради упоритото настояване на новопристигналите 60 български семейства Петър Будур бива назначен от темешварския комендант за поселищен комисар (‘Ansiedlungskommissar’) в Ловрин. Така той се е принудил да продаде къщата и стопанските си имоти в Обешеньо, както и земите си в Чанад и Надсентмиклош (първото като Мадярчанад днес в Унгария, второто от 1920 г. Sînnicolau Mare в Румъния) и то на трагично обидна цена. Заедно с него от Обешеньо се преселват около 300 българи, с това всъщност се слага и началото на една непрекъсната миграция между двете селища и в двете посоки. С време някои от уседналите в Ловрин преселници, макар и малко, се установяват още в Ечка, Сьольошудварнок и Ищванфьолде. В Ловрин е имало резиденция (метох), църква и училище, броят на българите в тази общност в края на ХІХ в. е бил 513 души. По всяка вероятност най-големи затруднения е предизвиквала и причинява идентификацията на селището Сьольошудварнок (от 1920 г. Banatski Dušanovac в Югославия), тъй като в почти всички досегашни изследвания името не му се среща, вместо него се споменават едва ли не “срасналите се” едно с друго Рогендорф и Итварнок, след чието обединение в началото на ХХ в. е създадено въпросното населено място под посоченото име, така броят на българите в него достига до 752 души. Установяването им там по време е традиционното за региона, т.е. около 1737 г., липсата на институции би следвало да се търси преди всичко в съседството на Модош. Всъщност Модош (от 1920 г. Jaša Tomić в Югославия), в началото на ХХ в. вече като околийски център, също е обединил в себе си две селища, Сръбски Модош и Немски Модош, както бе и споменато, второто е и родното място на видния ратник на българското просветно дело в Трансилвания Йожеф Рил. Българските преселници се установяват там двуетапно, през 1701 и 1737 г.(мнозинството от тях в Немски Модош), в началото на ХІХ в. тяхната общност вече е създала свой параклис и училище. През 1882 г. според Геза Цирбус българите са били 480 души, акад. Любомир Милетич говори за 400, от които след 50 г. по данните на Благой Златарев са останали 300, а в българското шестокласно основно училище е имало 32 ученика. Успоредно с казаното обаче в студията си “Книжнината и езикът на банатските българи” акад. Любомир Милетич отбелязва, че в Модош нашите съотечественици (заедно с българите в селото Капталомфалва) са били 2.000. Корекцията в случая е повече от наложителна, побългаряването на Капталанфалва (от 1920 г. Busenje в Югославия), чийто буквален превод ‘Капитулско село’ подсказва църковната му собственост, категорично сочи за някакво устно и в случая неавтентично свидетелство. Защото във въпросното селище по това време населението е било едва 267 души, преимуществено унгарци и немци, българи в него не е имало. Поне толкова оспоримо е и едно друго становище на акад. Любомир Милетич, според което “освен Винга всички други български поселения в Банат произхождат от Бешенов, а именно: Болгартелеп, Модош, Канак, Бреще, Дента, Иваново (сега Sándoregyház), Лукачфалва, Бока”. В случая повече от достатъчно е да се отбележат три факта, на първо място: многобройни са източниците с конкретни и обилни информации, че веднага след потушаването на Чипровското въстание хиляди българи са потърсили убежище не само във Влашко, но и в Трансилвания. Така само в комитатите Темеш и Торонтал, административно обхващащи почти целия Банат броят на селищата с българи от втората преселническа вълна е 57. Последното е резултат и на създаването на българската францисканска провинция в Трансилвания, получила автономност като такава още през 1676 г. и разполагаща със собствени институции. За обсега на дейността им е достатъчно да се спомене, че в Летописа на Българската провинция за периода 1690-1851 г. са записани имената на 412 францисканци, починали в манастирите и резиденциите (метосите) на провинцията, и на 37 извън границите й. Над двеста от тях, живяли основно през ХVІІІ в., са били българи и носят такива фамилни имена, които се срещат сред нашите сънародници от втората преселническа вълна. Не е трудно да направи заключението от колко хиляди българи е могло да бъде паството на тези (и на останалите живи) фрацинскански отци. Вероятната причина за посочената заблуда е както многократно споменаваната тук вътрешна миграция, причинена от войните срещу Османската империя и последвалите ги епидемии, така и нейното частично отражение в трудовете най-вече на Геза Цирбус. Несъмнено роля е трябвало да играе и локалният патриотизъм на онези българи от Обешеньо, с които ученият е разговарял при посещението си там. На пет километра югозападно от Модош и в неговата околия е Ищванфьолде (от 1920 г. Krajišnik в Югославия), през 1910 г. от 2.445 жители над 80 % са били немци, а българите от втората преселническа вълна около 70 души. Заселването им е станало през 1740-1741 г., институции не са имали, черкували са се и са изпращали децата си на училище в Модош. Друго селище в околията Модош е Бока (от 1920 г. Boka в Югославия), намиращо се в непосредствена близост с околийския център, което е и причината за липсата на собствени институции. Тамошното установяването на българските преселници в него обаче е станало с три десетилетия по-рано, то следва да се датира непосредствено към потушаването на Чипровското въстание, когато и създават общността си. Тогава селищата са били две, Хърватска Бока и Сръбска Бока (в зависимост коя от двете националности е преобладавала сред унгарците и немците, а по-късно и сред българите), тяхното обединение е станало по по едно и също време с това в Модош, т. е. на 10 януари 1896 г. След тази дата статистическите данни сочат 273 българи в него. Във връзка с последното село в околията Модош с преселили се след 1690 г. българи (според преброяването от 1910 г. около 50 души), с Мацедония (от 1920 г. Macedonia в Румъния) отново се налагат корекции, тъй като някои изследователи считат селището за ново, създадено през втората половина на ХІХ в., становище повече от погрешно. От края на ХІV в. то като имение бива подарено от император Сигизмунд Люккембургски на Миклош Петерфи за големите му заслуги във войните с турците, оттам и наименованието на селището, тъй като тогавашната фамилия на посочения пълководец е била Македонски, което не изключва и български произход от югозападните покрайнини, извори обаче за последното няма. При преброяването от 1850 г. Мацедония, вече във владение на Емануел Николич, е имала 1.320 жители, за съжаление те са описани по вероизповедност и така не е възможно да се установи точният брой на българите. Други две села в комитата Торонтал, но вече в околията Надбечкерек (градът от 1920 г. е Zrenjanin в Югославия), Алшоелемер и Фелшьоелемер (от 1920 г. Nemački Elemir и Srpski Elimir в Югославия) някога също са били имения на споменатия Миклош Петерфи, българи в тях се установяват през 1740-1741 г., в края на ХІХ в. броят им и за двете селища е бил по около петдесет души. Многобройна е била българската общност от втората преселническа вълна в Канак (от 1920 г. Konak в Югославия), при Геза Цирбус те са 450 души, акад. Любомир Милетич в “На гости у банатските българи” (1896) сочи 350, четири години по-късно в “Книжнината и езикът на банатските българи” 680, а Благой Златарев през 1943 г. споменава 509 българи. В намиращото се в южната половина на комитата Торонтал селище наши сънародници са се установили и с първата преселническа вълна след 1365 г., уседналите с втората са пристигнали около 1701 г., една от причините вероятно е била и функциониралата там резиденция (метох). С време българите откриват и свое училище, по данни на Благой Златарев през 1943 г. шестокласното основно училище е било посещавано от 50 ученика. В (Над)Ержибетлак (от 1920 г. Belo Blato в Югославия) български преселници пристигат около 1737 г., в края на миналия век според Геза Цирбус те са били 80 души, през 1943 г. Благой Златарев е намерил 278, а в местното шестокласно училище 34 ученика. Някогашното заселване там е станало без даването на каквито и да е привилегии или държавна, по-точно императорска помощ, обработваемата земя първоначално е била наемана от местните едри земевладелци, преселниците стават собственици след замогването си. Подобен пример има само в съседното селище, в Лукачфалва (от 1920 г. Lukino Selo в Югославия), разликата е, че в последното първият “ешалон” на българските преселници се установява там в началото на 1690 г., а вторият по едно и също време с българите в (Над)Ержибетлак. За функциониращото българско училище в Лукачфалва съобщава Йожеф Рил още през 1866 г. В югоизточния край на комитата Торонтал е селото Олец (от 1920 г. Stari Lec в Югославия), в което българи се заселват след 1737 г., с време те се сдобиват със своя църква и училище. В края на ХІХ в. по свидетелство на Геза Цирбус те са били 270 души. Недалече от Панчова, административен център на комитата Торонтал е селото Торонталалмаш, известно и като Ябалча (от 1920 г.Jabuka в Югославия), в което българи от втората преселническа вълна са се заселили веднага след пожаревацкия мирен договор от 1718 г., по данни от 1910 г. тогава те са били 108 души, свои институции обаче не са имали. За селото Валкан (от 1920 г. Vălkani в Румъния) споменах при цитата от акад. Любомир Милетич за пътуването му в Обешеньо, българи там се заселват през 1737 г., потомците им при преброяването от 1910 г. са били 157 души. Селището е почти съседно на Обешеньо, делят го само няколко километри, това всъщност е основната причина да не създадат свои институции. В останалите седем села на комитата Торонтал точна цифра за българските преселници няма, знае се обаче, че тя се е движила между 50 и 100 души. Четири от тях от 1920 г. са в Румънски Банат: Егреш, Карачонфалва, Надьос, известно още и като Свиница, и Чебзе (Igriş, Ofsenţia, Tomnatic и Cebza); в първото селище непосредствено след разгрома на Чипровското въстание за известно време началник на пощата е един от ръководителите на последното, споменаваният вече Георги Пеячевич. Другите три села днес са в Сръбски Банат: Ечка, Санад, Тьоржудварнок (Ečka, Sanad и Banatski Dvor). В комитата Торонтал до Първата световна война е имало три града, Надкикинда, Надбечкерек и административният център Панчова (от 1920 г. Kikinda, Zrenjanin и Pančevo в Югославия). При тази “класация” по поредност изхождам от константната в течение на повече от две столетия разлика в броя на жителите, т. е. в големината на градовете, данните от последните две унгарски преброявания в региона (1891, 1910) са: 22.768 и 26.795; 21.934 и 26.006; 17.948 и 20.808 жители. Не считам изброените цифри за излишни, тъй като те - естествено ведно с други фактори - са и илюстрация, и барометър на една ускорена урбанизация, която несъмнено определящо е повлияла върху българите от втората преселническа вълна в две основни посоки: сложила е началото на разграждането на традиционния за тях патриархален бит и е създала повече или по-малко благоприятна почва за постепенна реална или мимикрийна асимилация. На подобна констатацията не противоречат статистическите данни, отбелязващи нарастване на броя на потомците на преселилите се българи в два от градовете, но несъмнено сочещи по-малко наши сънародници отколкото те са били в действителност в такива големи селища. Следната таблица спестява какъвто и да е коментар: III. Селище Българи при преброяването през 1891 1910 Надкикинда 241 169 Надбечкерек 178 318 Панчова 212 250

Във всеки един от тях тогавашните български преселници се заселват по едно и също време, през 1740-1741 г., период, когато императрица Мария Терезия с център Надкикинда създава т. нар. Кикиндски сръбски район, на който през 1774 г. дава много прерогативи. Този акт обяснява сръбския превес в населението, чийто процент през 1910 г. в Надкикинда е бил 51,5 %, в Панчова 41,4 %, а в Надбечкерек 33 %. Основната причина за подобна “инвазия” е вече споменатото пълно обезлюдяване на района, след изгонването на турците от 197 селища са останали само 81, като в този брой тогавашното преброяване е включило и махалите с по няколко къщи. Успоредно с това реките са заблатили необитаваните територии и оставените за дълги години на угар земи, което е създало такива нездравословни условия, че много от новопоселенците са починали. Това и желанието да намали унгарското население в региона е накарало виенският двор да даде предпочитание на сърбите, но в крайна сметка намерението на Хабсбургите на практика е довело до смесица на шест националности, на унгарци, немци, сърби, румънци, българи и словаци. Самият Кикиндски сръбски район не оправдава целта и надеждите, с които е било свързано създаването му, със закон № ХХХІІІ от 1876 г. той отново е включен в комитата Торонтал на съответното административно подчинение.

В Надкикинда българите са се занимавали главно с отглеждане и продажба на едър рогат добитък и овце, от края на ХVІІІ в. и с градинарство, поминъкът на нашите сънародници в Надбечкерек е бил същият. За отбелязване е обаче, че редица български книги, още преди освобождението, са отпечатани в Надбечкерек, тази традиция се запазва до началото на ХХ в., разширява се и с издаването на книги за България в превод на унгарски език, например през 1889 г. “Историята на българите” от Константин Иречек е отпечатана в този град. В административния център на комитата Торонтал, в Панчова основното занятие на българските преселници е било земеделието, относителната им “откъснатост” и най-ниският брой на жителите там от трите града през ХІХ в. се обясняват преди всичко с това, че селището се свързва със страна с ж. п. линия едва на 20 август 1896 г. В един от най-източните и най-рядко населените комитати, в Удвархей българите от втората преселническа вълна са били твърде малко, районът е планински и трудно достъпен, винаги е бил в своебразно “усамотение” от страната. Условията там са позволявали производството почти само на пшеница, царевица и ръж, по-сигурен поминък са предоставяли многобройните планински пасища, даващи възможност главно за овцевъдство. В административния център Секейудвархей (от 1920 г. Odorheui Secuisc в Румъния) в края на ХІХ в. потомците на българските преселници са били около 40 (тогава населението на града е наброявало 5.438 жители!), заселването на първите е било двуешалонно, около 1701 и през 1737 г. Няколко български семейства са живяли още в Карачонфалва (от 1920 г. Crăciunel в Румъния), там те са уседнали след 1740 г. В комитата Фогараш, граничещ тогава на юг с Румъния, а в посока изток-север-запад с унгарските комитати Брашо, Надкюкюльо и Себен, българските преселници са намерили нова стряха в периода 1737-1740 г. в три селища, в Зернещ, Тьорчвар и Шебеш (от 1920 г. Zărneşti, Bran и Sebeş в Румъния), през 1891 г. сред преобладаващото румънско население (89 %) техните потомци са били 461 души. Конкретни статистически данни за броя им поотделно във всяко едно от населените места обаче няма. Изборът на последните вероятно е бил продиктуван от обстоятелството, че те са в подножието на т. нар. Фогарашка планинска верига, заобиколени са от различни – малки или големи – притоци на р. Олт, т. е. в единствения регион предоставящ относително поносими условия за отглеждане на земеделски култури, но и от тях предимно на ръж, овес и царевица, от домашните животни е очевиден превесът на биволи и кози. В сравнително немногобройните, а успоредно с това и анализиращи само отделни въпроси публикации за втората българска преселническа вълна Трансилвания и особено намиращият се в нейните рамки комитат Хуняд са по-скоро нещо като заварено дете, на което не се обръща достатъчно (и заслужаващо) внимание. Още от самото начало и при българските, и при унгарските автори – вероятно поради условията и повратната участ на региона - се е зародил афинитет предимно към Банат, превърнал се с течение на времето в традиционен. Изхождайки обаче от съдбата на установилите се във Влашко през зимата на 1688 г., т. е. непосредствено след разгрома на Чипровското въстание хиляди български бежанци не може да не се направи едно в случая задължително и обобщаващо заключение. Оказало се е, че по това време във Влашко не е могло да се гарантира сигурността на спасяващите се от зверствата на турците и търсещи нов дом българи, още през пролетта на 1689 г. татарски наемни войски нападат и ограбват чипровската колония в Къмпулунг, а войните на Хабсбургите слещу Османската империя продължават. По тази причина голяма част от българите от Влашко през 1690 г. се е прехвърлила в Трансилвания, след две десетилетия, през 1711 г. те са последвани от нова група, а последната се отправя на път през 1737-1738 г. Първите две групи се установяват трайно в Трансилвания, а третата продължава в западна посока, за да уседне в Банат и се присъедини към вече заселилите се свои сънародници. Казаното обяснява и амплитудите във време на установяването на българите от втората преселническа вълна в комитата Хуняд. По отношение на техния брой “джунглата” на официалната унгарска статистика се оказва непроходима, дори и след последното преброяване от 1910 г. потомците им са включени в раздела “други народности” с обща цифра 3.756 души. Анализирайки заселването на българите в седем селища на комитата и създадени институции следва да се приеме първоначалната приблизителната цифра от 2.300-2.500 души. По разположението си административната единица на юг е граничила с Влашко, а в посока изток-север-запад е обградена от комитатите Себен, Алшо-Фехер, Торда-Араньош, Арад и Крашо-Сьорен. Във втора глава споменах, че в комитата Хуняд още крал Людовик І Анжуйски е преселвал новокатолици българи с основната цел за охрана на границата. Освен това част от територията му някога е влизала във владенията на Глад и сина му Айтон. Несъмнен приоритет сред селищата в комитата Хуняд има град Дева (от 1920 г. Deva в Румъния) по отношение както на учредената там българска колония, така и на българската францисканска провинция, респективно техните институции. Заселването на първите става през 1711 г., тогава, когато се възстановява основаната през 1701 г. българска колония в Алвинц. Споменах защо 1711 е преломна година за българските общности в двете селища - тогава на 30 април бива сключен т. нар. Сатмарски мирен договор, слагащ и официално край на националноосвободителната борба на княз Ференц Ракоци ІІ срещу Хабсбургите и практически означаващ окончателното присъединяване на Трансилвания към Австрия. Историята на заселването е дадена кратко в Хрониката на българския францискански манастир в Дева: “Когато относително бе укротен бунтът на Ракоци в Трансилвания, българският народ, който се беше разпилял из Влашко около Брадичен, Аниноаза, Търговище и другаде, започна да идва в Трансилвания през прохода Вулкан и известно време се задържа в Хатсег (то е вече в комитата Хуняд, за него по-нататък –б. а.) и околните селища, докато бе решено единодушно да се иска място за устройване на селище в землището на Дева. И така, щом подадоха прошение до коменданта на Трансилвания генерал Щайнвил, много лесно постигнаха изпълнението на предоставените от тях искания, а именно на тях бе предложено във фискалното имение в Дева сами да преценят дали да им се отреди землище в горната част до влашката църква, или пък в долната, между реките Марош иш Черна. Поради удобството от близостта на водата българите предпочетоха по-скоро да се заселят долу и там следователно, съгласно земемерния правилник, им отредиха поселище и землище за обработка край Марош, в местност, наречена Плоп; това бе дадено и определено при условието годишно да заплащат по 10 рейнски флоринта на местните власти в Дева. От същия този генерал Щайнвил българите се сдобиха с покровителствено писмо, с което се освобождавали от военните тегоби и им били признати права и свободи, както на винганците по силата на Леополдовата диплома [с издадената на 15 май 1700 г. във Виена диплома император Леополд І Хабсбурргски дава особени привилегии на преселилите се от Влашко в Трансилвания българи – б. а.] да зависят от Височайшата императорска камара Високопоставената съкровищница, да имат правото на избиране помежду си на съдия и съдебни заседатели, да държат пивница и месарница и да не бъдат обезпокоявани във вече дадените им свободи…”. В трета глава подробно се спрях на императорските прерогативни дипломи за българите във Винга и на някои от предхождащите ги, а в четвърта на т. нар. Леополдова диплома, спомената по-горе. По-късно дадената и на българската колония в Дева всъщност не показва съществени отклонения, преамбюлът, съдържанието и заключението са идентични. Молбата на българските преселници, въз основа на която се дават исканите от тях прерогативи, представлява значително по-голям интерес, още повече, че тя е писана от името на българите не само в Дева, но и в Алвинц. Датирана е на 15 ноември 1711 г. в Дюлафехервар и връчена от упълномощения за целта отец Блазиус Маринович, връчена на компетентните австрийски власти в Темешвар. Прошението пластично отразява високото равнище на общата култура, политическото и националното съзнание на българските преселници, тяхната категоричност да съхранят така изстраданата си свобода, да бранят вероизповеданието си, духовните си и материални интереси, да дадат бъдеще на поколенията след тях. Българските преселници са сформулирали и обобщили в 12 точки условията, при които те биха се заселили в Трансилвания: 1. Да им се отстъпи фискална земя за заселване в Дева и Алвинц, искането за определяне на две такива места в първото селище се е мотивирало с очакването на следващи многобройни български бежанци от Влашко и другаде. За Алвинц новото искане за земя вероятно е имало и друга причина – по време на националноосвободителната война на княз Ференц Ракоци ІІ срещу Хабсбургите дадените им през 1700 г. парцели били обсебени от местното румънско население. Повече от вероятно роля е изиграло и обстоятелството, че Алвинц е бил собственост на католическата епископия в Дюлафехервар и даването на привилегии би осигурило независимост от последната. 2. Аспирира се определените за заселване места да се населяват и обитават изключително от българи и то само с римокатолическокатолическо вероизповедание, а заедно с това да се даде правото за ползване на пасищата и горите, каквото са имали и другите жители на даденото селище. 3. В тази точка българите заявяват, че “желаят да екзистират само като едно цяло и да се издържат изключително от търговия”. Затова те молят да им се разрешат привилигировани седмични пазари както в Дева, така и в Алвинц, а отделно в Дева и годишни панаири, които е трябвало да траят две седмици. Нататък поставят искането да излагат стоките си из цялата провинция, респективно там, където те намерят за добре, а още да могат да внасят стоки не само от Полша, Турция и съседните провинции, но и от Германия и т. нар. наследствени австрийски провинции. Желаят да бъдат приравнени към другите жители на Трансилвания по отношение на плащането на т. нар. тридесетина и другите данъци. Тази точка на молбата си българите завършват с искането да им бъде дадено правото да решават дребните си и частни търговски спорове съгласно валидното търговско право, както това е ставало в другите селища в Трансилвания. 4. Молят да им се отредят подходящи парцели, на които те ще могат да вдигнат домовете си и да оградят земи за зеленчукови градини, като за всичко това те се задължават да плащат надлежния данък, определен в дипломата. 5. От своя страна заселниците се задължават да плащат на императорската хазна годишен данък в станалия вече традиционен размер от 10 рейнски флоринта за всяко семейство, изключение е следвало да се прави при просяците, сираците и вдовиците. Внасянето на налога е ставало на две части, първата на Гергьовден (тогава 23 април), втората на Архангеловден (8 ноември). За тази цел избраният съдият на селището ежегодно в деня на Свети Мартин (в унгарски Мартон, 11 ноември) е длъжен да съставя списък на семействата, като включва в него и имената на женените синове, дъщери или зетьове, занимаващи се вече самостоятелно с търговия и стопанство, но живеещи още в бащиния дом. 6. Със същия данък да се облагат винопроизводителите, пивоварите и месарите. 7. Поради крайното обедняване по време на войните и набезите на бандите (така е в оригинала) на Имре (Емерих) Тьокьоли българите молят да бъдат освободени от плащането на данъци в срок от три години, за да успеят да се замогнат. 8. Молят да се задължи императорският фиск да определи една воденица за нуждите на българските преселници, които от своя страна ще заплащат за това обичайно въведените такси. 9. Българските преселници да бъдат поставени под всякогашното покровителство на императорските генерал-коменданти на Трансилвания, а по всички останали въпроси да са под пряката опека на директора на Императорското камерално управление на Трансилвания и по този начин да не са в подчинение на други ведомства или служби. Поставено е искането за освобождаване от принудителен безвъзмезден труд, от разпоредбите и заповедите на командващите крепоста Дева висши офицери и от градските власти. Предлага се възникващите граждански спорове и дела да се решават от самите българи, а наказателните от Императорското камерално управление с право на обжавалване на неговите решения пред височайшия императорски двор. 10. Аспирира се за правото българите ежегодно на 1 януари да си избират съдия от своята народност и съдебни заседатели по един на всеки десет семейства, от чиято компетенция да бъде решаването на гражданскоправните въпроси. 11. Иска се българите да бъдат обслужвани само от францискански отци с българска народност, като последните запазят независимостта си и да са субординирани на епископията само в качеството им на енористи. Българските преселници се отказват от досегашния си обичай да се месят в делата на отците и църквата, а пък църквата и отците следва да се въздържат от интервенции в светските работи и делата на българската колония. 12. Иска се при едно евентулно отстъпване на град Дева на някого, респективно даряването на Алвинц на Дюлафехерварската католическа епископия същото да не се осъществява във вреда на българските колонии. В случай на преселване на друго място се поставя искането българите да са в зависимост само от властите и ведомствата, посочени в 9 точка. Прошението на българите завършва с молбата, когато императорът реши да подпише прерогативната диплома, то същата да бъде в два екземпляра, по един за Дева и Алвинц. Тя наистина е издадена през 1714 г. , точната дата е нечетлива в оригинала, но се отнася само до българската колония в Дева, Алвинц не е споменат никъде. Колонията в Дева практически получава три привилегии в повече: 1. Право за устройване на пазари и панаири; 2. Право за клане на добитък и продажба на спиртни напитки и 3. Право да бъдат обслужвани изключително от францискански свещеници от Българската францисканска провинция в Трансилвания. За това обаче е следвало да се заплаща – освен споменатият данък – и допълнителен налог от 2 рейнски флоринта на владетеля на земята. Междувременно заселването на българите е вече започнало, съгласно цитирания от Йожеф Бенкьо автентичен извор през 1712 г. към първопристигналите в Дева се присъединяват още 43 български семейства, предвождани от трима францискански монаси, а малко по-късно там се установяват още 18 домакинства. Това се потвърждава и от третата, досега непубликувана част на Алвинцката хроника: “През 1712 г. част от българската народност се разположила заедно с нашите отци в крепостта Дева в Трансилвания, където си построили малка резиденция. Прерастването й в манастир разкрива следния документ от 1714 г.:…”. Поради обемността няма да цитирам документа, само ще отбележа неговата същност, засягаща пряко българската колония в Дева. Поради усложнената политическа и вероизповедна обстановка в Трансилвания начинанието за учредяване и постройка на манастир е било едва ли неизпълнимо, българските францисканци обаче успяват да осъществят онова, което е изглеждало невъзможно. Посочената ситуация не е позволила на назначеният на 1 януари 1713 г. за епископ на Трансилвания барон Дьорд Мартонфи (1668-1721) да заеме мястото си в течение на цели три години, а именно той е бил компетентен да разреши и даде съгласие за нова католическа институция. Българските францисканци обаче успяли да вземат нужното позволение – макар и устно - от капитулския викарий, така две години след установяването си в Дева те имали и свой манастир. Несъмнено е било и благоразположението на коменданта на Трансилвания генерал комес-граф Стефан Щайнвил, проявявано и към българската колония, на която той осигурил спокойно ежедневие. Подчертано доброто му отношението към Дева едва ли би могло да се окачестви като случайно - добре е знаел, че крепостта е устояла на обсадата на войските на княз Ференц Ракоци ІІ от ноември 1705 до февруари 1706 г. (главно това обяснява по-късното от алвинцкото заселване на българите там), по тази причина през 1717-1719 г. по негово нареждане се извършва реконструкция и допълнително укрепване на цитаделата. В нея той и умира година след това. С изброените императорски прерогативни дипломи, на императорите Леополд І Хабсубргски, Карл VІ (за Унгария Карой ІІІ) и императрица Мария Терезия, предхождани или последвани от покровителствените писма на военните коменданти на Трансилвания ген. граф Фридрих Амброз Ветерани (първо, издадено на 6 юли 1695 г.), ген. комес-граф Стефан Щайнвил и ген.-майор граф Йохан Лудвиг Рабутин-Бюси (1642-1716) дадените или потвърдените привилегии на трите български колонии в Трансилвания и Банат, на Алвинц, Дева и Винга биха могли да се обобщят така: 1. Право на императорско покровителство; 2. Право на ползване на държавни земи; 3. Свобода на вероизповеданието; 4. Освобождаване от военни тегоби; 5. Право на свободна търговия; 6. Право на автономно общинско управление и 7. Освобождаване от задължението за плащане на редовните данъци. Употребявам понятието ‘редовни данъци’, тъй като те са въведени като задължителни за непривилигированото население в Трансилвания през ХVІІІ в. и са били пет вида: на земевладелеца е даван десятък от всички земеделски произведения, ценз в пари и подаръци в натура при различни поводи (празници, женитби и пр.) в предварително определен от собственика брой на домашни животни и птици, яйца и т. н.; на държавния глава, т. е. императора се е заплащала определена сума на глава от населението, чийто размер е варирал през различните години и на различните места; внасял се е данък на комитата за покриване на разходите по издръжката на комитатското управление, неговото определяне е ставало ежегодно от последното; през 1691 г. бива наложен военен данък за издръжка на австрийската окупационна войска в годишна обща сума 50.000 талера за мирно време и 100.000 талера за военно; накрая, от 1741 г. е следвало да се плаща и данък за издръжка на правителствените служители в годишен размер от 50.000 талера, който е събиран като военния. Устройството на българската община в Дева е идентично с това в Алвинц и Винга, при първото селище вече подробно разгледах нейната структура и функции, по тази причина тук на тях е излишно да се спирам. В случая е нужно само да се подчертае затвореният характер на посочената институция, жителството в нея се е предавало по наследство, първопричината е била да не се дава възможност на външни лица да се прикриват зад дадените на българите привилегии и по този начин да не изпълняват предписаните за непривилигированото население тегоби. Последствията са две, едното положително, а характерът на второто е въпрос на виждане и тълкуване. От една страна затвореността е дала възможност на трите общини да запазят за дълго българския си национален дух и характер, но от друга ги е консервирала като малки, което при епидемии и изселвания в други места несъмнено може да доведе до отмиране на общността. Казаното добре се илюстрира от демографските колебания в и без това малочислената българска община в Дева, изходните данни са от оцелялите данъчни списъци. Споменах, че най-напред са пристигнали 43, а след това 18, или първите са били всичко 61 семейства, отделно изброяване на техните членове няма. Нататък броят на семействата се е оформил така: 1716 г. - 51; 1721 г. – 72; 1728 г. – 60; 1733 г. – 51; 1737 г. – 57. След чумната епидемия тенденцията на спад показва константност – през 1740 г. семействата са били 22, през 1742 г. – 16 и през 1803 г., съгласно последното преброяване стигнало до нас, те са само 14. Естествено, не бива да се забравя, че в цитираните данъчни списъци не са били описани всички българи. Адаптацията на посочените български преселници и конкретно на тези от трите колонии - освен от досега споменатото - се илюстрира може би най-добре от едно своебразно издигане в благородничество, през този период изключително за оказаните на императорския двор услуги във войните му срещу Османската империя. Окачествявам акта като специфичен, защото благородническата титла се е давала с връчването на т. нар. ‘litera armales’, а нейните носители са се наричали армалисти. Всъщност това е диплома за право на герб (от латинското ‘arma’) на благородник, а своебразието й е в това, че с нея не се е дарявало имение. На днешен език казаното може би най-добре би могло да се преведе като похвална или почетна грамота. С такива дипломи първи се сдобили през 1722 г. родовете Франкович, Бибич, Королеин, Митрович (всички от Дева) и Прентич от Алвинц, през 1725 благородници станали родовете Джоджин и Пешин също от Дева. През 1749 г. дошъл и ред на Винга, дипломи получили родовете Томянин и Качамаг, а по-късно Андреин и Станиславич. Второто селище с българска общност в комитата Хуняд е Кьорьошбаня (от 1920 г. Baia de Criş в Румъния), селище на брега на р. Фехер-Кьорьош, за което в края на ХІХ в. се отбелязва, че някога е имало много по-голямо значение (близките рудници за злато и сребро тогава са били на изчерпване). То двупосочно е свързано и с Българската францисканска провинция, българи от втората преселническа вълна се установяват в него през 1690 г., именно поради тамошния манастир на провинцията. А след възстановяването на последния, “имащ вид на здраво укрепена крепост”, в една от килиите му отец Блазиус Клайнер ще завърши многократно споменаваната Алвинцка хроника. Именно от досега непубликуваната част от труда на францисканския монах може да се получи информация за достатъчно повратната съдба на манастира, споделена и от тамошните българи, за връзките с манастира и колонията в Дева: “… през 1711 г., след потушаване на бунта на Ракоци срещу императора, една императорска военна част се разположила в Кьорьошбаня и завзела стария храм в Кьорьошбаня, осквернен от калвинистите. Макар и тази сграда да беше загубила в онова ужасно военно време покрива и купола си, все пак е била годна да предостави удобен кът за приемане на свещеник, който да служи пред олтара. Понеже нямало по-близък манастир до това място, освен няколкото братя, които току-що били пристигнали в Дева и тъй като в цялата ширна околност нямало никакъв свещеник – било то секуларен или регулярен – това станало причина от скромната общност на нашите девенски братя в Кьорьошбаня да пристигне уважаваният отец Августин Фейервари, надарен както със знание на езици така и с енергия и изобилие от проповеди, за да извърва божествената служба за войниците през 1711, 1712 и 1713 година… Освен това той служил там и пред годините 1721-1722…”. От същия извор се черпи информация за училището, за сравнително късното завършване реставрацията на манастира, както и за причините на за последното. На 24 ноември 1769 г. в Римник в Австрийска Влахия власите се разбунтували, нахлули в манастира, разграбили го, били монасите, единия до смърт. Само 15 години след това, на 2 ноември 1784 г. избухва въстанието на крепостниците под предводителството на Николае Хориа (всъщност Василе Николае Урсу; 1730-1785), Георгиу Кришан (Георге Малку; ХVІІІ в.) и Йон Клошка (Йоан Оарга; ХVІІІ в.), донесло нови размирици и кръвопролития. Всичките тези злощастия се споделят и от Българската францисканска провинция, и от българската общност в Кьорьошбаня, числеността на нейните потомци през 1910 г. е била само 53 души. Споменатото второ въстание на крепостниците избухва именно в Брад (от 1920 г. Brad в Румъния), тогава град между Дева и Кьорьошбаня, но по-близко до последната. В това селище първите български преселници са се установили – за разлика от другите населени места в комитата Хуняд – по-късно, през 1711 г., съгласно преброяването от 1910 г. техните потомци са били 72 души. В Сасварош (от 1920 г. Orăştie в Румъния), намиращ се в най-северната част на комитата Хуняд град с около двестагодишна история и преобладаващо румънско население, българи се установяват през 1690 г., данните от 1891 г. сочат 272 техни потомци, някога там е имало и българско училище. Селището Хатсег (от 1920 г. Haţeg в Румъния) вече споменах, то е било и нещо като междинна станция на бягащите от Влашко в Трансилвания и Банат българи през 1737 г., част от тях тогава се установяват постоянно в него, от техните поколения през 1910 г. са били останали 36 души. Свидетелства има и за български преселници от първата вълна, заселването им следва да се датира след 1365 г. Няколко български семейства са се установили още и в селото Фехервиз (от 1920 г. Rîu Alb в Румъния), конкретни данни – освен споменаването на посочения факт – обаче няма. В историческите унгарски земи по тук следвания азбучен ред последен комитат, в който е имало българи от втората преселническа вълна, е Шарош, лежащ в най-северната част на тогавашна Унгария, където граничи с Галиция, а в посока изток-юг-запад е бил заобиколен от комитатите Земплен, Абауй-Торна и Сепеш. Планинският релеф на района е затруднявал земеделието, а с това и поминъка, не е случайно, че през осемдесетте години на ХІХ в. 18 хиляди души от всичко 168 хилядното население на комитата емигрира в Америка. Българскси преселници се установяват в едно единствено селище, в град Кишсебен (сега Sabinov в Словакия), заселването следва да се датира след 1690 и към 1744 г., липсват обаче конкретни данни за броя на преселниците. Последният вероятно трябва да се е движил между 300 и 400 души, до този извод се стига след сравнение на наличните статистически данни и изхождайки от силната асимилация там. На територията на днешна Унгария българи от втората преселническа вълна се установяват в 7 селища на всичко 6 комитата: Дебрецен (Хайду-Бихар), Кевермеш (Бекеш), Пейч (Бараня), Сегед (Чонград), Сентендре (Пещ), Чатайя (Бач-Кишкун) и Чонград (Чонград). В Дебрецен (комитат Хайду-Бихар) българите са се установили след 1690 г., за разлика от другите преселници от втората вълна те са били почти без изключение производители и търговци на шаек, така необходим на пастирите в пустата около града. За количеството може да се добие косвена, но пределно ясна представа. Главният поминък на селското население около Дебрецен тогава е преди всичко отглеждането на домашни животни, тъй като на тамошната солена почва – както и днес – не вирее нищо. По това време се оформят четирите “касти” на пастирите, по възходящ ред те са били: свинари, овчари, говедари и коняри, нуждите от облекло на последните три са били задоволявани и от българите, които макар и да са записани като гръцки търговци, са дошли от Троянско и Ловешко. В Чатайа (комитат Бач-Кишкун) българи са пристигнали също през 1690 г. под предводителството на Георги Пеячевич, но не всички са останали там. В Чонград (комитат Чонград) заселването е станало около 1740 г., а в Сегед (също комитат Чонград) една година по-късно, в последния в края на ХVІІІ в. се сочат 154 българи, които – както и във всички изброявани тук места – са живяли пръснато, без свои институции. Подробно разгледах заселването на българи от първата преселническа вълна в Сентендре (комитат Пещ), след 1690 г. там се установяват българи и от втората. Следите, останали след тях, са налогоплатежни, църковни, матрикулни и други книги, грамоти с български фамилни имена, между които фигурират Чипровчан или Чипровчанин, Стефанов, Пеячевич и т. н., понякога до имената е отбелязана и народността, в досега откритите извори ‘българин’ в различните му форми се среща 13 пъти. Трудностите при изясняването на националностите произтичат преди всичко от силното сръбско присъствие и влияние в отстоящото на 20 км северно от Будапеща градче, които и са останали и до днес, поради масово заселване на посочените през 1690-1691 г. там, извършено съгласно императорски едикт и с даване на широк кръг от привилегии. В град Пейч и окръг Бараня български преселници се заселват през периода 1691-1725 г., което – успоредно с другите документи – се доказва от матрикулните книги и кадастралните регистри. Това са предимно семейства на чипровски търговци, получили веднага помощ от местните католици, на първо място францисканци и йезуити, при изграждането на нова стряха. Възможностите за такава помощ са били напълно реални, защото след освобождаването на града от предвожданите от маркграф Лудвиг Вилхелм І Баденски християнските съюзнически войски на 22 октомври 1686 г. католическата църква получава обратно отнетото й имущество. Около 1725 г. повечето от чипровските търговци се преселват в споменатия в тази глава Есек, тогава разположен на самата граница с комитата Бараня. Промяната несъмнено е продиктувана от по-добрите възможности за търговска дейност. В Пейч остават семействата Адамович, Биричич и някои от големия род Пеячевич, съгласно издирените от Йожеф Андрецки документи фамилиите Пеячевич и Биричич са били в тесни роднински връзки. Паралелно със споменатите търговци в окръг Бараня и град Пейч са работили изтъкнати дейци на българското предвъзраждане и католицизъм. Един от тях е роденият в Чипровци Кръстю Пейкич (1665-1731), изпълнявал мисии и в Трансилвания и Банат. Завършил е колежа в Лорето, след което до 1698 г. продължава богословското си образование в Рим, автор е на няколко трудове по теология и философия.За известно време в окръг Бараня е работил и Франциск Ксавер Пеячевич (1700-1781), един от братовчедите на Георги Пеячевич. Най-тясно с град Пейч е свързан един друг братовчед на Георги Пеячевич (син на брат му Никола), Яков Николов Пеячевич, който е роден на 30 април 1681 г. в Чипровци. Ненавършил още осем години е трябвало да се спасява с родителите си след жестокия разгром на Чипровското въстание, най-напред подслон намират в Пейч. По традиция се насочва към богословието, завършва колежа в Лорето и едва станал 18 годишен на 24 декември 1699 г. встъпва в йезуитския орден. Широките му познания и култура му позволяват да се издигне като един от най-младите професори по философия, нравствена теология, реторика и граматика, преподава в Надсомбат (сега Trnava в Словакия), Буда, Загреб, Дьор и Ерлау. От 1721 до 1725 г. е в Лорето, заема изключително високия пост на главен изповедник на илирийците, италианците и германците. За заслугите му след това в течение на 3 години служи във ватиканската църква “Свети Петър”, от 2 декември 1728 г. е супериор на колежа в Пожега, а от следващата година на същата длъжност работи в Пейч, сетне е ректор в Есек (1731) и Загреб (1734), след което се завръща в Пейч като супериор, където умира на 14 юли с. г. Според църковния историк Адам Фричи свещенослужителите от ордена на йезуитите винаги са били погребвани в намиращата се в центъра на Пейч, на площад “Сечени” енорийска църква, там наистина има такива, но гроба на Яков Николов Пеячевич досега поне не успях да открия. Търсенето се затруднява от обстоятелството, че имената на починалите йезуити не са били записвани в матрикулните книги. Същевременно няма и противоречащи на споменатото предположение данни, по тази причина би следвало да се приеме че тленните останки на Яков Николов Пеячевич почиват именно в тази църква. За неговата изключително висока ерудираност е достатъчен един факт: на 33 годишна възраст, през 1714 г., вече професор по философия, при “знатния типограф на Хърватското кралство Яков Венцеслав Хейвл” в Загреб издава академичния труд “Пълен сборник по стара и нова география или пълно географско изложение на Европа, Азия, Африка и Америка, дадено за печат, когато ученият и образован г. Петер Сечен, хърватин от Срем, защищаваше тезиси по обща философия през месец август в загребската имперска гимназия на йезуитския орден при председателство на Яков Пеячевич от йезуитския орден АА. ДД. и професор по философия”. В този труд - гордеейки се, че е българин, Яков Пеячевич – в отделен раздел дава едно изключително богато и автентично описание на родината си, на България, която той нарича ‘Долна Мизия’ за разлика от ‘Горна Мизия’, при него Сърбия. Съдържанието със своите исторически, географски, етнографски, икономически и пр. сведения и обобщения наистина има енциклопедичен характер. На останалите части на книгата му, отнасящи се до други страни и континенти, следва да се даде идентична обобщаваща характеристика. Във връзка с това далече не е пресилена констатацията: Яков Пеячевич е между първите европейски учени оценил по достойнство всичко положително в крупното дело на един от родоначалниците на съвременната географска наука, на немския учен Филип Кювер (1580-1632), който през 1619 г. пръв е написал научно систематизиран труд по политическа география, „Introductio in universam geographiam tam veterem quam novam”, т. е. въведение във всесветската география, претърпял оттогава многобройни издания. В случая заслужената оценка може да означава само едно: работейки върху съчинението си Яков Пеячевич прави не само задълбочена интерпретация на споменатата книга, а сам издирва нови факти и данни, самостоятелно и творчески излага многобройни собствени изводи и становища, редица от които отговарят на равнището и изискванията на днешната наука. Несъмнено е, че принадлежността на българския философ към йезуитския орден не била в състояние да го отклони от заемането на най-прогресивните за негово време научни позиции. Обемът на настоящата книга не позволява детайлен анализ както на посочения труд, така и на философското наследство на Яков Пеячевич, но може би изложеното тук бегло споменаване ще се превърне в своебразен призив най-сетне да се направи отдавна вече назрялата и актуална, цялостна оценка на делото на един от най-големите български учени от раннопросвещенската епоха, на неговия рационалистична и познавателна мисъл. В заключение не мога да не се спра – макар и само в няколко изречения - на рода на Георги Пеячевич, извоювал изключителен авторитет и играл значителна роля във всички области на живота в Унгария. Наложително е и поради това, че в редица унгарски исторически трудове произходът на потомците на един от водачите на Чипровското въстание се сочи или като хърватски, или като славонски, заблуждаващият фактор в случая е, че първите дарени от императора владения са били в Хърватско и Славония. Това – за съжаление – се прави последователно и през ХХ в., което - меко казано - буди недоумение, защото още през 1897 г. и до днес най-голямата унгарска енциклопедия, “Лексикон Палас” не само проследява в основни линии историята на този род (наистина от втората половина на ХVІІІ в.), споменавайки и по-видните му представители, но и подчертава още в самото начало, че “един от неговите членове Георги [В унгарския оригинал съгласно тогавашните традиции Дьорд –б. а.] се пресели от България (около 1680 г.) [Единствената неточност всъщност е отбелязаната година – б. а.] и придоби имения най-напред в Сремско, сетне във Верьоце, а по-късно и в Унгария. Внукът на Георги, барон Марк през 1760 г. беше главен губернатор на комитата Срем. Неговият син Янош Йожеф през 1772 г. стана граф. От тримата му сина Жигмонд основа румския клон, Ференц Карой (починал през 1815 г.) нашицкия, а Антал (починал през 1860 г.) будайския”. По унгарска традиция при разклоняването на дадена знатна фамилия за название на всеки клон от нея се употребява прилагателно от населеното място, където е най-голямото имение. Жигмонд (в немски Сигизмунд) Пеячевич наследява именията с център полския град Рума в комитат Срем (от 1920 г. Ruma в Югославия), през 1891 г. вече околийски център с 9.582 жители смесено население главно от немци, унгарци, сърби и хървати. Наследството на Ференц Карой (в немски Франц Карл) е било имението в Нашице в комитат Верьоце, при унгарците то е известно още като Некче (от 1920 г. Našice в Хърватско). Населеното място по тогавашната унгарска терминология е селска политическа община, за да бъде различавано от селската крепостна община. През 1891 г. е било населявано от 3.786 души, също смесено население (характерно за Хабсбургската монархия) от немци, унгарци, сърби, хървати и словаци, в унгарската литература навсякъде се споменава тамошният замък на рода Пеячевич, строен от барон Марк, внук на Георги Пеячевич. В унгарските извори се намира и обяснението защо изборът някога е паднал именно върху посочените две населени места. И двете са освободени от османците година след изгонването на последните от Буда, през 1687 г. Били са напълно разрушени и обезлюдени, вече се спомена за политиката на Хабсбургите за новонаселяването на подобни селища. Третият син Антал (в немски Антон) наследява имотите в Буда (Буда, Пеща и Обуда, т. е. 'Стара Буда' като столица на Унгария се обединяват през 1873 г.), с това се слага и началото на третия клон. През 1989 г. данните за рода Пеячевич бяха обогатени от Янош Гуденус и Ласло Сентирмаи, открили, че в самото начало, от 1369 г. това е била фамилия на български боляри, получаването на баронската титла обаче те датират към 1688 г. Впрочем събраните от мен унгарски извори ми позволиха да съставя родословното дърво, но неговият обем е сериозна пречка да го цитирам тук, а освен това на практика то е и тема на отделно изследване. Не може обаче да не се спомене, че Георги Пеячевич първоначално се венчава за Маргит Парчевич и едва след нейната кончина сключва втори брак, вече в Петерварад, с Доминика Маринович. Съпруга на неговия син Матяш (Матей) е била Агата Кнежевич. Всъщност от това се извежда една от основните причини за “унгаризиране” на рода, всички по-нататъшни потомци от този род се венчават за представители на знатни и благородни унгарски, австрийски, немски и френски фамилии. Вторият основен корен на асимилацията е общественото положение и длъжностите на представителите на рода на Георги Пеячевич, тук е достатъчно да се огранича само с няколко по-малко познати примери. Роденият в Буда генерал граф Миклош Пеячевич (1833-1890) най-напред е адютант, а сетне и флигел адюдант на император Франц Йосиф І, под негово ръководство се извършва изключително церемониалното погребение на граф Дюла Андраши през февруари 1890 г. Граф Петер Пеячевич (1804-1887), рицар на Ордена Златното руно от румския клон, е бил министър без портфейл по хърватско-славонските дела, същата длъжност по-късно изпълнява и граф Тивадар Пеячевич (1855-1928) от нашицкия клон, мнозина представители и от трите клона са били представители в парламента. Примерите си бих завършил с граф Янош Пеячевич (1848-1885) по две причини. Журналиститът и писателят е син на граф Карой Пеячевич (от нашицкия клон) и на Франциска Телбиз, последната от българския род на вече споменатия главен кмет на Темешвар д-р Карой Телбиз. Втората причина е основният му труд “Папството и правовата държава от гледна точка на огражданяването”, издаден на унгарски и на немски през 1873 г. Вместо коментар бих задал въпросът: Кога всъщност е писана тази книга – през последната четвърт на ХІХ в. или през последното десетилетие на току-що отминалото твърде бурно столетие? Съдбата на рода на Георги Пеячевич също релефно илюстрира мястото, ролята и приноса на българите от втората преселническа вълна в политическия, обществения, религиозния и културния живот в Унгария. Същевременно безапелационно поставя въпроса: защо това богато наследство десетилетия наред бе оставено “на угар”? Нека не търсим вини, не вдигаме обвинения, вместо това обаче нека никога да не забравяме, че нация, която няма минало, никога не би могла да има бъдеще.

6. НОВИ СЕМЕНА И ПЛОДОВЕ

 Корени на третата българска преселническа вълна, от градинарско начало до професионално и културно диференциране 

“Никоя нация не може да постигне благоденствие, докато не разбере, че да се оре земята, е занятие също така достойно, както и писането на поеми.” Джордж Вашингтон

Първите пет български градинари, сложили началото на третата преселническа вълна – през Белград по р. Дунав (българският участък на ж.п. линията на Ориент експрес от Драгоман до Свиленград е открит на 12 август 1888 г.!) – пристигат на територията на днешна Унгария през април 1865 г. Както съобщава известният унгарски аграрен специалист и автор на многобройни трудове в тази област Шандор Лукачи (1815-1880) те са наели 75 дка ливади (за необработваема земя арендата е била значително по-ниска) от имението на граф Ищван Каройи в Капосташмедер (днес ІV район на столицата) и започнали отглеждане на зеленчуци. Публикуваната от него в брой 15 от 20 август 1865 г. на седмичника “Нейп Кертейсе” (буквално 'Градинарят на народа') информативната статия за събитието е основана и на личен опит, в Капосташмедер още преди 1848 г. е имал разсадник, а след това създава и овощна градина в Ракошпалота (днес ХV район на столицата). Тъкмо поради това – в противовес на местните неверници – Шандор Лукачи е бил убеден, че въведената от българите там фитарийна напоителна система (в Унгария дотогава непозната) и качественият разсад не само ще наложат българското градинарство в Унгария, но и ще му осигурят невероятно бърз успех. Само след осем години прогнозата на видния унгарски аграрен специалист блестящо се доказва: в броя си от 13 април 1873 г. седмичникът “Газдашаги Лапок” ('Икономически листове') отбелязва, че през първите месеци на същата година през Дунава (по-точно по Дунава) са дошли 18 хиляди български градинари, за да арендуват земи в цялата страна и работят на тях: “Трудолюбивите български градинари, които в ежегодно нарасващ брой упражняват градинарството в южните краища на Унгария и за срам на сънародното ни население за кратко време ще монополизират този носещ големи доходи от малки площи стопански отрасъл, като пролетни лястовици отново прелетяха, пристигнаха от България. По наша информация от тези майстори на зеленчуците и зарзаватите сега 18 хиляди са минали Дунава и на предварително арендуваните от тях земи и са започнали обработката на градините”. Първото изречение – освен информацията – съдържа и открита симпатия: споменава се онази България като държава, която все още не е освободена от османското потисничество, говори за трудолюбието на българските градинари, твърде бързо станало пословично и в Унгария. Второто подсказва, че в началото нашите сънародници са пристигали в Унгария през ранна пролет, обикновено около Трифон Зарезан (по стар стил на 1 февруари), а по домовете си са се завръщали късно през есента, след Димитровден (по стар стил 26 октомври). Това с време ще доведе до създаване на своебразна традиция в кралската унгарска полиция, свързана с пристигащите от България надничари за сезонна работа, временните разрешителни за пребиваване са били издавани винаги от 1 февруари до 15 ноември. Промяна в престоя настъпва през 1890 г., тогава за пръв път групи от български градинари остават за презимуват в Унгария, основната причина безспорно е замогването им, но несъмнено немалка роля има и тогавашното икономическо развитие в Унгария. Наистина крепостното право е отменено на 11 април 1848 г., когато император Фердинанд І Хабсбургски (за Унгария Фердинанд V; 1835-1848;†1875) санкционира отнасящия се до него закон на унгарския парламент, но пълното установяване на капиталистическите производствени отношения следва да се отнесе именно към първата година на последното десетилетие на ХІХ в. Последното едновременно е и един от магнитите, привличащи българите в Унгария през този период, защото те – освобождавайки се от мочурливия гнет на къснофеодалната и безнадеждно изостанала Османска империя - са водени от категоричния стремеж не само да се изпълнят повелите на една нова, носеща и за тях относително сносно преживяване икономическа формация, но и да прекрачат прага на приобщаването си към качествено различните стойности на една по-развита цивилизация. Още в самото начало пластично може да се констатират двете основни разлики между втората и третата българска преселническа вълна. Пристигащите с последната без изключение са източноправославни, нямат традиции и подкрепа, всичко е трябвало да изграждат и създават сами. Също без изключение те се насочват към днешните унгарски земи, явление повече от закономерно. Сънародниците им от втората преселническа вълна още от през ХVІІІ в. интензивно са се занимавали с градинарство (достатъчно е само да припомня едно от исканията на българската колония в Дева през 1711 г. да им се отредят подходящи парцели, на които те ще могат да вдигнат домове си и оградят земи за зеленчукови градини), което едновременно означава и конкуренция, и евентуално пренасищане на пазара. Спрямо Трансилвания и Банат в това отношение днешните унгарски земи са били 'tabula rasa'. Появяването на българските градинари в тях още през първото десетилетие предизвиква такъв жив интерес сред унгарските специалисти, който ще стихне в началото на двадесетте години на ХХ в. Благодарение на това може да се получи относително пълна картина за станалото наистина пословично в Унгария българско градинарство и всичко свързано с него, позволява да се проследи движението на нашите сънародници и избора на места, довели в крайна сметка до създаване на три български колонии. Още през 1876 г. аграрният специалист Карой Галгоци (1823-1906) отбелязва, че българските градинари просто са “наводнили” околностите на Будапеща, започвайки работа по двата бряга на р. Дунав от Тетен до Богдан, от Палота до Вац: “От няколко години около Будапеща и по двата бряга на Дунав от Тетен чак горе до Богдан [става дума за Будатетен, днес ХХІІ, най-южен район на столицата и за Дунабогдан, разположен на 35 км северно от Будапеща на десния бряг на реката – б. а.]; сетне от Палота до Вац [и двете селища на левия бряг на Дунав; Ракошпалота днес е ХV район, а Вац е на 34 км северно от Будапеща – б. а.] се намножиха сръбските и българските градинари, които произвеждат всякакви зеленчуци: зеле, тикви, алабаш, лук, чушки, корени от магданоз, целина и пр. Отглеждат също и нискостъблени ябълки, но нейните главни производители са градинарите в покрайнините на Пеща, а особено в Обуда [днес ІІІ район на столицата – б. а.], където има цели градини от тях. В околностите на Вац се отглежда много зеле”. Тук е нужно едно двупосочно уточнение. Сръбските градинари са били твърде малко и то само през седемдесетте години на ХІХ в., тъй като не са издържали на българската конкуренция (например в окръга Бараня са съхранени две техни оплаквания, естествено, останали без последствия като неоснователни). На второ място в самото начало много често българите се били наричани сервиани (от унгарския архаизъм през латински 'сервиан' в значение на сърбин), та даже и един сорт чушки, донесен от тях, носи името 'сервиански пипер'. Причините за такова смесване могат да се обобщат в следното: българите все още не са възстановили държавността си, в Унгария те традиционно са пристигнали по Дунава през Белград, по обичаи и език са стояли близко до сърбите. Картината за Будапеща се допълва от аграрния специалист проф. Арпад Йесенски (1896-1988): в столицата българите продължават да пристигат и през 1868 г. (преди всичко в Зугло, сега в ХІV район) и околностите му, както и на други места, където е имало пълноводни потоци, например Силаш в Уйпещ, сега ІV район, в Ракошсентмихай и Надице в ХVІ район и т. н. Ученият отделно сочи големия брой, около 200 на долапите в Зугло, с които българите са поливали. Споменът за това впрочем след 1989 г. придоби съвсем конкретна форма. След своебразната политическа дезинфекция на наименованията на улиците в унгарската столица, т. е. замяната на имената на дейци от комунистическото движение с други, по молба на кметството в ХІV район, с нужната мотивировка станах “кръстник” на четири улици там, между които “Български градинар” и “Български долап”, последното в унгарската му форма 'българско колело'. Арпад Йесенски се спира и на предшественика на долапа, появил се за пръв път в Месопотамия, използвайки описанието на един друг унгарски учен, на акад. Йеньо Чолноки (1870-1950; издал на унгарски през 1917 г. книгата на акад. Атанас Иширков (1868-1937) “България. География и етнография”). От запазените документи на Будапещенската столична община (по време на боевете за столицата в края на 1944 и началото на 1945 г. част от архивата е унищожена) е видно, че през последната четвърт на ХІХ в. българските градинари са наемали обширни, тогава още незастроени общински парцели в т. нар. Губачи-дюльо ('Губачко поле') до един от ръкавите на р. Дунав, днес в ХХ район, в Келенвьолд ('Келенска долина') на льосовата полоса по протежение на строената през 1868-1882 г. ж. п. линия Будапеща – Сентльоринц – Пейч, сега ХІ район, в VІІІ и ІХ район, на остров Чепел, включително и Сигетсентмиклош. Историкът проф. Шаму Боровски, включвайки се в написването на поредицата от монографии ца комитатите на Унгария, в тази за комитата Пещ-Пилиш-Шолт-Кишкун отбелязва: “Българските градинари бяха вече залели Будапеща и околностите й и двата бряга на р. Дунав, но те могат да се намерят не само там, а още по течението на [потока – б. а.] Ракош, около Гьодьольо [град на 27 км североизточно от столицата – б. а.], нататък чак до Цеглед [на 70 км югоизточно от Будапеща – б. а.], даже на отделни острови и в Алфьолд [Голямата унгарска низина, в буквален превод 'долна земя' – б. а.] на такива места, където има годна за поливане вода. Нашият народ би могъл да научи много от тях, но той все още дава предпочитание на екстензивното зеленчукопроизводство, вместо да усвоява българското градинарство. В Дунакеси, Ракошпалота, Сьод, Фот, Модьород, Ферешедхаза, Вацхартян [всички селища радиално са разположени около Будапеща – б. а.] и околностите им [българите - б. а.] с голямо усърдие произвеждат различни зеленчуци, а още и в голямо количество краставици, домати и друг зарзават”. До края на ХІХ в. в окръга Пещ, т. е. в един широк кръг около столицата български градинари са работили в 61 селища (19 от тях след 1.І.1950 г. присъединени към Будапеща). Още в първото десетилетие на идването си в Унгария българските градинари “окупират” не само унгарската столица и околностите й, но и провинцията, естествено избирайки подходящите места за зеленчуци от гледна точка както на почвите, така и за споменатото фитарийно поливане. От всичко 19 сегашни комитата нито един не е останал без българска градина, разликата е само в броя на селищата (отделно прилагам списъка им по комитати), което едновременно и илюстрира току-що направената констатация. Комитатът Ваш е в предполието на Алпите, български градинари е имало само в административния център Сомбатхей и град Кьорменд. Почти на цялата територия на комитата Веспрем се е “изгърбила” планината Бакон, преобладават вулканичните почви, подходящи най-вече за лозарство. Така български градинари е имало само в три селища и то на северния, традиционно лозарски бряг на езерото Балатон. Сходен е релефът и на комитата Зала, и тук селищата са три, без изключение градове, Залаегерсег, Надканижа и Кестхей, последният на брега на Балатон. В комитата Хевеш планините са две, Матра и Бюк, поради което и в него преобладава лозарството. Там, както и в комитата Хайду-Бихар, български градинари са работили също в три селища, впрочем в последния почвите са изключително солени, там е и “истинската” унгарска пуста. Любопитна е констатацията на историка и архивиста Дежьо Чанки (1857-1933) във връзка с комитата Шомод: “Пазар за произвежданите над домашните нужди зарзавати и ястийни зеленчуци има едва ли не изключително само в Капошвар и няколко шомодски града. На тях пък конкуренцията на българските градинари е така силна, че надпреварата с последните е невъзможна, така в крайна сметка капошварският пазар с нищо не е по-евтин от будапещенския”. Би следвало да се добави само едно: градините на българските градинари традиционно са били около захарните заводи в Капошвар. По свидетелството на Ференц Цибуйя на именния ден на баща му, също Ференц, на 3 декември 1875 г. в Сегвар (комитат Чонград) са пристигнали първите четири български градинари в региона, всичките от Пловдив: Стефан Русев Цанев, Иван Димитров Костадинов, Стоян Илиев Москов и Петър Иванов Лазаров. Данните за този комитат обогатява Петер Салва, сочейки, че там български градинари са пристигали последователно през 1880, 1884, 1895 и 1903 гг. и така “… в първите години на ХХ в. зеленчуци се произвеждаха на пет места в български градини на общо 312,5 дка, в тях 58 българи и съответното число унгарски надничари”. В книгата на Петер Салва за сентешкия пипер (всъщност донесен от България!) може да се намери една съществена констатация: “Неоценима заслуга на българските градинари е, че те внедриха пипера [в Унгария – б.а.] и разпространиха неговото отглеждане”. След нея той изброява 10 най-познати в Унгария български сортове от от сладък и лютив пипер и дава характеристика на всеки един от тях, а наименованията са или български, или превод от български. Не може да не се отбележи: в рецептите, дадени в унгарските готварски книги до 1882 г., между продуктите никъде на фигурира пипер, с чието производство и преработка (особено на лютивите чушки) през ХХ в. Унгария се сдоби с известност. Почти по същото време български градинари се появяват в Дюла и Бекешчаба, в техните околности (комитат Бекеш) и за твърде кратко време успяват да изтласкат от тамошните пазари дотогавашните производители на зеленчуци, за които само преди две десетилетия статистикът Имре Палудяи (1818-1876) е отбелязъл: “На пазара най-много и най-качествени зеленчуци доставят немските жени от Дюла”. Нека никого не очудва националността на посочените производители, няколкократно споменавах за националната политика на Хабсбургите и разселването на различните малцинства, именно в резултат на тях в тогавашния град Дюла в Югоизточна Унгария от 24.284 жители 1.581 са били немци. Обяснителното “отстъпление” още има място и поради това, че почти навсякъде най-големите “съперници” на българските градинари в Унгария са били живеещите в страната немци. Аграрният специалист Йожеф Палов отбелязва, че “още преди 1890 г. българи по рождение обработваха градини по течението на реките Кьорьош”. В случая става дума за реките Кьорьош, Фехер Кьорьош и Фекете Кьорьош ('Кьорьош', 'Бял Кьорьош', 'Черен Кьорьош') в района на Дюла и Бекешчаба. Първите конкретни данни според Йожеф Палов следва да се търсят от 1900 г. нататък, тъй като тогава се въвеждат задължителни такси за ползването на водата от канала Ельовиз ('Жива вода') между Бекешчаба и Дюла, на базата на тогавашните квитанции може да се състави списък на българските градинари. Независимо от многобройното присъствие на български градинари и “покриването” на цяла Унгария от тях, в края на ХІХ в. страната спонтанно вече са възникнали три български колонии, които с време ще изградят и своите институции и ще съхранят своята масовост и до наши дни. Импулсивността на нашите сънародници в избора на три града и техните околности реално е захранена от обективни исторически обстоятелства, в центъра на които стои пазарът. Първата се формира в Будапеща и околностите й - унгарската столица “води хорото” в цяла Европа, тъй като в нея са концентрирани 85 % от промишлеността на цялата страна, за което на стария континент няма пример. При другите две колонии “симптомите” са абсолютно идентични. В Северна Унгария, в град Мишколц, в чийто квартал Диошдьор , а и в намиращия се на около 30 км северно от него град Озд от 1764 г. функционират крупни металургични предприятия, които биват разширени през 1868 г. Следващата българска колония е в Пейч и околностите му, по това време той е най-динамично индустриализиращият се град в цяла Трансдунавска Унгария. Именно на тези три места се оформят такива пазари за селскостопанската продукция и преди всичко за зеленчуците, които могат да поемат едва ли не огромни количества, обстоятелство, имащо още по-голямо значение за българите, пристигащи най-напред от къснофеодалната Османска империя, а след 1878 г. от току-що поела пътя на съвременното европейско развитие България. По тази причина непрекъсното се е увеличавал и броят на българските градинари в административния център на комитата Боршод-Абауй-Земплен град Мишколц и неговите околности, където първите от тях се установяват там през 1876 г. Към началото на ХХ в. в колонията ще се включат още и живеещите в 18 други населени места на комитата, а след първия виенски арбитраж от 2 ноември 1938 г. (връщането на т. нар. Фелвидек, т. е. 'Горна провинция', днес Южна Словакия към Унгария) и българите от град Каша (днес Košice в Словакия), някога административен център на ликвидирания след 1920 г. комитат Абауй-Торна, и неговите околности. В комитата Бараня и административния му център град Пейч българските градинари трябва да са пристигнали малко преди 1870 г., както това се сочи в първия стигнал до нас автентичен източник, едно удостоверение, издадено на 11 септември 1870 г. на готвещ се за временно завръщане в отечеството си българин. Това е и най-ранният запазен документ в посочения комитат, свързан с конкретна дата и същевременно подкрепящ твърдението, че идването на българските градинари в този регион ще е станало през втората половина на шестдесетте години на ХІХ в. Но не само във връзка с последното ще е целесъобразно изцяло да се цитира въпросното (и впрочем твърде кратко) удостоверение, или пък заради приоритета му на първи съхранен писмен извор. Има и друга и може би най-съществена причина: успоредно със съдържащите се в него важни информации, то насочва изследователя към изясняване на въпроси, води към изводи, общовалидни за българите от третата преселническа вълна както тогава, така и по-късно: “От самоуправлението на свободния кралски град Пейч. (В данъчно отношение не подлежи на гербов налог от таксови марки) СЛУЖЕБНО УДОСТОВЕРЕНИЕ с което от страна на самоуправлението на свободния кралски град Пейч първообразно засвидетелстваме, че турският поданник Илейш Бойнович с 12 свои работници през летния период обикновено пребивава в нашия град (занимавайки се с градинарство) и с настъпването на зимата се прибира в отечеството си. За достоверността на горното – скрепено с официалния печат на нашия град – издаване настоящото удостоверение на посочения. Издадено в Пейч на 11 септември 1870 г. Бургмайстер (подпис) Естествено, най-напред следва да се изясни кой всъщност е бил “турски поданник”, имащ посръбчена фамилия и поунгарчено кръщелно име. Против сръбската националност или гражданство категорично възразява фактът, че по това време един сърбин не е могъл да има турско поданство – от 1817 г. Сърбия е автономно, макар и васално княжество в рамките на Османската империя, а през 1867 г. и последният турски гарнизон и войник напуска тази страна. На окончанието на фамилното име във формата на “-вич” и монополното положение само на сръбската църква от всички православни, вследствие дадените от Леополд І Хабсбургски привилегии, се спрях в края на трета глава. Също там цитирах и констатацията на акад. Любомир Милетич за “тоталното” смесване на българи и сърби в Унгария. Подобно записване на фамилиите в Унгария е станало едва ли не традиция, както и поунгарчването на кръщелните имена, даже понякога и фамилното име бива поунгарчено. По тази причина, например, в Пейч Цани Христов Гогев ще се превърне в Шандор Кристович, Никола Парушев в Миклош Парушев, Михаил Калев в Михай Краснаи и т. н. Все по това време се разпространява и явлението за идентично поунгарчване на нямащите съответствие (или неупотребявани) в унгарски език български кръщелни имена – така от Цони, Цоньо, Цоню, Цонко, респективно Цани (както по-горе), Цаньо, Цаню и Цанко се стига до Шандор, от Ангел до Андраш и пр. Независимо от трудностите във връзка с Илейш Бойнович се изясниха две важни неща: в случая става дума за родения във Велико Търново Илия Бойчев, който е първият градинар-стопанин (нататък вместо последното ще употребявам –съгласно установената в Унгария терминология – 'газда') в Пейч. Важна информация в издаденото удостоверение е, че Илия Бойчев е разполагал с 12 работници, това е традицонната “тайфа”, с която българските газди обработват градините си. Думата 'газда' не се е превеждала и не се превежда от нашите сънародници и когато говорят на български, вероятно защото от една страна е преминала и в сръбски, където има много производни ('газдар', 'газдарица', 'газдетина', 'газдинство', 'газдовати' и пр.), а от друга сякаш са я чувствали за своя, ненапразно унгарските езиковеди предполагат славянската етимология на въпросната дума. Тук няма са се спирам подробно нито на “технологията” на отглеждането на зеленчуците и особено на поливането, нито на организирането на тайфата или занаятчийската задруга, на заплащането на труда в нея. Това бе мнократно направено преди мен още от началото на ХХ в. от Ищван Ревес (1861-1922), Калман Матяш Вег (1870-1933; книгата му “Българско градинарство” има две издания: 1916 и 1921 г.), Дежьо Андял (1852-1936), Бела Балкани (1855-1923), Антал Бодор (1875-1955), Ференц Лазар (1887-1929), Карой Лимбахер (1868-1937), Арпад Йесенски (1896-1988), а в по-ново време от Петер Салва, Йожеф Палов, Дюла Варга, Мариета Борош, изброяването би могло да се продължи. Особено внимание заслужава книгата на Калман Матяш Вег, в нея той със съответните илюстрации дава не само описанието на 'дулапа' или 'асма дулапа', а и цените на материалите, необходими за неговата направа. Той подчертава: българските градинари – за разлика от немските (имащи дотогава традиции и приоритет в Унгария и изместени от нашите сънародници) и унгарските – използват водоиздигащо устройство, всъщност водно колело със загребващо устройство (в Унгария наричано неслучайно 'българско'). От него по дъсчен улей се отправя към главния канал, а от него към страничните напоителни канали на фитариите, представляващи парцели (лехи) със зеленчуци. До Първата световна война дулапите са били задвижвани с животинска сила, а след това – както сочи и Арпад Йесенски – са се използвали моторните помпи, последната от тях демонстрирана през 1967 г. Унгарският аграрен специалист Калман Матяш Вег подробно се спира на трудовата дейност на нашите сънародници градинари, имаща подчертано български характер не само по отношение на поливането. В отделни глави той разглежда – така, както и сам е видял в самото начало, т. е. автентично – наторяването, видовете почви и тяхната пригодност за зеленчупроизводство, качеството, значението и отглеждането на разсада, начините и способите за висока добивност от отделните зеленчуци, защитата им срещу сланата, продаването на произведеното и т. н. Бих добавил само едно: в първоначалната си форма гурбетчийската задруга или 'тайфата' отмира към тридесетте години на ХХ в., преминава се към използване и заплащане на надничарския труд, сезонните работници при възможност обикновено са били набирани в България. Явлението е съпроводено още от появата на все повече градинари-търговци, част от тях след време няма да произвежда, а ще се занимава само с покупко-продажба на зеленчуците, други пък като Никола Бонев ще се профилират в производството на семена. Не може обаче да се отмине характеристиката на духа и морала в тайфата, дадена от Дежьо Андял: “Главата на групата [разбирай тайфата – б. а.] извършва продажбата; той се грижи за снабдяването с всичко, което е необходимо за градината, с една дума той е и директор, и касиер, и контрольор в едно лице. Всеки член му се доверява напълно и с това неограничено доверие българинът – със своята непокварена душа – никога не злоупотребява. Чух за случай, когато главатарят взел от общото една кутия кибрит, но дори и за нея не забравил да се отчете пред всички. И на Господа Бога би се понравила подобна постъпка, стига да я усвоим от тях!” В издаденото на Илия Бойчев удостоверение може да се намери и друга съществена информация, конкретно: “с настъпването на зимата се прибира в отечеството си”. Ако сравним последната с намерения от мен, съставен през 1890 г. от Градското полицейско управление в Пейч списък на 31 български градинари, за пръв път останали и през зимата в града, то още веднаж може да се подкрепи изводът, че в първите десетилетия в процеса на адаптирането и социалното разслоение на българските градинари следва да се различават два етапа. Първоначално са пристигали изключително мъжки тайфи, чиито членове в началото в не един от случаите са работили и като надничари, междувременно те са опознавали обстановката, адаптирали са се в нея и след натрупване и на най-скромния капитал, веднага са се завръщали в отечеството си, за да доведат вече и семейството си. И оттук започна втория етап, а именно оставане на постоянно местожителство и преселване на цялото семейство в Унгария. Естествено, последното в не един случай се свързва и трябва да се свърже и със замогването на част от градинарите, чиято цена – не бива да се забравя – е труд от тъмно до тъмно. Българите са започвали работата си в градините си още преди да пукне зората, газдата – макар и да е имал жилище в даденото населено място – цяло лято е спал с надничарите си в колибата, наричана още 'бордей', храната също е готвена там. Тъкмо това е родило легендарността на българското трудолюбие в Унгария. Споменатият “списък на живущите през 1890 г. в Пейч сръбски градинари” най-напред отново отвежда към тоталното смесване на българи и сърби от унгарска страна. Абсолютно излишно би било да се спори за националността на описаните, защото до всяко име както възрастта на лицето, така и мястото, откъдето е дошло. Въпросните градинари са пристигнали от два по-големи български града, от Велико Търново и Ловеч, респективно от техните околности (отстоящи от сръбската граница поне на 250-300 км!). Заблудата на съставилия списъка тогавашен чиновник вероятно се обяснява с маршрута на тези българи, пристигнали по Дунава и през Белград. Същевременно тази група от 31 български градинари ще е основата, върху която ще се създаде и разгърне колонията, а може би по-точно българският малцинствен колектив в град Пейч и в още 12 селища в комитата Бараня. По тази причина посочвам изходните български селища: 1.От населени места в околностите на Ловеч: - Кадъкьой (днес Стражица) 1 - Кралбунар (днес Чапаево) 4 - Ореховица 3 - Ральово (днес Ралево) 1 - Каяджик (днес Скалско) 2 2. От Велико Търново 5 3. От селища в околностите на Велико Търново: - Драганово 8 - Горна Оряховица 7

Видно е, че както и на други места, така и в Пейч най-много български градинари са дошли от Драганово, между тях по-късно и Цони Христов Гогев, който в течение на около пет десетилетия е най-авторитетният и един от най-замогналите се български градинари. Таблицата илюстрира и една друга, почти веднага оформила се традиция – идващите в Унгария български градинари с малки изключения са пристигали от Северна България. Мнозина от унгарските изследователи също констатират това явление, свързват го с пренесената от турците близкоизточна култура на зеленчукопроизводството (и зелечуци оттам като пипера, тръгнал от Зундските острови и стигнал в Европа през Мала Азия, патладжана, бамята и пр.). Тази култура – както сочи Мариета Борош – се е концентрирала във Велико Търново, т. е. в някогашната столица на второто българско царство, и околните на него населени места. Там, където в началото са се съсредоточавали и самите турци и където за пръв път са донесли със себе си близкоизточното зеленчупроизводство, не бива да се забравя например, че прототипът на долапа или дулапа е създаден в Месопотамия. Освен това в течение на почти пет столетия във Варна, Русе, Силистра и Шумен са се намирали и четирите най-силни турски крепости, респективно най-многочислени гарнизони, които е трябвало да се изхранват. Като най-подходящо място за отглеждане на зеленчуци се е оказало Велико Търново и неговите околности (а и най-близко до изброените турски военни части). Усвояването на този “занаят” от българите също има своето обяснение – тогава турчинът вече е смятал, че подобен труд е под неговото достойнство, оставял е на раята да се поти от сутрин до вечер. Първите години на ХХ в. означават поврат както в живота на българските градинари в Унгария, така и в общественото признание на техния труд, на неговото икономическо значение и полза. Едно от първите разпореждания на юриста и изтъкнат аграрен политик Игнац Дарани (1849-1927) след избирането му за министър на земеделието във втория кабинет (8.ІV.1906-17.І.1910 г.) на Шандор Векерле (1848-1921) е да се започне внедряването на т. нар. “зеленчукови градини по български образец”, за целта издава и циркулярно писмо. Същевременно също по негово нареждане в Шиофок се създава и “експериментална българска градина”, или образцов зеленчукопроизводителен чифлик, в който под ръководството на български градинар работят унгарци. Внедряването на “зеленчукови градини по български образец” обаче претърпява пълен крах, причините се анализират от споменатия унгарски аграрен специалист Ищван Ревес, който изхожда главно от създадените през 1913 г. в комитата Бараня 50 такива градини: те “не отговарят на характера на градините по български образец, тъй като повечето от тях имат площ по-малка от 5 дка, в тях не е въведено нито евтиното българско поливане, представляващо едно с нищо несравнимо предимство, нито българската организация на труда, също имаща големи преимущества”. Констатацията си Ищван Ревес отнася и за цялата страна, така посочените градини са имали твърде кратък живот. Или с други думи – опитът за конкуриране на българските градинари довежда до единствен, но съществен резултат: наред с общественото признание нашите съотечественици – макар и негласно – са получили монополното право за производство и реализация на зеленчуци в Унгария. Посоченото окончателно утвърждаване на българското градинарство и неговото широко разпространение в Унгария следва да се отнесе към 1912 г., защото последвалите трусове на три войни променят както условията, така и целия икономически живот и в двете страни. Тогава съгласно официалната статистика зеленчуци в Унгария са отглеждали 9.595 българи, в случая това е само числото на “активно заетата работна ръка” и то само в този отрасъл, тъй като все повече наши сънародници дават предпочитание на търговията и занаятите, между последните на първо място на хлебарството, което не изисква особени инвестиции, езикови и технически знания. На тази база се добива и представа за броя на българите от трета преселническа вълна в Унгария, още повече, че поне половината от тях вече са се установили на новото място със семействата си. Същевременно интересно е да се направи и паралел между официалните данни за българи и унгарци в т. нар. градини по български образец от същата година: Градини Работещи в тях брой % българи унгарци съотношение Български 872 55,6 % 8.795 2.106 80,6:19,4 % Унгарски 649 44,4 % 800 2.176 26,9:73,1 % О б щ о : 1.521 100 % 9.595 4.282 100 %

При “декодирането” на горната таблица не бива да се забравя, че вече споменатата констатация на Ищван Ревес за краткотрайния живот и маломерност на унгарските градини по български образец посоченият унгарски аграрен специалист още е “облякъл” и в конкретна обобщаваща финансова форма: през същата тази 1912 година българските градинари са превели в България от печалбите си повече от 22 милиона корони, а балансът на унгарските градини завършва с пасив от 10,2 милиона корони. Нужно е да се отвори скоба за покупателната стойност: “стотинката” на короната е филера, по това време глава зеле е струвала 5-7 филера, а килограм домати 10-12. Последното същевременно е красноречив показател с колко и какъв труд българските градинари са успяли да постигнат такава печалба, от която - след заплащането на труда на надничарите, аренда, такси и налози, отделяне за нови инвестиции – са могли да отделят повече от 22 милиона за изпращане в България. Ищван Ревес – през съдбата на т. нар. образцов зеленчуков чифлик по български образец в Шиофок – дава и нужното обяснение за извора на огромния пасив, позволявам си по-дълъг цитат, тъй като и без коментар той дава възможност за съществени изводи: “Преди войната [Първата световна война – б. а.] земеделското ни ведомство – виждайки едно неудържимо плачевно състояние – с големи материални жертви се опита да организира зеленчукови градини по български образец на много места в страната, в които имащите ищах и склонност към такъв труд земеделци, при съответното снабдяване и надница, ще могат да усвоят този не толкова хитър занаят и с време, след като придобият самостоятелност, ще успеят да заприщят българската инвазия. Нещо повече, с цел да се преодолее и оскъдното снабдяване със зеленчуци на летуващите [около Балатон – б. а.], бе сключен договор с български градинар да ръководи един достатъчно добре и практично обзаведен зеленчуков чифлик при устието на канала Шио [в Балатон – б. а.]; той следваше да се грижи за моторните помпи, за мрежата от поливни канали, за отглеждането на нужното количество разсад, да обучава онези [унгарци – б. б.], които се бяха наели да обработват по 15 дка. От друга страна през първата година те безплатно получиха земя, тор, вода и разсад, та даже и продажбата трябваше да се извършва от българския ръководител, също разполагащ с няколко десетки декара земя, за да може успешно да изпълнява задачата си. С една дума от това доказало се вече на практика начинание всички очакваха благопряитни резултати и с право се надяваха, че при такива съблазнителни условия безимотните ратаи от околността с ликуване ще се възползват от сгодния случай и ще побързат да се присъединят към инициативата, но в крайна сметка всичко остана без какъвто и да ефект. За последен път в образцовия чифлик за зеленчуци бяха изпратени някои от работилите на пристанищата на Балатон изкопчии от комитата Чонград, защото унгарците от Трансдунавието го заобикаляха отдалеч. Изкопчиите вдигнаха палатките си от бреговете на светлорусата Тиса [реката и днес се нарича така поради цвета на водата й, размиваща по пътя си глинести почви – б. а.] и докараха и семействата си около бъблещия Балатон. Така най-сетне можеше да се започне многообещаващото зеленчукооотглеждане. Още с пристигането обаче вдигнаха глава неравенството, разногласиците, завистта, с една дума унгарската орис, унгарската прокоба [Курсивът е на Ищван Ревес – б. а.] твърде бързо пустоса образцовия чифлик, създаден така добре и с такава обич. Преди всичко унгарците и не искаха да чуват за някаква обща продажба, вместо това всеки един си намери каруца и кон, така главата на семейството сам откарваше продукцията на близките или далечните пазари, от Шиофок стигаха чак до Веспрем. Унгарските мъже обикновено се спираха край някое крайпътно ханче – да починат и те, и конете им, да прогонят умората от пътуването. Докато се завърнат в чифлика луната вече плуваше в средата на Балатон, при пукване на зората те отново хващаха пътя. Жените и децата пък разграждаха-плячкосваха чифлика. Семействата помежду си също непрекъснато се караха и бяха единни само когато хулеха българския ръководител, когото и непръкъснато заплашваха, тъй като той сам обработваше парцела си и така – естествено – зеленчуците му бяха по-хубави, по-зрели и големи от техните. Така и успяваше да ги продава на място. Нещата сетне стигнаха до своя печален край с това, че най-напред кроткият и благочестив българин избяга, а през есента, когато есенната мъгла падна върху Балатон, унгарците също вдигнаха палатките си и се пръснаха накъдето им видят очите, а чифликът наново се стовари на плещите на държавата. Същата печална съдба постигна и останалите образцови чифлици, мака тези да бяха ръководени от унгарски аграрни специалисти с образование, а самата държава поощряваше нашите унгарци с развързана кесия и с какво ли още не. Междувременно избухна завършилата с трагичен край война [Първата световна – б. а.], призовала на оръжие и работещите в тези чифлици млади хора. И това нанесе последния, смъртоносния удар на разглежданото държавно начинание, планирано така добре и практично.” Документ от 10 април 1910 г., едно писмо-отговор до кмета на гр. Пейч Андор Нендтвих (1867-1951) във връзка със запитванията му по отношение на организиращите се тогава и в града и околността му образцови чифлици по български образец, конкретно датира и “оцифрява” разказаното по-горе от Дежьо Андял: “Образцовият чифлик за производство на зеленчуци по български образец в Шиофок бе създаден от Балатонската потребителна кооперация с помощта на Министерството на земеделието. Парцелът на който бе осъществен е собственост на Веспремския капитул, тези 226 дка Балатонската потребителна кооперация арендува за 30 години срещу 1.500 корони. В чифлика работят 1 българин и 12 унгарци”. Ако казаното вместо напълно излишния в случая коментар се обобщи кратко, то може би най-подходящи биха били две български пословици: “Всяка калугерка не става игуменка” и “Който е копал лозето, той ще яде гроздето”. По време трусовете на последвалите три войни посоченият процес на окончателно утвърждаване на авторитета на българските градинари в Унгария и на извоюваното за този период монополно положение в производството и реализацията на зеленчуци се съпровожда от едно такова явление, чието протичане и последствия са типични само за тях. Защото и изворите на феномена също са характерно български, конкретно съгласно изчисленията на Ишван Ревес през 1912 г. общата площ на използваната за български градини и за градини по български образец земя е била 100.250 дка, от това унгарците са обработвали 19.660 (17,6 %), а българите 80.590 дка (82,2 %). В рамките на посоченото унгарският аграрен специалист “раздробява” нататък статическите данни: “От намиращата се в ръцете на унгарците земя от общо 19.657 дка тяхна собственост са били 7.942 (40,38 %), а 11.715 (89,62 %) арендувани. В ръцете на чуждите поданници [съгласно контекса тук става дума само за българските – б. а.] като тяхна собственост е имало 1.050 дка (1,32 %), като аренда 81.370 дка (98,62 %). От това е видно, че унгарците – и при най-малката възможност – са отглеждали зеленчуци предимно на собствени парцели (40,38 %), докато българите са предпочитали арендата. Всичко това свидетелства, че изкарващите хляба си в Унгария чужди поданници (българи) не се стремят на всяка цена към постояно заселване и придобиване на унгарско гражданство, по-скоро те си остават верноподанни българи и спечелените у нас пари отнасят в родината си; с една дума те са добри патриоти, защото така за наша сметка и за наш срам помогат на възмогването на родината им”. Същността на явлението е реакцията на унгарските власти по повод на мобилизацията на българските градинари, която едновременно е и може би най-точният барометър на нуждата от тях. В един от първите си очерци, озаглавен “Пещенските българи” и поместен в брой 234 от 6 октомври 1918 г. на ежедневника “Мадярорсаг” ('Унгария'), писателят Шандор Мараи (1900-1989), тогава правещ “прощъпалника” си в писането, споделя: “Пещенските градинари са по-възрастни българи, хора между 40 и 50 години. По-младите, както казаха, са все войници, отдавна още са ги отвели на тяхната война, която трае вече почти седем години”. Преди него, на 3 октомври 1915 г. в седмичника “Уй Идьок” ('Нови времена') под общото заглавие “Българската мобилизация в Унгария” са поместени две снимки с надписите “Български продавач на чесън, който заедно със сина си бе мобилизиран. Реколтата му от чесън бе закупена от столицата” и “Осиротялото българско колело” (долап). Новоиздирените извори обаче убедително оспорват очаквания голям успех на проведената мобилизация, констатацията е валидна най-вече за провинцията и особено за комитата Бараня, даващ най-убедителен пример. Мобилизацията в България, както и в останалите съюзнически държави, е обявена на 17 септември 1912 г., връчването на повиквателните заповеди на българите в Унгария закъснява (издирване на подлежащите на военна служба, съставяне на списъци и пр.) и практически съвпада с избухването на Балканската война на 5 октомври 1912 г., но нито през нея, нито през последвалата я Междусъюзническата война не е масова. Към постигането на такъв характер са се стремили компетентните власти и органи и в двете страни едва във втората година на Първата световна война. Но и тогава практиката далече не “покрива” официалните политически очаквания. Всъщност компетентните ведомства правят опит да решат въпроса по два пътя. Тогавашният български консул в Будапеща Александър Стоянов (1867-1932) започва упорита и обширна кореспонденция с унгарските власти, за да мобилизират и изпратят по фронтовете колкото се може повече от живеещите в Унгария българи. Вторият път е по-интересен и съществен и то не само поради откритите от мен нови извори. Известно е, че и през Първата световна война България и Унгария бяха съюзници и това е такава основа, която е позволила да се постигне споразумение между двамата министри на войната, унгарския генерал от пехотата (днес отговаря на ген.-полковник) барон Шаму Хазаи (1851-1942) и Никола Жеков (1864-1948), също генерал от пехотата. Съгласно спогодбата и въз основа на член 136 от І част Наредбата за изпълнение на унгарския Закон за въоръжените сили по време на войната пребиваващите в Унгария българи като редници са могли доброволно да встъпват в редовете или на т. нар. императорско-кралската (обща австрийско-унгарска), или на кралската хонвейдска (унгарска) армия. За същото – съгласно циркулярната наредба на унгарския министър на отбраната - е било достатъчно да се подаде молба до унгарското Министерство на войната. Адресатите са били два, за постъпване в императорско-кралската армия това е министърът на войната, а за зачисляване в кралската хонвейдска армия държавният секретар. Естествено, трябвало е да се приложат изброените в циркулярната наредба удостоверения. Несъмнено е, че споменатата спогодба преди всичко е резултат на безрезултатността на акцията за мобилизация на подлежащи на военна служба българи от Унгария и изпращането им в България. Същевременно обаче и споразумението не оправдава очакванията, нещо повече, то отваря и “малки вратички”, за да се избегне обличането на военна униформа и преди всичко заминаването по фронтовете. Подобна констатация се потвърждава категорично от обстоятелството, че унгарският министър на войната ген. Шаму Хазаи само половин година след първата циркулярна наредба, на 13 май 1916 г. е принуден да издаде и изпрати втора, впрочем и двете подписани от държавния секретар, съгласно унгарския административен ред. От последната е достатъчно да се цитира част само от едно изречение: “… от датата на получаването на настоящата ми наредба до министъра на войната или до мен [държавния секретар – б. а.] следва да се изпращат само молбите на онези български граждани, които с удостоверение или от виенското, или от будапещенското българско външно представителство са в състояние да засвидетелстват, че са освободени от задължението да служат в българската армия, респективно да се завърнат в България”. Малко преди това, на 3 април 1916 г. и министърът на вътрешните работи Янош Шандор (1860-1922) също е издал втора циркулярна наредба, в случая за поставяне под строг полицейски надзор на българите, декларирали друга народност (преди всичко сръбска), за да се отклонят от набирането им във войската. От уводното изречение на наредбата е видно, че нейното издаване е резултат от настойчивите интервенции на будапещенското българско генерално консулство. Бих казал, че тази игра на “сляпа баба” придобива съвсем други измерения на местно равнище, особено характерни са примерите в комитата Бараня, където за намиращите се на 200 км от столицата българи все пак “богът е бил високо, а царят далеко”. В случая най-характерното се персонифицира в съдбата и поведението на Цони Христов Гогев и неговите трима братя, а своебразна масовост придобива в Шиклош. Съгласно споменатите наредби на министрите на войната и на вътрешните работи Цони Христов Гогев (официално регистриран тогава от унгарските власти като Шандор Кристович, за подобна метармофоза на имената вече говорих) на 1 декември 1915 г. се е явил на донаборната комисия, набираща подлежащи на военна служба за 19-и кралски пейчки пехотен полк. Намират го годен за военна служба, в отговор адвокатът му д-р Режьо Лаубер написва молба за освобождаване от нея, която кметът на града Андор Нендтвих с подкрепящо предложение предоставя на главния комитатски губернатор д-р Ласло Виши за решение. Мотивировката на Цони Христов Гогев е: с произвежданите от него зеленчуци на 697,5 дка той служи на общественото благо в град Пейч. Кметът Андор Нендтвих – макар и “междинна” инстанция – е още по-конкретен в аргументировката си: “От гледна точка на продоволствието на града, респективно на снабдяването му със зеленчуци българската градина на гореспоменатия е твърде важна стопанска единица, в която досега са работили 47 души. След обявяването на българската мобилизация - съгласно процедурните предписания на изпратеното циркулярно писмо № 5995/поверително/1915 г. на кралския Министър на вътрешните работи от това стопанство вече 40 работника бяха повикани в армията и в момента в градината има само 7 надничари, момчета на възраст 12-14 години. Същевременно експлоатацията на градината – особено в сегашната тежка обстановка - е повече от необходима от гледна точка на снабдяването на населението на града; по тази причина считам за категорично необходимо собственикът и единствен ръководител на градината да продължи да упражнява цивилното си занятие и предлагам да бъде освободен от военна служба”. Главният губернатор д-р Ласло Виши обаче – позовавайки се преди всичко на писмо № 1462 от 6 януари 1916 г. на Генералното консулство на Царство България в Будапеща – формулира становището си по следния начин: “Основните български закони изключват каквото и да освобождаване от военна служба, по тази причина предложението за последното по отношение на Шандор Кристович, жител на Пейч и български гражданин не може да бъде прието”. Унгарските власти в комитата Бараня и в града Пейч бързо намират компромисното решение: Цани Христов Гогев наистина е мобилизиран в 19-и кралски пейчки пехотен полк, но в казармата той само е спял и то не винаги, тъй като през останалото време е работил на градината. Даже две години след това – според писмото на един министерски съветник от унгарското Министерство на войната от 26 септември 1917 г. – Генералното консулство на Царство България в Будапеща все още не е имало точна информация за мобилизацията на тримата братя Гогеви (Цони, роден 1882 г., Димитър, роден 1885 и Петър, роден 1891 г.), с каквато впрочем и посоченото унгарско ведомство не е разполагало. Независимо от обстоятелството, че още през юни 1916 г. Градското управление на полицията в Пейч е уведомило последното: Цони Гогев вече отбива задължителната си военна служба в 19-и кралски пейчки пехотен полк, Димитър е признат за негоден за военна служба, Петър пребивава в Капошвар, като мобилизиран за България е заминал само четвъртият брат, Атанас. Същевременно десет българи от комитата Бараня и град Пейч заявяват, че са сръбски поданици, между тях е и Никола Николов, наричан в Пейч оттогава и Миклош Николович, впрочем работил с 9 надничари и през 1944 г. С тях се е занимавал и началникът на градската полиция в Пейч, тъй като пак по настояване на българското генерално консулство в Будапеща държавният секретар на Министерството на вътрешните работи е наредил: “ако поданството и задължението за отбиване на военната служба (на българите – б. а.) са съмнителни, то на същите следва да постанови да се явят в Българското генерално консулство в Будапеща или по етапен ред да се изпратят в Дирекцията на будапещенската държавна полиция”. Цитираното се е отнасяло и до онези работещи в Шиклош и околностите му около 100 български градинари, от които в крайна сметка нито един не е изпълнил повиквателната си заповед (и не е бил санкциониран). Споменатата “игра на сляпа баба” продължава чак до ноември 1917 г., на 12 ноември новият български генерален консул с ранг на пълномощен министър Иван Стоянович (1862-1947) иска изпращането на Цони Гогев в Будапеща по етапен ред, тъй като по негови сведения той не само не отбива военната си служба, но и крие подлежащи на такава свои ратаи. Само три дена преди това обаче министърът на вътрешните работи Габор Угрон (1880-1960) "е вдигнал ръце", за тази негова позиция свидетелства циркулярната му наредба № 29448/поверителна/1917 г. от 18 ноември 1917 г., изпратена до първите ръководители на местните власти, до началниците на полицията и на жандармерийските комендатури. В случая е достатъчно да се цитира само първото, достатъчно дълго изречение: “До второ нареждане отменям циркулярните си разпоредби както следва: № 5995/поверителна/1915 г., регулираща процедурите на унгарските административни власти по задържането и експулсация в родината на подлежащите на военна служба българи и № 2068/поверителна/1916 г. от 2 май 1916 г., отнасяща се до издирването на подлежащите на военна служба българи и до прилагането на принудителни мерки спрямо тях с цел те да бъдат мобилизирани, като заедно с това нареждам незабавното прекратяване на санкциите, целящи мобилизацията, респективно експулсацията на пребиваващите на територията на Унгария български поданици”. Успоредно с казаното министърът на вътрешните работи уведомява ръководителите на съответните ведомства, че от тази дата единствено той е компетентен да се разпорежда по споменатите въпроси и всички молби, запитвания и пр., свързани с тях следва да се внасят само до него. На мобилизацията на българите от третата преселническа вълна и участието им в трите войни се спрях относително по-детайлно, тъй като по непонятни поне за мен причини мнозина твърдят, че тогава е настъпило едно значително намаляване на броя посочените българи. От трите колонии през 1913 г. са били мобилизирани 3.784 души, но в тях са останали 5.011, чийто брой от следващата година непрекъснато ще нарасва. Същевременно не бива да се забравя, че посочените цифри се отнасят само до мъжете и то подлежащи на военна служба, т. е. на възраст от 19 до 50 години. Освен това унгарската статистика не разполага с данни за установилите се в Унгария извън колониите и в повече от 120 населени места български градинари и търговци, които на практика са останали “незасегнати” от мобилизацията. Като илюстрация може да се даде пример с град Шиклош, отстоящ едва на 25 км южно от Пейч и практически влизащ в колонията: даже през 1917 г. се е наложило да се прави отделен списък на подлежащите на военна служба, работещи там български мъже, всичко 93 души! Не са били малко незавърналите се от войната българи в Унгария, тъй като са загинали по фронтовете, тленните останки на част от тях са били пренесени от техните родители в Унгария. По-късно, в периода на разгръщането на българо-унгарските отношения, костите на 14 души биват препогребани на едно място в 42-и парцел на Градското гробище на ул. “Козма” № 10 в Будапеща, издигнат им е бил и паметник от черен полиран гранит, открит тържествено на 21 юни 1935 г. Най-отгоре е бил гербът на Царство България, под него надписът на български език “Загинали за родината”, следва Орденът за храбост и най-отдолу годините 1912-1918, което показва, че загиналите са и от трите войни. Занемаряването на паметника е довело и до изчезването на надгробните плочи с имена и данни, съгласно последните проучвания (затруднени от унищожаването на част от архивите) там почиват тленните останки на Александър Младиновски, Андрей Пелов, Арнолд Докторов, Димитър Гайдарски, Злати Йовчев, Иван Петров, Калман Докторов, Карой Жечев, Лазар Иванов, Маню Денчев, Михаил Михайлов, Пенчо Стоянов, Севастиян Стоянов и Христо Стаменов. Паметника “открихме” през октомври 1983 г. с арх. Пейо Бербенлиев при регистрацията на българските паметни места в Унгария, въпреки многократните ни опити и усилия той не бе реставриран поради нескончаемия спор кой всъщност е компетентен да го направи: тогавашните Министерство на народната отбрана или Комитетът за култура. Преди две години паметникът бе възстановен от дарението на семейство Живкови, една традиционна българска фамилия в Унгария от третата преселническа вълна. В заключение следва да се отбележи, че българските градинари са правели дори и невъзможното да не бъдат мобилизирани не по някакви политически подбуди или липса на патриотизъм. Родолюбието си те нееднократно са доказвали с много неща, на първо място с щедрите си дарения за поддържане на българския национален дух и съзнание, със създаване на нужните за последното институции. Обяснението на отклонняването от военна служба има преди всичко ензистенциална основа и корени. Мизерията и гладът са принудили тези българи да напуснат родната стряха, да потърсят надежда и сигурно препитание другаде. И са го намерили в Унгария, а за да го осигурят са вложили и последните си грошове, работили са от тъмно до тъмно. Защото характерът на зеленчукопроизводството е такъв, че всяко негово прекъсване е равно на пълен крах и връщане към мизерно съществуване. Като последен, вече официален акт в общественото и професионалното признание на българските градинари от третата преселническа вълна може да се окачестви циркулярната наредба № 85475-ХІХ/1921 г. от 31 декември 1921 г. (т. е. след Първата световна война и ратифицирани мирни договори и за двете страни) на тогавашния министър на търговията Лайош Хедешхалми (1862-1925), касаеща процедурата по издаване на занаятчийски разрешителни. С нея се уреждат окончателно (и по задоволителен начин) всички въпроси около производствената и търговската дейност на българските градинари. Същевременно още около избухването на Първата световна война е започнало и социалното разслоение в представляващите мнозинството от третата преселническа вълна български градинари, което ще се разгърне в началото на двадесетте години. В комитата Бараня и град Пейч поради почти тригодишната сръбска окупация (16.ХІ.1918-21.VІІІ.1921 г.) този процес – макар и малко забавен – също не “губи скорост”. Последната всъщност с нищо не променя положението на нашите сънародници там, защото те не са имали време, а и желание да се занимават с политика, не са и имали някакви особени спорове със сърбите, най-вече поради общата религия и езици. Може би с горчива ирония е заредено обстоятелство, че в окупирания комитат в обръщение са били надпечатани от сръбските военни власти български банкноти от емисията от 1916 г., изготвени в берлинската държавна печатница (сръбски “трофей” от войната). В началото на двадесетте години на ХХ в. – успоредно със споменатото социално разслоение – започна културното и професионално диференциране на българите от третата преселническа вълна, негов пръв носител е второто поколение от вече окончателно установилите се в Унгария българи. Наистина, почти всички деца в българските семейства още от най-ранна възраст са помагали на родителите си в градините, но мнозина от тях вече не са желаели да продължат тежкия техен занаят. Несъмнено определяща роля в професионалната ориентировка на втората и следващите генерации се пада на факта, че с малки изключения те вече са родени в Унгария и адаптацията си в тази среда те са започнали още в самото начало на съзнателния си живот. Мнозина от последните продължават учението си в унгарски средни училища и университети, вливат се в кръвообръщението на унгарския обществен и културен живот. Този процес слага началото на намаляване броя на българските градинари, т. е. третата преселническа вълна започва да губи абсолютно градинарския си облик, но това не предизвиква отлив в общото число на българите в Унгария. Същевременно патриархалността в българските семейства, дълбокото уважение към народните обичаи и празници до голяма степен допринасят за едно трайно консервиране на българското национално съзнание и принадлежност, на последното са служили и създадените – по съвременна терминология – институции на обществени начала. Възраждането и обогатяването на традициите на последните започна след промяната от 1989 г. Споменатото социално разслоение в никакъв случай не бива да се смесва със замогването на българите, преимуществено градинари. Второто се разгръща значително по-рано и преди всичко е определящата основа както за окончателно установяване в Унгария, така и за започналото от второто десетилетие на ХХ в. изграждане на споменатите институции за обществено, духовно и религиозно самоуправление, тъй като материалните предпоставки за тяхното създаване и функциониране са се осигурявали от многобройни дарения, традиционно играещи значителна роля в живота на българските преселнически вълни в Унгария. Своебразен родоначалник на възмогналите се българи, а заедно с това и най-богатият между тях, несъмнено е Петър Хаджипетков, роден през 1862 г. - както много други негови сънародници-градинари - в Поликраище. В Унгария пристига на 18 годишна възраст, т.е. през 1880 г. Само след пет години, както отбелязва и Дежьо Андял “още в началото на първата българо-сръбска война [разбирай от 1885 г., унгарският аграрен специалист я титулува като първа, вероятно за да я разграничи от Междусъюзническата – б. а.], подтикван от чисто патриотични чувства, даде 4 милиона корони заем [на отечеството си – б. а.], която сума обаче е само малка част от състоянието му”. През 1909 г. той вече не е само търговец, притежава и дава под наем жилищни кооперации на ринговия булевард "Ференц", а в сегашните ІХ, Х и ХІ райони на столицата арендува 910 дка земя, преимуществено за зеленчукови градини. Девет години по-късно Шандор Мараи в споменатия вече очерк “Пещенските българи” титулува Петър Хаджипетков като най-богатия българин в Унгария. Процесът на материална стабилизация на българите от третата преселническа вълна им е дал възможността под ръководството на Венко Димитров да изберат такъв организационен комитет от 17 члена, който поема инициативата за учредяване на дружество на българите в Унгария. Първото си заседание инициаторите са провели на 14 юли 1914 г. (по стар стил) в Унгаро-българския ресторант на Димитър Димитров на ул. “Лоняи” № 11 в ІХ район в Будапеща. Свързването на българските градинари с ІХ столичен район, избирането на жилища по възможност в него не е случайно, тази традиция и днес е жива, българските институции – с изключение на училището – функционират именно там. Предестиниращият фактор за този избор е, че в самото начало на ринговия булевард “Вамхазкьорут” ('рингов булевард Митница') на 16 февруари 1897 г. биват открити Централните хали, строени в еклектичен стил по плановете на архитекта проф. Шаму Пец (1854-1922). Постройката с обща площ 10.400 м2 се превръща в средоточие на търговската дейност на българските градинари, имащи свои щандове там и в наши дни. Съгласно единодушното решение на организационния комитет от първото му заседание учредителното събрание бива насрочено за 20 юли (по нов стил на 2 август), т. е. на Илинден, един от най-традиционните български празници. Само за една седмица организаторите известяват 170 българи не само в Будапеща, но и в провинцията, включително и в днес т. нар. унгарски исторически земи, събират дарения от 4.345 златни корони (от тях например Петър Хаджипетков и Лазар Иванов са дали по 200), за да се осигури функционирането на бъдещото дружество. Учредителното общо събрание бива проведено в посоченото време “в официалното помещение на Българското Царско Генерално Консулство в Будапеща, VІІ кв.[артал – б. а.], István-út 63, І етаж”. Съгласно протокола (цитирам по оригинала) “Инициаторът за основаванието на дружеството, Царския[т] Консул Г-н Александър Иванов Стоянов, обясни на събранието ползата от дружеството, като същевременно съобщи, че целта на дружеството е: да обедини всички живущи в Унгария българи; да въздейства на тях, да останат за всякога в свръзка със старото си отечство; да пази общите им интереси; да създаде за минаюващите през Унгария сънародници един дружелюбив сборен пункт за среща; да помага материално на изпадналите в нужда сънародници; да действа за сближението на българския народ с унгарския и да се грижи за създаването и поощрението на всякакви търговски и икономически връзки между Унгария и България. От дружеството са изключени разискванията по политически и религиозни въпроси, така също и насърчаването на подобни цели”. За председател бива избран търговецът Лазар Иванов, роден през 1859 г. в Тетевен, на тази изборна длъжност той остава до смъртта си през 1928 г. Наследникът му до 1936 г. е Димитър Маринов, а оттогава до 1945 г. - Никола Атанасов. Подпредседател става Петър Хаджипетков, секретар Стефан Гьоков (водил и протокола на общото учредително събрание), избрани са още за юристконсулт Йеньо Веребей (по понятни причини унгарец, който впрочем изпълнява същите функции и при генералното консулство), за касиер Симеон Иванов, за домакин Димитър Димитров, за проверители Венко Димитров, Иван Димитров Чернаев и Димитър Маринов. Избраното настоятелство е от десет члена: Димитър Капнилов, Яким Маринов, Стефан Маринов, Петър Богданов, Иван Петров, Тодор Мъглов, Петър Стоянов, Ангел Стоянов, Ангел Лончев и Тодор Иванов. Изброявам всички имена, защото практически тези българи са били ръководителите, респективно членовете на първите институции за самоуправление на българите от третата вълна, естествено различаващи се от тези на втората. Съставен е и списък на членовете-учредители, всичко 170 души, отбелязана е сумата на дарението им в корони (поредността в регистрирането се е определяла именно от големината на внесената лепта), както и мястото, където са работили и живяли. Последното представлява интерес главно по няколко съществени причини. Първата: между учредителите от Ловрин (от 1920 г. Lovrin в Румъния) са пристигнали двама души, а по един от Лугош, Надварад и Надсалонта (от 1920 г. Lugoj, Oradea и Salonta в Румъния), което предполага, че ако не всички, то някои от тях са от генерациите на втората преселническа вълна. Тази констатация следва да се отнесе и за участвувалите от Сабадка 12 души, от Сомбор петима, от Зимон двама (от 1920 г. Subotica, Sombor и Zemun в Югославия). Обстоятелството, че пет български градинари са пристигнали от Пожон (сега Bratislava) подсказва северните параметри на третата преселническа вълна, които ще потвърдят след 1938 г. с присъединяването на българската колония нейната църковна община от гр. Каша (сега Koišce в Словакия) и околностите му към съответните български институции в гр. Мишколц. И накрая, но не на последно място: в учредителното общо събрание взимат участие и 48 българи от провинцията, т. е. 28,2 %, което категорично доказва, че основаването на дружеството не е една ограничена столична инициатива, а нуждата от него е всеобща. Общото учредително събрание приема и Устава на Дружеството на българите в Унгария от 14 параграфа. Първият се отнася до наименованието, седалището и печата на дружеството, вторият до неговите цели, определени така, както изреденото (и тук споменато) от генералния консул. Нататък се определят категориите на дружествените членове, една от които свидетелства, че институцията – казано на днешен език – е и отворено общество: “Извънредни членове могат да бъдат българите, които не живеят постоянно в Унгария, и всичките унгарски поданици без разлика на вяра и народност”. Осигуряването на почетно председателско място на всякогашния български консул (генералното консулство ще се издигне в ранг на легация на 1 юли 1921 г.), а в негово отсъствие на заместника му не е бил някакъв протоколен акт, защото те “представляват дружеството пред правителствените учреждения, също и при всички официални случаи”. В следващите параграфи се дефинират приемането на членове, членският внос (10 корони), изключването от дружеството, неговото управление. Не е забравена и икономическата страна, голямо място се отделя на “сметководството”, в този отделен параграф е фиксирано всичко свързано с бюджета, изплащанията, имотното обзавеждане, паричните сделки, контрола, като последният е задача на проверителния съвет. Дефинират се процедурите за свикване и провеждане на общото годишно събрание и за изменение на устава. В параграфа за “разтуряние на дружеството” несъмнен интерес представлява последното изречение: “В случай, че на общото събрание бъде отнета възможността да вземе решение върху имота на дружеството, то тогава по право имота[ът] остава в полза на просветителния фонд на Министерството на просвещението и ще се обзавежда под името Фонд на Дружеството на българите в Унгария” [Курсивът е на оригинала – б. а.]. В заключителното разпореждане на унгарските власти се дава правото за интервенция и суспендиране, ако дружеството се отклони от “предначертаните си цели”. В случая се изхожда от обстоятелството, че съгласно Закон № XLIV от 1868 г. за националностите (националните малцинства) в тогавашна Унгария, впрочем един от най-прогресивните за времето си в Европа, и произтичащите от него допълнителни разпоредби, по силата на които уставът е трябвало да се представи в унгарското Министерство на вътрешните работи и след неговото одобрение се е разрешавало функционирането на самото дружество. Година след това, на 20 септември 1915 г. излиза първият и – поради Първата световна война – последен брой на редактирания от Стефан Гьоков вестник на дружеството “Маджаро-български преглед” („Magyar-Bolgár Szemle”). Също тогава – и пак с тайно гласуване – нашите сънародници избират и свой съд (по-късно помирителен съвет), чиито решения са били задължителни за всички българи в Унгария и не са подлежали на каквото и да е касация в унгарските съдилища. Видно е, че дружеството и първите институции към него по форма, съдържание и организационен строеж са нещо съвсем ново в сравнение със създадения през 1853 г. и имащ едва ли не “еднодневен живот” кръжец на българите в Будапеща, в чието настоятелство освен двама интелектуалци останалите са били търговци. За канцелария и клуб на дружеството Димитър Димитров отстъпва жилището си на ул. “Лоняи” № 11 (І етаж, 12-и апартамент). През втората и третата година на Първата световна война в Будапеща се създават нови български институции на самоуправление и култура. На 27 май 1916 г. бива учредена църковната община с председател Петър Хаджипетков, след година тя прераства в църковно-училищна, тъй като на 4 декември 1917 г. с решение № 126176 на Будапещенската столична община за учебно-възпитателни цели на българската колония се предоставя една класна стая и гимнастически салон (в течение на година служил и за черкуване) в Общинското занаятчийско училище на ул. “Лоняи” № 4/в (по повод 75-годишнината му през 1993 г. при входа на посочената сграда бе поставена паметна плоча от българските самоуправления и дружеството). Учебните занятия са започнали на 25 февруари 1918 г., на 24 май същата година в отстъпеното на дружество от Димитър Димитров жилище бива осветен параклиса “Св. Св. Кирил и Методий”, чийто иконостас по-късно бива преместен в новопростроената българска православна църква. Особено остра е била нуждата от собствено училище с обучение на роден език, българската колония в Будапеща е била готова и да го построи. В споменатото решение на Будапещенската столична община се казва, че българският пълономощен министър и генерален консул в Унгария Иван Стоянович “се обърнал към столицата с молба да му се предостави такъв подходящ терен, на който живеещите в Будапеща българи ще могат да построят основно училище за децата си и черква за извършване на служби и литургии на български език”. Тази своя молба българският дипломатически представител изпраща до главния кмет на столицата Ищван Барци (1866-1943) на 27 ноември 1917 г., мотивировката й и до днес би могла да бъде за пример: “За съжаление българите са лишени от възможността децата им да придобиват най-елементарното си основно образование и да задоволяват духовните си нужди. Нямат нито училища, в които децата им биха могли да научат родния си език, нито черкви, в които биха удовлетворили духовните си потребности. При тези обстоятелства българите се принуждават или да дават децата си в сръбски училища, или да ги отглеждат без те да знаят четмо и писмо. Няма нищо по-естествено от това, че в сръбските училища българските деца захабавят езиковите си знания, а освен казаното националното им чувство е подложено на непрекъснати оскръбления. От друга страна – не разполагайки с черква – не са в състояние да упражняват религията си съгласно ритуалите на българската църква, което може да има само неприятни последици от гледна точка на техния духовен и материален живот”. Унгарският отговор пристига само след седмица и за това особено голяма роля има кметът Ищван Барци. Той е човек, направил много за модерното развитие на Будапеща, безспорна е неговата заслуга в изграждането на мрежа от училища в столицата. Въз основа на неговата програма само за 4 години, от 1909 до 1912 г., биват построени 55 училища, преобладаващата част от които в крайните квартали. Затова не е изненада, че той веднага изпълнява молбата на българската колония: “От наша страна ние само може да одобрим усилията на господина генерален консул в тази насока и по тази причина на днешното си заседание решихме да почнем преговори в споменатото направление, но докато те ще траят, ще отстъпим на господина генерален консул една класна стая за учебни цели, а за църковни служби гимнастическия салон в основното училище на ул. “Лоняи” в ІХ район”. Изборът на мястото за училището съвсем не е случаен. Недалече се намират споменатите Централни хали, за тяхната роля вече писах, така българите в Будапеща са търсили недвижими имоти в тяхна близост, например Димитър Димитров има и жилище, и ресторант на ул. “Лоняи” (вероятно изхождайки от разглежданите традиции след промяната от 1989 г. и учредяване на самоуправленията на националните малцинства в Унгария компетентните ведомства осигуриха помещения за офиси на българското републиканско и столично самоуправления на ул. “Лоняи” № 41). По този начин още в началото на Първата световна война в ІХ район, в рамките на неправилния четириъгълник от улиците “Вамхазкьорут”, “Шохаз” ('Солна кантора'), “Матяш” и “Лоняи”, на сравнително малка площ се оформя както работното място на мнозинството от установилите се в Будапеща българи, така и центърът на техния обществен, духовен и културен живот. Три месеца след даването на разрешение за създаване и функцониране на училището, на 28 февруари 1918 г. директорът на Общинското занаятчийско училище на ул. “Лоняи” Лайош Над в писмо № 71 уведомява Будапещенската столична община: на 25 февруари – в присъствието на българския генерален консул и местната унгарска управа – българското училище тържествено е било открито. Започва да функционира на първо време със следобедни занимания и пръв главен учител Константин Спиров. На това място училището остава четири години, свързаните с него разходи (режийни, наем не е трябвало да се плаща) са се изплащали от дарения. Учебната 1922/1923 година бива открита в девическото основно училище на ул. “Папньовелде” ('Семинария'), където в течение на нови четири години обучението се води в една или две класни стаи в зависимост от броя на учениците. На това място българското училище “възмъжава” – директорът Константин Спиров, обръщайки се чрез българската легация към компетентните унгарски власти да му дадат класни стаи под наем, уведомява Будапещенската столична община, че е открит и горен курс на българското основно училище (в системата І-ІV+І-ІІІ), т. е. то се е превърнало в седмокласно, или както започват официално да го титулуват “Будапещенско българско основно училище и прогимназия”. За отбелязване е, че до 1941 г. унгарските основни училища, наричани 'народни' са шестокласни, реформата им се осъществява въз основа на закононаредба № ХХ/1940. Своебразното странстване на българското училище в сградите на различни унгарски учебни заведения ще трае чак до учебната 1955/1956 година. България и и вече излязлата от Хабсбургската империя Унгария – съгласно член 60 от Ньойския мирен договор (27.ХІ.1919 г.) – установяват дипломатически отношения на 9 август 1920 г., на 1 юли 1921 г. будапещенското българско генерално консулство е издигнато в ранг на легация, а първият нейн управляващ д-р Досьо Досков (1877-1959) връчва акредитивните си писма на 19 септември 1921 г. Почти по същото време при българската колония в Будапеща пристига първият български легационен свещеник протойерей Никола Ничев (от януари 1945 г. ще бъде духовен пастир на българите, работещи и живеещи в Пейч и околностите му), преди него предстоятел на Българската църковно-училищна община в столицата е бил д-р Борис Симов. Наименованието на посочената църковна длъжност само привидно е странно, защото за назначававането на предложения от Светия Синод за командироване свещеник до 5 декември 1947 г. (приемането на нова конституция) компетенция за същото е имало единствено Министерството на външните работи и изповеданията, а за подпис е бил оторизиран изключително министърът. След това за вече назначения и пристигнал духовен пастир българската легация в Будапеща е уведомявала унгарското Министерство на вероизповеданията и образованието, което от своя страна – въз основа на член 31 от Закон № XLIII от 1895 г. – е информирало кмета на даденото селище (в случая става дума за центровете на трите български колонии, Будапеща, Мишколц и Пейч). В тази процедура – естествено – унгарската страна не е могла да има намеса, одобрението й по-скоро се е считало за неизбежно формално съгласие. Така практически свещеници са били на щат в легацията, това е и формата на помощта на българската държава. По същия начин се е процедирало при назначаването на начални, а от учебната 1922/1923 година и прогимназиални учители в будапещенското (а сетне и в мишколцкото) българско училище, функциониращи в рамките на съответната църковно-училищна община, при тях обаче предложението за назначаване се е давало от Министерството на народна просвета. Същевременно свещеникът винаги е преподавал в будапещенското, а от 1924 г. в мишколцкото българско училище, при нужда не само Закон Божи. По този начин се оформят и традиционните неделни училища в Пейч и Мишколц, те са се ръководили от тамошните духовни пастири. Българската колония в Будапеща – след предварително съвещание на главния консул д-р Петър Нейков (1879-1968) и първите изборни тела – на 8 януари 1920 г. провежда второто си общо събрание, на което избира своите временни църковни и обществени институции, конкретно общински съветници, църковно-училищна община, ефория на църковно-общинския фонд, надзорен съвет. Избраните в тях си разпределят длъжностите на 25 януари. Гласуването за постоянни институции е проведено на общото събрание от 28 август с. г., вече в присъствието на новия генерален консул д-р Иван Димитров (1878-1941). Това сгъстено изборно “разписание” се обяснява преди всичко със споровете в самата колония, несъмнено произтичащи от липса на опит, тъй като българите едва ли са могли да имат такъв в осъществяването на това първо по рода си в Унгария начинание. Положението действително коренно се променя след проведеното на 21 май 1925 г. общо събрание, на него се полагат отговарящи и на днешните изисквания основи на българските институции в Будапеща. Освен функциониращите изборни тела се учредяват и нови, с което признание получава и нарасналата роля на църквата в самоуправлението, всичко намира място в съдържащия 109 члена Устав на българската православна църковно-училищна община, одобрен както от тогавашното българско правителство и Светия Синод, така и от унгарското Министерство на вероизповеданията и образованието. Първата нова институция е смесеният духовен съвет, чийто председател е всякогашният будапещенски легационен свещеник, избраните в него членове се одобряват от Светия Синод, като остновните му задачи могат да се сумират в “съхраняване на семейния мир”. Като пример може да се даде фактът, че той признава само църковния брак (другите се обявяват за незаконни и невалидни!), а още и разпоредбите за ограничаване на разводите. За строгостта на споменатите норми е достатъчна само част от член 77: “… ако някой българин стане причина да се разтрогнат брачните му връзки или занемари семейството си, то той следва да се екстернира завинаги от Унгария и да се откарва – ако трябва и със сила – в България”. Съгласно следващия член от устава смесеният духовен съвет при църковно-училищната община в своята дейност се ръководи от Екзархийския устав и предписанията на Светия Синод. Членовете на смесения духовен съвет - по силата на член 68 – са едновременно и членове на помирителния съвет. Последното също е нова форма на самоуправление, създаването му се е налагало от това, че не един от членовете на сключената на 18 (по нов стил 31) май 1911 г. консулска конвенция между България и Австро-Унгария вече е неприложим, така задачата на помирителния съвет е да решава споровете между българите, да пази единството на колонията. Отделна глава, деветата, детайлира функциите на църковно-училищния фонд (от години се събират дарения за постройка на училище и черква), определя начините за надзор над него. Може само да се съжалява, че вследствие на невероятната инфлация в Унгария след Първата световна война, събраната от дарения сума се обезценява, така ще се реализира единствено издигането на черква, но едва след седем години. Последната повратна точка за българите от третата преселническа вълна в Унгария през периода до 1944-1945 г. следва да се датира към самото начало на тридесетте години на ХХ в., предестинаторите са широкомащабното разгръщане на българо-унгарските отношения (преди всичко в областта на културата), а в по-малка степен и световната икономическа криза. Едва тогава, десетилетие след несправедливите мирни договори в Ньой и Трианон, двете страни установяват и конкретни междудържавни контакти, на 22 юли 1929 г. в Будапеща унгарският министър на външните работи Лайош Валко (1880-1954) и имащият специални пълномощия за целта Стоян Петров-Чомаков (1888-1966), управляващ българската легация в Будапеща подписват Договор за помирение и арбитраж между България и Унгария, първи двустранен на правителствено равнище след Първата световна война. Естествено, преди това са сключвани и различни икономически спогодби, а на 5 февруари 1929 г. и българо-унгарска конвенция за медицинско подпомагане, но това са били ведомствени споразумения с стеснени параметри. Първото официално посещение на правителственото равнище – макар и е